ДЕЯН СТАТУЛОВ
КОНКУРСИТЕ ИМАТ АДМИНИСТРАТИВНА, А НЕ ЕСТЕТИЧЕСКА ЛОГИКА
Костадин Бонев е роден на 9 януари 1951 г. в Трявна. Първо завършва висше икономическо образование, след което през 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1990 г. специализира Кино и телевизионна режисура във ВИТИЗ, в класа на Георги Дюлгеров. Той е автор на над 20 филма, които се радват на международно признание като Гео Милев в лабиринта на времето (2022), Изкореняване (2017), Вапцаров. Пет разказа за един разстрел (2013), Европолис: Градът на делтата (2010), Търпението на камъка (1998), Писма до долната земя (1994), както и на игралните Далеч от брега (2018), Потъването на Созопол (2014), Военен кореспондент“ (2008), Подгряване на вчерашния обед (2002) и др. Доцент е в ЮЗУ „Неофит Рилски“, в катедра „Телевизионно, театрално и киноизкуство“.
В българското кино перманентно има кризи – с финансиране, нормативна база, художествени комисии и сесии. Защо не успяваме да работим в спокоен филмов процес?
Конфликтите са предизвестени. Първата причина са прибързаните промени в Закона за киното. В определен период имаше разминаване между закона и правилника за прилагането му. Това предизвика взрива на съдебни оспорвания на решенията на Художествените комисии. Промените в закона наложиха нови дейности на Националния филмов център без да се увеличи щата му. Този щат трябваше да се попълва трескаво, в безумни срокове и резултатът е липсата на координация между отделните звена. Регистърът на творческите професии е непълен, в него има членове, които не изпълняват всички изисквания за членство. Честа практика е подобни хора да попадат в художествените комисии. Липсата на елементарни познания за филмовия процес, непознаването на продукцията на кандидатите, води след себе си напълно произволни и незащитими оценки. Дори тези пробойни да се установят по време на заседанието на художествената комисия, тяхната оценка остава такава, каквато са си я написали предварително и изкривява цялостната картина на конкретната сесия. Така ако погледнете в протоколите от минали сесии, ще установите разлики от 50 точки в оценъчните карти на членовете на комисията. Те са чели един и същи текст, оценявали са един и същи екип и са дали оценки с разлика от 50 точки! Очевидно в подобни случаи става дума за преднамереност и субективизъм. Или за пълно неразбиране на критериите за оценяване. И това се подминава! Индивидуалните параметри на приноса на продуцентите и режисьорите се определят от кандидатите. Има случаи на необосновано завишени оценки. Самият алгоритъм на оценяването е несъвършен и води до осредняване на оценяването. Така необичайни и рискови проекти обикновено са оценени нееднозначно и нямат шанс за класиране. Винаги съм си представял как ли ще бъде оценен от наша комисия един сценарий на Рой Андершон, например. Или сценария за някой от ранните филми на Йоргос Лантимос. Първата си субсидия спечелих в далечната 1992 г. Тогава правилата бяха по-прости, художествените комисии имаха по-ясно очертани отговорности, между членовете на комисиите имаше реален диалог и една убедителна обосновка можеше да наклони везните. Ако сумата за разпределяне стигаше за три филма, всеки член на комисия имаше право да гласува с „да“ само за три филма. Стигаше се до балотаж, гласовете за класираните филми трябваше да бъдат най-малко 5:2. Резултатите от конкурсите се обявяваха в деня на заседанието. От онези години насам, правилата се променяха винаги към по-лошо.
Както е добре известно, в последните (вече) години са блокирани голяма част от сесиите в НФЦ. По този начин редица професионалисти от сферата на киното стоят без работа. Това е ситуация, в която няма печеливши. Виждаш ли изход от това положение?
Имам отговор, но не мисля, че е възможно да бъде приложен в близко време. Най-належащото: Драстично подобряване на капацитета на членовете на художествените комисии, предварителен контрол от страна на НФЦ върху подадените документи, възможност за реално обсъждане на проектите в деня на заседанието и явно оценяване, което да стане част от заседателния процес – там, на място. Предварителното събиране на оценките на членовете на художествената комисия от НФЦ два дни преди заседанието е една от основните причини за неблагополучията в конкурсните сесии.
Какво е твоето отношение към служебните оценки? Някои от колегите ги припознават като препъни камък.
Служебните оценки са необходими. Но трябва да се сформират върху реални постижения, които да са доказуеми и да се проверяват в НФЦ. Справка: конкурсите в Румънския филмов център.
Ти защо никога не си блокирал сесия?
Блокирането на една сесия се прави с формални мотиви. Вкарването на подобен казус в съда отлага реализацията на спечелилите филми с години. И когато една жалба е оборена в съда, тя си е свършила работата – спечелилите са наказани.
В документалното и анимационно кино не се срещат проблемите характерни за игралното. Само на по-малките бюджети ли се дължи това?
Проблемите, които споделям, са валидни и за документалното, и за анимационното кино. Очевидно е, че това се отразява на общата картина – аз лично виждам тревожни тенденции в документалното кино – конкурсите се печелят от исторически, или биографични филми, използващи стилистиката на телевизионното документално кино.
Има ли конкретни законови промени, които трябва да се направят, за да се отпуши процесът?
Процесът трябва да се опрости. Да се спре с допълнителното усложняване на конкурсите, което има единствено административна, а не естетическа логика.
Освен посочените проблеми, ти виждаш ли такива, които не се забелязват от колегите. Някак си остават невидими, а са важни?
Издигане авторитета на художествените комисии, реален диспут за качествата на проектите и оформяне на оценките открито, пред останалите членове на комисията.
Има ли умишлено премълчани проблеми, които се замитат под килима на родното ни кино?
Когато дискусията за българското кино е дисбалансирана и вниманието е центрирано върху административните проблеми, съсловието е отчуждено от този процес. Лично аз знам за няколко проблема, които имаха решение, тези решения бяха предложени от различни комисии в Министерството на културата, където те биваха високомерно игнорирани. И в Министерския съвет Министерството на културата внасяше предложения в дух, напълно противоположен на мнението на филмовата общност.
Възможно ли е джентълменско отношение между колегите в името на професията, филмите и зрителите?
Въпрос на възпитание. В най-голямата криза – през 90-те години, то все още съществуваше.
Доколко според теб е плодотворен този дебат за арт филмите и т.нар. зрителско кино?
Нямам илюзии какви филми иска да гледа българската публика. „Арт филм“ е просто една значка. Всеки може да си я закачи на ревера. Мога да ви дам примери за филми от преди 20-30 години, които се гледат като направени сега. И има филми от същия период, за които никой не си спомня.
Докога режисьорите трябва да чакат 3-4-5 години, за да реализират своя филмов проект – от първоначалната идея до неговата премиера?
Нямам отговор на този въпрос. Всеки режисьор трябва да изгради свой модел, който да съхрани енергията му. Но изпитвам болка, когато отида на някакъв фестивал, и там дебютират млади хора по на 22-23 години. Можете да проверите каква е средната възраст на българските дебютанти. Които обаче трябва да потърсят част от проблема и в себе си.
Ти в личен и професионален план как подхождаш към драмите в българското кино. Как се справяш?
Не се оплаквам. Опитвам се всеки ден да придвижа проблема си напред.
Мислиш ли, че има поколенчески проблем в родното кино?
В същността си този проблем не е поколенчески. Просто ние четем повече.
