ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА

 

От 13 до 17 май в Дома на киното се състоя ретроспектива на Андрей Звягинцев (1964) – един от най-важните режисьори на нашето време. Неин двигател бе младата театрална режисьорка Теодора Лилян. Звягинцев е заснел само пет филма, но различни и безкомпромисни, и създаде свое кино, където библейските мотиви и делничните детайли, простотата и метафорите, Бог и безбожието, националността и универсалността вървят заедно. Героите му са предимно обикновени хора, които или се превръщат в жертви, или извършват престъпление, или се оказват напълно празни. Ако изключим безследно изчезналия Альоша в Нелюбов, всичките му филми са белязани от смърт.

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ ПО ВРЕМЕ НА ВРЪЧВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ НА СБФД ВАСИЛ ГЕНДОВ 2025 

На 15 май на тържествена церемония в Народния театър „Иван Вазов“ той връчи Голямата награда за игрален филм на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“ – на „Безветрие“ на Павел Веснаков. На 16 май в „Перото“ се състоя премиерата на книгата „Филмови сценарии на Андрей Звягинцев“ (2025, изд. „Книгомания“, превод Теодора Лилян), където той раздаде многобройни автографи. На 17 май в претъпканата аула на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ проведе майсторски клас, модериран от Явор Гърдев. Звягинцев цветисто, умно и обширно отговори и на най-наивните въпроси на студентите за работата си по филмите със завладяващи примери и каза: „Гледайте много класически и важни филми, но не и безразборно, защото това разваля вкуса“. Удивителен! Вечерта в Дома на киното се срещна с публиката на Нелюбов. На 18 май бе показан документалният филм Андрей Звягинцев. Режисьор на Дмитрий Рудаков, посветен на работата му върху Нелюбов.

Присъствието му в София се превърна в знаменателно и незабравимо събитие.

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ ПРЕД СТУДЕНТСКАТА ОБЩНОСТ В НАТФИЗ 

„Момчетата са симпатични и кадърни в различна степен, но само един е голям талант – Андрей Звягинцев“. Това ми призна преди време знаменитият руски сценарист и вече режисьор Александър Миндадзе по повод авторите на „руската мрачна вълна“. Така в книгата си „Въртележки на абсурда. Руското игрално кино (1991 – 2011)“ определям струпването на филми, транжиращи драстично действителността, за да извадят актуални проблеми за човека и времето, неподвластни на никакви патриотични призиви от Кремъл. Звягинцев е един от талантите в руското кино без специално филмово образование и с нова кинематографична енергетика (като Иван Вирипаев, Кирил Серебренников, Василий Сигарев, Борис Хлебников, Алексей Попогребски, Генадий Сидоров), които, заедно с новите радикалисти, завършили Висшите режисьорски курсове (Пьотър Буслов, Алексей Мизгирьов, Алексей Герман-син, Алексей Федорченко, Бакур Бакурдзе, Николай Хомерики, Дмитрий Мамулия, Валерия Гай Германика, Анна Фенченко, Андрей Стемпковски), оформят тенденция. За нея се заговори преди седемнайсет години на фестивала „Кинотавър“ в Сочи като за „нова руска вълна“. Но, тъй като депресивността и отчаянието са сред отчетливите ѝ черти, я нарекох „мрачна“. Всъщност генезиса ѝ можем да открием в дебюта на Звягинцев Завръщане (2003). Той се превръща в планетарна сензация, завоювал „Златен лъв“ и Награда за дебют във Венеция и продаден в над 90 страни...

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ СЪС ЗЛАТНИЯ ЛЪВ ОТ ВЕНЕЦИЯ ЗА ДЕБЮТНИЯ СИ ФИЛМ ЗАВРЪЩАНЕ (2003) 

Завръщане е тотален дебют. Единственият филм на Звягинцев по готов сценарий: на Владимир Моисенко и Александър Новотоцки. Но той го е променил, дори имената на героите са различни. А когато го показал на сценаристите, Александър Новотоцки мълчал през цялото време и накрая отсякъл: „Така не съм скучал, откакто гледах Сталкер на Тарковски“. Първият кадър е подводен – дълбоко син, нематериално студен, нямо страховит. Филмът започва в неделя и свършва в събота – т.е. от Слънцето до Сатурн две момчета извървяват драстичното трасе на възмъжаването. В момента, когато Иван (Иван Добронравов) и по-големият му брат Андрей (Владимир Гарин) тичешком се прибират у дома след момчешка схватка, през цигарен дим светлата им майка (Наталия Вдовина) повелява да пазят тишина, тъй като баща им спи. Спи?! Нямало го е дванайсет години. Къде е бил, какво е правил – кой знае... За съществуването му свидетелства една-единствена черно-бяла снимка, скътана на тавана. И за живота на момчетата, прочее, не научаваме много, ала достатъчно – отгледани са с майчина и бабина любов.

 ЗАВРЪЩАНЕ (2003, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ) 

Бащата (Константин Лавроненко) е смръщен, брадясал и сексапилен брюнет, за когото увертюрата е неизвестно понятие – тутакси влиза в ролята на „източник на институциите“ по Рикьор. Завърнал се е, но е чужд. Той именно е инициатор на пътуване с двамата си сина до езеро. Започва метафизично road movie из обезлюдената руска дълбина, където покрай гори, кал, дъжд и злощастни соцруини мярваме само свъсена сервитьорка, крадливи тийнейджъри и пристанищни черноборсаджии. Бащата е самата динамика на тайнството: методичното телефонно общуване, вдъхновеното копаене за сандъче, безмилостното командорене на децата... И постепенно в тяхното поведение зейва неозаптимият братски дуализъм – колкото Андрей е отворен и смирен, толкова Иван е темерутест и неуправляем. Но научават разни неща – един за друг, и заедно – за света. Наоколо – вода, борове, небе. Малко риба. Паянтова кула – мост между небето и земята, началото и края, страха и смъртта. И потънала лодка. Свръхконцентрирана трансцедентност, изведена през погледи, жестове, феноменални деца и фактура, запечатана от поетичната визия на Михаил Кримчан... Завръщане завръща символиката на руското кино от 60^-те, но без патетика и месианство. Филмът е мъдър в скромността си, брутален в копнежността си, дълбок в строгостта си, ритуален в катартичността си... Излят е.

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ЗАВРЪЩАНЕ (2003), СНИМКА: © ВЛАДИМИР МИШУКОВ 

Заради метафизичното взаимодействие човек-природа в Завръщане мнозина провиждат в Звягинцев „новия Тарковски“. Той не е особено въодушевен: „Не е възможно да си руски режисьор и да не чувстваш влиянието на Тарковски. За първи път видях филмите му, когато бях на осемнайсет и от тази грамада никога повече не успях да се освободя“.

След бомбастичния успех на Завръщане, във втория си филм Изгнание (2007) Звягинцев, вече със съсценариста Олег Негин, отново шокира с метафизичност и символика. Въпреки че изглежда имагинерно впит в екзистенциалната безпризорност (в основата на сюжета е повестта на Сароян The Laughing Matter) с отказа си от маркиране на място и време, той също, подобно на дебюта му, е конструиран като библейска притча, но този път има и мотиви от античната трагедия, а визията на Михаил Кричман е подчертано живописна – всеки кадър наподобява класическо платно.

 ИЗГНАНИЕ (2007, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ) 

И още – за разлика от предишния филм, този е антиутопично вдълбаване в заседналостта на живеенето на семейство с момченце и момиченце във вила. Изходната ситуация е очакване на бебе, ала то не само не се ражда, но и се превръща в причина за майчината смърт (истината узнаваме едва накрая чрез флашбек). Изгнание е ситуиран по скалата навсякъде-никъде – и да говорят на руски, героите не приличат на руснаци, а на всичкото отгоре и жената се играе от шведската актриса Мария Боневи (озвучена). Константин Лавроненко в ролята на мъжа получи Наградата за мъжка роля от Кан 2007, но, така или иначе, философската теза за вътрешното изгнание през парадигмите любов-смърт и ревност-изкупление е някак преднамерена, а финалът с пеещите на португалски селянки - оперетен. И все пак филмът връхлита с невъздържана мощ. Изкушавам се да цитирам руския филмов критик Валерий Кичин: „Удивително момче е Андрей Звягинцев: още във втория си филм изобщо не иска да облекчи живота на зрителя, не се навежда нито пред публиката, нито пред фестивалите, отказвайки да жертва дори един кадър“.

На 8 април 2012 г. в московския Crocus City Hall бяха връчени годишните награди „Ника“ на Руската академия за кинематографични изкуства, последвала своя „клонинг“ „Златен орел“ (27 януари). Едва ли щях да им отделя специално внимание, ако интригата не бе свързана с Елена (2011) на Андрей Звягинцев. Победител в „Златен орел“ в категорията филм, в „Ника“ бе изместен от Имало едно време една жена на Андрей Смирнов, двата филма си поделиха приза за главна женска роля (Даря Екамасова и Надежда Маркина), но Елена си запази отличията за режисура, операторско майсторство на Михаил Кричман и поддържаща роля на Елена Лядова. Куриозът е, че авторът на Имало едно време една жена Андрей Смирнов, създал навремето Белоруската гара (1971) и не снимал повече от двайсет години, изпълнява главната мъжка роля в Елена.

 АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ С НАГРАДАТА НИКА ЗА ФИЛМА ЕЛЕНА (2011) 

Филмът e продуциран от влиятелния Александър Роднянски със собствени средства и е носител на Специалната награда от „Особен поглед“ в Кан и още десетина други. Немаловажна подробност е, че маниашката музика е написана специално от американския композитор Филип Глас. В Елена Звягинцев обема амбивалентната същност на Москва и живеенето – престижност и окаяност. В рамка от дълъг статичен кадър през прозорец, отразяващ голи клони (в началото с птичка, на финала – без) филмът материализира библейския цитат „последните ще станат първи“. Звягинцев събира социалните полюси през героинята си Елена (невероятна Надежда Маркина) – корпулентна и смирена лелка, като в сапунен сериал успяла от болногледачка да стигне до съпруга на възрастен богаташ (прекрасен Андрей Смирнов). Видимо е, че подписът не е променил статуса ѝ на обслужващ персонал – спят в отделни стаи, върши всичко с делови автоматизъм, със съпруга си разговаря лаконично само на закуска, повишава тон единствено по адрес на дъщеря му. Изобщо тя изглежда много по-адекватно в електричката, отколкото в огромния и студен дизайнерски апартамент.

 НАДЕЖДА МАРКИНА И АНДРЕЙ СМИРНОВ ВЪВ ФИЛМА ЕЛЕНА (2011) 

И двамата имат деца непрокопсаници от предишни бракове, за които се грижат поотделно: нейният син е разплут тунеядец (Алексей Розин) с отпусната жена, безхаберен син и бебе, които обитават жалка панелка из предградията и се прехранват от майчината пенсия. Неговата дъщеря е ърбън хедонистка (Елена Лядова), нахъсана срещу баща си и натрапницата Елена. А когато той отказва да даде пари за следване на внука на жена си, за да бъде освободен от казармата, т.е. да бъде спасен от смърт в някоя руска война, тя с отчаяно хладнокръвие прави крачката от християнка към убийца. И, както веднъж изтърсва пред съпруга си, „С какво право смятате, че сте различни, само защото имате повече пари и вещи? Всичко може да се измени и последните да станат първи“, така го осъществява. Със скенерен реализъм Звягинцев диагностицира състоянието на руското общество – от социалната до етичната несъвместимост между богати и бедни, от цивилизацията до варварството, от прескачането на лимитите до разпада на човешкото. И, подобно на другите му филми, с мащаба и проникновението Елена напуска националното и се превръща в универсално прозрение за гибелта на устоите, за консуматорската пандемия, за края на света.

 ЗВЯГИНЦЕВ ДАВА УКАЗАНИЯ НА АНДРЕЙ СМИРНОВ, ЕЛЕНА (2011). 

Ако в Завръщане и Изгнание Звягинцев гради метафизичното напрежение през удивително визуализирани философски тези и религиозни символи, тук той лансира диаметрално различна стратегия – на оголената, безпределна, вледеняваща простота. Разбира се, и тя е концепирана – от телесно-битовия паралелизъм, през цикличния автоматизъм на действията до огледалното отражение. Както самият твърди:, „За мен сценарият е технически запис, където заявяваме с най-общи думи пространството, действието, времето от деня, диалога: „Елена се събужда, става, отива до прозореца...“ А какво има зад този прозорец и как е разположен; дали стаята е осветена или с пуснати щори – цялата детайлизация решаваме заедно с моите съавтори: оператора Михаил Кричман и художника Андрей Панкратов. Тогава и се раждат идеите за „многоликата Елена“ и разните други визуални решения...

 ЗВЯГИЦЕВ И ЕКИПА МУ ПРЕДИ КАДЪР, ЕЛЕНА (2011) 

 Филмът има дори свой „край на света“, когато угасва светлината в големия апартамент“. Елена е най-паралитичният и покъртителен филм за Апокалипсиса. И е любимият ми филм на Звягинцев.

Следва Левиатан (2014, Награда за сценарий от Кан, за чуждестранен филм от Мюнхен, за оператор от Севиля, „Златен глобус“ за чуждоезичен филм, номинация за Оскар за чуждоезичен филм и др.).

Когато на София Филм Фест разговарях с продуцента Александър Роднянски, той сподели: „Горд съм, че работя със Звягинцев. Той е изключителен и безусловно се развива. Новият му филм Левиатан е още по-хубав от Елена“. Колкото и да ценя и двамата, останах скептична. В Кан Левиатан избухна като бомба. И започна трънливият му път към руския екран. Междувременно там приеха закон срещу псувните в киното и се наложи да се ампутира важна част от харизмата на героите и самия филм – словесното безобразничене. Преди да излезе по кината в Русия на 5 февруари 2014 г., Левиатан бе пуснат в интернет. И се превърна в най-грандиозния кинематографичен скандал там, надминал дори онзи с Товар 200 (2007) на Алексей Балабанов. Защото филмът на Звягинцев бърка право в днешната руска безпризорност. И, вдъхновен от американска трагедия, изважда апокалиптични внушения не само за руската действителност, а и за човека изобщо. Пак през библията, както е обикновено при него. Но тук разказва трагедията на бедния Николай (Алексей Серебряков) през сюжета за Йов и чудовището Левиатан – олицетворение на безпощадния сатанински хаос.

 ЗВЯГИНЦЕВ НА ПРЕМИЕРАТА НА ЛЕВИАТАН (2014) В КАН 

Пронизваща симфонична музика на Филип Глас! Първият кадър е вълни, разбиващи се о скалист бряг. Следват още тринайсет, които ни въвеждат в мястото на историята – от Баренцово море, през корабни скелети, пущинаци до двуетажна къща на брега. Изведнъж усещаш, че музиката е изчезнала – тишина, раздирана от далечен кучешки лай. Стъмва се. В къщата светва лампа. Мяркат се хора. Николай излиза, пали колата, поема, зазвучава музика-стенание. На гарата посреща Дмитрий (Владимир Вдовиченков) – приятел от казармата и днешен московски адвокат. Николай го е извикал, за да му помогне да се отърве от агресията на кмета Шелевят (Роман Мадянов), хвърлил око на къщата му. У дома са младата му съпруга Лиля (Елена Лядова) и сина му от предишен брак Рома (Сергей Походаев), който я ненавижда. А Николай я обича. А тя му изневерява с Дмитрий. А Дмитрий заплашва с компромати вечно пияния кмет. А онзи му устройва побой и го прокужда. А, след като Лиля взема съдбовно решение, Николай е обвинен, тикнат в затвора и всичко му е отнето. А на финала...

 ЛЕВИАТАН (2014, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ) 

Сред псувни, цигари и водка, героите разговарят, блуждаят, стрелят, беснеят... Затънтеното селище е обиталище на пустота, омраза, корупция, страх. Земетръсен абсурд – от власт до жертва. Нито дума за Путин – само портретът му виси в кабинета на кмета. Левиатан оголено и безпощадно артикулира безсмислието с вцепеняващ мащаб – от делничните обругавания до едрите метафори. Събирайки ги в мощна смесица от битие, църква и безверие, Звягинцев изгражда присъщото за киното му метафизично напрежение, но още по-изопващо. Актьорите са вълшебни, визията на Михаил Кричман - умопомрачителна. Левиатан е многопластово нонконформистко кино.

Връзката му с Елена е не само Елена Лядова, а и социалната непримиримост. Но, ако там властва психологията в разгръщането на образи и ситуации, тук се усеща повече политическото. Вкочаняващо величествен е Левиатан, но предпочитам пронизващата простота на Елена.

Нелюбов (2017, Русия/Франция/Германия/Белгия, Награда на журито в Кан, Голямата награда от Мюнхен, „Златен феникс“ от Москва) е отново независим филм, продуциран от Александър Роднянски.

Скреж. Окаяни дървета. Стипчива музика. От училище излизат деца. Дванайсетгодишният Альоша (Матвей Новиков) с червено яке е сред тях. Тръгва сам. В парка се спира пред дърво. Открива сигнална лента. Провесва я на дървото.

 НЕЛЮБОВ (2017, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ) 

Просторен апартамент. Женя (Мариана Спивак) е хубава, здрава жена, някъде над трийсет. По анцуг. Пристигат кандидати за апартамента – ще се развежда със съпруга си. Двойка и брокерка оглеждат. Альоша сърдито тропва вратата зад себе си. Вечерта майка му отпива червено вино на фона на работещ телевизор и се взира в смартфона си. Пристига брадатият ѝ и костюмиран съпруг Борис (Алексей Розин). Горе-долу е на нейната възраст. Обиждат се. Тя крещи. Альоша чува, че споменават интернат. Ридае в леглото си. Борис остава сам и дъвче сухоежбина от хладилника. Ляга на дивана.

Ясно е, че детето е ненужно и за двамата.

Женя в салон за красота – там е администратор. Възползва се от услугите на салона. Борис работи в грамаден религиозен офис – по време на обяда му с колега в стола разбираме, че им е забранено да се развеждат. Той има млада бременна любовница (Марина Василиева). Пазаруват, отиват при нея, тя се глези, правят секс. Женя е в ресторант с приятеля си (Андрис Кейш), който е на 47, отиват при него, правят секс. Тя му признава, че досега не е обичала. Отпива червено вино...

На другия ден ѝ се обаждат, че Альоша не е ходил на училище. И започва истинският кошмар. Детето е търсено от полиция и организирани доброволци. Родителите са безпомощни. И все по-агресивни един към друг. Отвсякъде зее пустота. Единствените хора, които наистина правят нещо, са доброволците. Но и те удрят на камък.

На финала Борис е с бебе на ръце, тъщата, сякаш излязла от Елена, го командва и той не изглежда никак, ама никак по-щастлив от началото. Женя с надпис Russia тренира на място на фитнес-пътечка. Онази сигнална лента продължава да се вее от дървото.

Адски семеен трилър. Написан е и е режисиран с гняв към дребните души. Колкото по-напрегнато става, толкова кухостта е по-задушаваща. Няма известни актьори, но пък са страхотни. Мариана Спивак е и делова, и брутална, и нежна, само не и любяща майка (и дъщеря). С брадата и костюма Андрей Розин е абсолютно далеч от сина Серьожа в Елена или милиционера Паша от Левиатан. И е по-нюансиран. Нито един от героите, с изключение на Альоша, не предизвиква съчувствие.

За разлика от Левиатан, в Нелюбов политика няма, ако изключим радио- или тв-парчета (и Дмитрий Кисельов се мярва). Филмът хладнокръвно артикулира разпада през семейната двойка, полицията, пустотата... И, както е представен, този разпад, макар да е руски, не е само там – отнася се до всички ни.

 ЗВЯГИНЦЕВ ПО ВРЕМЕ НА РАБОТА, ЕЛЕНА (2011) 

За разлика от Завръщане, Изгнание и Левиатан, в Нелюбов няма живописна метафорика. Както в Елена, Михаил Кричман фиксира маниакално - интериори, лица, екстериори, тела, настроения, дървета, небе, сняг, прозорци... И няма ненужен детайл. Всичко е на място. И е градирано. И не ти дава дъх да си поемеш. Дори когато пуснеш сълза.

Разбиващ филм. Не знам дали съм влюбена в него както в Елена, но мисля, че Нелюбов отива още по-дълбоко.

И Елена, и Левиатан, и Нелюбов се оказаха пророчески – сега в Русия е още по-страшно. А Звягинцев, който живее в Париж и му е дискомфортно, ще снима следващия си филм през есента с френски продуценти. Без Олег Негин, който е останал в Москва, и е сложно да работят заедно. Не каза дали ще е отново с незаменимия си приятел Михаил Кричман. Както и да е, очаквам с нетърпение новия филм на Звягинцев.