ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Победата на Джафар Панахи на фестивала в Кан преди малко повече от месец затвърди първо мястото на иранското кино в съвременния фестивален пейзаж, и второ – мястото на Панахи в центъра на тази национална кинематография. Домът на киното отдава почит на режисьора и на няколко негови сънародници с кратката панорама от ирански филми, която включва самия Панахи с Три лица и Такси (за който преди 10 г. печели „Златен лъв“), както и филми на Мохамад Расулоф и Асгар Фархади. 

Филмите на Фархади, макар и сред най-успешните ирански заглавия на международно ниво, не са нито толкова експлицитни в критикуването на местния политически режим, нито пълни с допълнителните метатекстуални елементи, които дълго време бяха определящи за иранските майстори. Фархади най-много се доближава до класическата драматургия, до творчеството на Хенрик Ибсен и Антон Чехов, в тяхното постепенно разгръщане на обстоятелства и конфликти, в които няма нито ясни морални победители, нито очевидно правилни действия. 

 ГЕРОЙ (2018, РЕЖИСЬОР АСГАР ФАРХАДИ) 

Избраният за панорамата негов филм е Герой, за който спечели Гран При в Кан през 2021 г. Сюжетът първоначално е типично семпъл – пуснат за няколко дена затворник и жена му откриват чанта със злато и трябва да преценят дали да я използват, за да платят дълговете на мъжа и той да излезе от затвора, или да я върнат на собственика ѝ. На пръв поглед Герой изглежда като някоя поучителна притча, но Фархади постепенно усложнява наратива, обръщайки внимание най-вече на обществените последици от избора на персонажите. 

Липсата на конкретни морални отговори, фината ирония, с която изгражда съдбите на героите, дори самите дилеми, с които започва действието – открояват Фархади като един от малкото съвременни режисьори, които са си създали собствен драматургичен стил и не залагат на визуалната естетика. Но макар и Фархади несъмнено да не е формалист и още по-несъмнено да е майстор на словото (диалогът във филмите му носи рядкото удоволствие да е хем остроумен и ритмичен, хем натуралистичен), работата му с киноезика не бива да се пренебрегва, особено в монтажа, където всяко решение е изчислено спрямо това какво зрителят знае и кога трябва да научи онова, което не знае. 

 НАСТАСЯ КИНСКИ И ХЪНТЪР КАРСЪН ВЪВ ФИЛМА ПАРИЖ, ЩАТА ТЕКСАС (1984, РЕЖИСЬОР ВИМ ВЕНДЕРС) 

Този месец започва и панорамата на Вим Вендерс, която ще бъде открита с Париж, щата Тексас – филм, който е имал немалко прожекции в България, най-наскоро в кино „Влайкова“ миналия декември, а преди това в София и Пловдив в рамките на София Филм Фест. Въпреки това всеки повод да се открие или преоткрие филма е ценен, още повече, когато е начало на един много по-обширен поглед към творчеството на бележития режисьор. 

Удоволствие е да се видят на голям екран някои от вече емблематичните кадри на великия оператор Роби Мюлер, който изключително осезаемо пресъздава текстурата на американския пейзаж. Това е първият филм, който Вендерс снима там, и нежният меланхоличен тон, който постига, сякаш може да дойде само от погледа на чужденец. Сценарият обаче е на Сам Шепърд, един категорично американски артист, който като драматург (а дори и в избора си на роли като актьор) се отдава на изследването на американското семейство, митологии и мечти. Това творческо допълване между двамата е фундаментално за Париж, щата Тексас, който разчита на парадоксалната смесица между чуждо и познато. 

 ХАРИ ДИЙН СТАНТЪН ВЪВ ФИЛМА ПАРИЖ, ЩАТА ТЕКСАС (1984, РЕЖИСЬОР ВИМ ВЕНДЕРС) 

Филмът разказва за Травис, който се появява сякаш отникъде, след като го е нямало четири години. Той някога е имал живот, към който бавно се опитва да се върне – малък син, отглеждан от брат му; жена, изчезнала също толкова безследно. Моментите, в които героят се опитва отново да се свърже с близките си хора, са изключително трогателни, въпреки че е почти ясно, че нищо няма да бъде, както е било преди. За Травис по-важно се оказва не връщането към стария начин на живот, а последа към това, което отдавна е изгубил. 

Рядко се случва да включа в месечния културен афиш филм, който откровено не харесвам. И все пак изпитвам някакво необичайно желание да изразя смесените си чувства към Необратимо, който също ще има прожекция в Дома на киното. Това е най-вече защото филмът на Гаспар Ное е такава атака над сетивата още от началните надписи, действително немислимо преживяване, за добро или лошо. Нехронологичната структура на филма започва от хаоса, за да стигне до мир, но това е защото се движи отзад напред. Сюжетът, който в традиционен ред на разказване би бил стандартен наратив за отмъщението, изведен чрез максимална ескалация, тук се движи към притеснително затишие, което бива оцветено от ужаса преди него. 

Още от първата сцена камерата се върти сякаш в неясна посока по изключително дезориентиращ и смущаващ начин. После идва и непрестанното бучене в звуковия дизайн, което само по себе си води до част от масовите излизания, случили се на премиерата му на фестивала в Кан.

 СЦЕНАТА НА ИЗНАСИЛВАНЕ ОТ ФИЛМА НЕОБРАТИМО (2002, РЕЖИСЬОР ГАСПАР НОЕ) 

А дори не сме стигнали до продължителната сцена на сексуално насилие, която е към средата на филма и е гвоздеят за толкова спорната му репутация. 

Че тези неща са трудни за гледане, съзнателно неприятни и дори нетърпими, е ясно. Но дали има нещо повече е въпросът, който се задава вече двайсет и повече години след паметната прожекция. Несъмнено Ное има интересен замисъл и го осъществява чрез методи, които почти никой друг не е опитвал (и вероятно за добро). Теоретичният въпрос, който Необратимо задава, е как един обратен ред на действията, който започва в Ада и стига до ако не Рая, то поне някаква малка идилия (неслучайно камерата се успокоява значително във втората половина), може да превърне дори най-тривиалните моменти на любов и щастие в нещо тревожно, защото зрителят знае какво предстои, а героите – не. Дали това е смислено, не мога да кажа. Хем присъства ирония в дупката между възприятието на персонажите и зрителите, хем ефектът е неоспорим. Също така не знам дали филмът е „добър“, а още по-малко знам дали да го препоръчам (със сигурност едно предупреждение е важно, колкото и снизходително към смелостта на аудиторията да звучи). Но все пак се чувствам задължен да го спомена, а това не е малко. 

 ГАСПАР НОЕ С АЛБЕР ДЮПОНТЕЛ, МОНИКА БЕЛУЧИ И ВЕНСАН КАСЕЛ НА ФЕСТИВАЛА В КАН (2002) 

 

„Герой“ може да се гледа в Дома на киното на 15 юли от 20:00.

„Париж, щата Тексас“ открива панорамата на Вим Вендерс на 25 юли от 20:00.

„Необратимо“ ще има прожекция на 23 юли от 20:30.