ЕЛИЦА ПАРАПУНОВА

 

Елица Парапунова е студентка в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ във Факултет Славянски филологии, на СУ „Св. Климент Охридски“. Учи „Филмов анализ и филмова критика“ при проф. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева.  

 

С първия си пълнометражен филм Димитър Стоянович поема по деликатната пътека между плътта и духа, между езика и мълчанието, между смисъла на думите и безсмислието на страданието. Озаглавен лаконично, но натежал от смисъл, Плът не просто подсказва посока – той заявява съдба. Тялото тук не е само носител на живот, а арена на разруха, място, където болестта не идва като нарушител, а като дълго отлагана истина.

Историята следва Надежда Стоянова (Пламена Гетова) – преводачка от японски език, преподавателка, жена на интелекта, на словото, на духа. Когато диагнозата – туморно образувание – нахлува в живота ѝ, разпадът не идва с крясък, а с тиха, неизбежна логика. Смъртта не е драматично събитие, а постепенно разливане в тъканите на ежедневието. Докато Надежда се бори да запази яснотата на съзнанието си, тялото ѝ се предава с достойнство. Паралелно с това тя превежда романа „Плът“ от японския нобелов лауреат Юкио Кобаяши (измислен персонаж) – автор, който говори за романа си толкова лично, сякаш разговаря със самата Надежда. Сливането между текст и тяло, между литературен персонаж и вътрешен демон, е едно от най-успешните, почти мистични решения във филма.

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА (2025, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ) 

И все пак – не всичко в Плът е от плът. Филмът на моменти изглежда повече като концепция, отколкото като преживяване. Фрагментарен, накъсан, той често се задъхва в опита си да удържи вътрешната си тежест. Сцените с дъщерята Евгения (Весела Бабинова), които би трябвало да дадат човешка плътност и контрапункт на разпада, се усещат незавършени. Самотата на героинята ѝ е заявена, но не преживяна; актьорската игра – искрена, но нерядко насилена, сякаш героинята се опитва да изговори нещо, което не ѝ е дадено да почувства докрай.

 ЮЛИАН ВЕРГОВ ВЪВ ФИЛМА 

Особено чужди на общия тон звучат интимните сцени между Евгения и Александър (Юлиан Вергов) – сцени, които вместо да допринесат с плът, носят празнота. Телесността тук не е преживяна, не е болезнено необходима, а изглежда механична, почти наложена. Ако целта е била да се покаже плътта като суров инстинкт, като акт на отчаяно оцеляване – тази идея остава в някаква степен недоразвита, разтворена на повърхностността. Тези епизоди звучат като от друг филм. Друг проблем за мен е и неговата предвидимост. Тематичните пътеки – болест, отчуждение, отчаян опит за близост, финално смирение – се следват с прекалена преданост към познатото. Липсва онази необходима непредсказуемост, която да разтърси зрителя; липсва удивлението, болката, която изненадва. Там, където трябва да дойде емоционална истина, често идва повторение на вече видяно. В едно произведение, чието заглавие обещава разголване на битието до сърцевината, предсказуемостта звучи като компромис със самия смисъл.

И все пак, в тази неравна структура, се откроява спояващо ядро – Пламена Гетова. 

 ПЛАМЕНА ГЕТОВА В КАДЪР ОТ ФИЛМА 

Нейната Надежда е жена, която се пречупва красиво. От първите кадри до последните, нейното тяло се трансформира – от стоическо присъствие към почти призрачно отсъствие. В един от най-запомнящите се диалози, дъщеря ѝ пита: „Това нашият тумор ли е?“, а тя отвръща: „Туморът си е само мой и не си го давам“ в тази кратка реплика се съдържа цялата философия на страданието – то е винаги лично, винаги неделимо.

 РЕЖИСЬОРЪТ ДИМИ СТОЯНОВИЧ И ОПЕРАТОРЪТ РАЛИ РАЛЧЕВ 

Филмът печели и на чисто визуално и звуково ниво. Операторската работа на Рали Ралчев улавя невидимото – погледи, мълчания и не толкова невидимите реклами, които камерата прокрадва плавно, но отчетливо. Същото важи и за музиката на Живко Петров – деликатна, но точна, тя съпровожда душевния климат на сцените, без да натрапва присъствието си. В интервюто на Кобаяши звукът сякаш диша с героите – музикален дъх в тялото на мълчанието.

Плът е кино, което иска да бъде размишление. То не е нито развлекателно, нито лесно – то е тихо, неравномерно, понякога мъчително. Но в стремежа си да съблече човека до същността му, поне се осмелява да зададе въпроси, които мнозина не дръзват: Какво остава, когато тялото започне да се отказва? Къде живее духът, когато домът му се руши? И колко езика са нужни, за да се преведе болката?