ЯНА СТЕФАНОВА

 

Десетото издание на кино-литературния фестивал Cinelibri протече под мотото „Поезия без край“ и потопи зрителите в най-новите кинематографични шедьоври, инспирирани от необозримия свят на литературата.

Старт на фестивала даде Паоло Сорентино с хипнотичната си неаполитанска драма Партенопа, номинирана за „Златна палма“. Сред специалните гости на Cinelibri бяха шотландският писател Ървин Уелш, авторът на биографичния филм за него Избери Ървин – Иън Джефрис, италианският режисьор Даниеле Лукети с филма Доверие и още много гости. Голямата награда бе присъдена на филма Лимонов на Кирил Серебренников с Бен Уишоу в главната роля. Журито в състав Мария Бакалова, Кристин Льоненс, Игнасио Серикио и Ан Кюсак оцени „мощния и противоречив, но завладяващ персонаж, чиято необикновена „трансконтинентална" съдба осветява най-уязвимите страни на съвременните общества и излага на показ неудобни истини“.

 ПАРТЕНОПА (2024, РЕЖИСЬОР ПАОЛО СОРЕНТИНО) 

Безспорно, един от най-очакваните филми бе Партенопа на Паоло Сорентино, определян като изящен трактат за магията на кинематографа. Неаполитанската драма разказва историята на Партенопа, носеща името на покровителката на Неапол, от раждането през живота ѝ, белязан от любов, загуби, вина и изкупление. По думите на режисьора, нейният живот въплъщава безгрижието на младостта, красотата и измененията ѝ, и разбира се, Неапол, който очарова и омагьосва. Именно мита около града и богинята, която го е създала, е основен символ във филма, вдъхващ усещане за вечен копнеж и меланхолия. Историята започва през 1950 г. и стига през десетилетията до днес. Животът и характерът на главната героиня (Челесте Дала Порта, чиито дебют също е във филм на Сорентино), отразяват и контрастите на града – жизнен, сложен, древен, но и модерен. Партенопа се явява и като естествено продължение на Ръката на Бог (2021), в който Сорентино разказва за личната си семейна трагедия. Докато филмът от 2021 г. отразява драматичните преживявания на главния герой на фона на оживения град, Партенопа е като мистична ода за Неапол, в която всеки персонаж е и символ, и герой. Неизменно свързан с града, режисьорът споделя: „Неапол е град, който принадлежи на моите емоции. Всеки ден неаполитанците преоткриват живота си, решават, че той трябва да ги изненада и аз искам да го разкажа по този начин“. Следвайки тази максима, всяко събитие от живота на Партенопа на екрана и героите, които среща по пътя си се вплитат в историята както на Неапол, така и на Италия.

Една от основните теми във филма е красотата, както в повечето филми на Сорентино, в различните ѝ проявления. Тя завладява, но и ограничава, отваря и затваря врати с трясък, носи със себе си предразсъдъци. Както Партенопа, така и Неапол, оставят хората без дъх, попаднали в капана на тяхната привлекателност. Пред зрителя се разгръща плеяда от персонажи и събития. Сред тях е и писателят Джон Чийвър (Гари Олдман), който без всякакви илюзии говори за разрушителната страна на красотата. Чрез главната си героиня, Сорентино естетизира търсенето на невъзможното, а неумолимият ход на времето се усеща във всеки кадър.

 ПАОЛО СОРЕНТИНО И ДАРИЯ ДИ АНТОНИО ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ПАРТЕНОПА 

Партенопа е филм за носталгията и меланхолията, предадени и чрез изключителната работа на оператора Дария Ди Антонио. Тя споделя, че е търсила поезията в историята, а не реалността. Целта ѝ е била да изгради многостранен свят, изпълнен с мистерия, възхищение към красотата и носталгия по изгубеното.  

Очакван, дискусионен и дълбоко въздействащ бе филмът Съседната стая (награден със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция) на Педро Алмодовар, представен на закриването на фестивала.

 ТИЛДА СУИНТЪН И ДЖУЛИАН МУР ВЪВ ФИЛМА СЪСЕДНАТА СТАЯ (2024, РЕЖИСЬОР ПЕДРО АЛМОДОВАР) 

Инициативата „ITALIAN SCREENS: Ново италианско кино без граници“, проект на Министерството на културата на Италия и Чинечита (Cinecittà), който се провежда ежегодно в много страни по света, тази година бе с пилотно издание в България. Гост на събитието бе режисьорът Даниеле Лукети с филма Доверие по едноименния роман на Доменико Старноне. Психологическата драма е своеобразна дисекция на  човешките взаимоотношения и разсъждава върху това как неразрешените конфликти – интровертни и екстровертни – въздействат върху тях.

 ДАНИЕЛЕ ЛУКЕТИ СЛЕД ПРОЖЕКЦИЯТА НА ДОВЕРИЕ (2024) 

Сред другите филми от ITALIAN SCREENS бяха комедията Ромео е Жулиета на Джовани Веронези и екзистенциалната драма Десет минути на Мария Соле Тоняци.

Операта на режисьорите Паоло Куко и Давиде Ливърмор също предизвика голям интерес. Разказвайки мита за Орфей и Евридика, лентата е необикновен прочит на историята, в който режисьорите съчетават иновативни технологии, дигитални визуализации, театър и опера. Операта е чудесен пример и за това как партньорството с марка от висшата мода може да се окаже чудесно сътрудничество между изкуство и бизнес – костюмите във филма са дело на Долче и Габана и внасят особена естетика на екрана, обединявайки величието на операта с усета към модата.

 ВЕНСАН КАСЕЛ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА ФИЛМА ОПЕРАТА (2024, РЕЖИСЬОРИ ПАОЛО КУКО, ДАВИДЕ ЛИВЪРМОР) 

Крайният ефект е очарователен експеримент. Класическият мит за Орфей и Евридика е пресъздаден модерно, с фантастични елементи. В главните роли са оперните певци Валентино Буца и Мариам Батистели, чиито гласове са свързващото звено между реалния и подземния свят. Aриите от Верди, Пучини, Моцарт и други композитори, съчетани с по-нови стилове и жанрове, също спомагат за силата на филма в емоционален план. Действието се развива в пространство между хотел, болница и опера, а Орфей се лута из тях в търсене на изгубената си любов. Френският актьор Венсан Касел е в ролята на Харон – лодкарят, който прекарва мъртвите през река Стикс. В случая той е представен като остроумен таксиметров шофьор, разказвача, който превежда зрителя през историята. Във филма участва и друга звезда на френското кино – Фани Ардан в ролята на царицата на подземния свят Прозерпина.

 ФАНИ АРДАН ВЪВ ФИЛМА ОПЕРАТА (2024, РЕЖИСЬОРИ ПАОЛО КУКО, ДАВИДЕ ЛИВЪРМОР) 

Споделяйки общите теми за красотата и копнежа по изгубеното, Партенопа и Операта, въвеждат зрителя във фантастични светове, в които мит и реалност се преплитат. И двата филма са своеобразно пътешествие както из градовете, в които се развива действието, така и през усещането за идентичност на своите екранни герои.

За финал ще цитирам думите на Луи-Фердинан Селин, които и Сорентино използва в друг свой филм: „Да се пътешества е много полезно, защото задвижва въображението. Останалото е лудост и болка. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо, в което е и неговата сила“.