БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Политическо и борбено кино – това отличи журито в Кан тази година. Кино против диктатурите, заставащо на страната на човека и свободите му. Кино на моралните дилеми в тревожен свят на войни, агресия и нестабилност. „За какво служи киното в часа на цензура, репресия, на една жестока и несправедлива война? И още повече – за какво служи кинокритиката?“ – се пита руският критик в изгнание Антон Долин, обявен за „чуждестранен агент“ в своята страна. Да му помогнат в труден момент му предложили от Френската филмотека. Спасил го Панахи, по-точно идеята да напише книга за него, на руски. Решил да изследва киното му като доказателство, че то може да бъде форма на съпротива. Искал да се получи нещо като учебник за сънародниците му, които през паралела с Иран да не приемат ставащото.

 АНТОН ДОЛИН И ДЖАФАР ПАНАХИ В КАН 2025 г. 

Джафар Панахи има невероятно успешен път, оценен на всички големи фестивали по света – от Локарно и Венеция до Берлин и Кан, има „Златен лъв“, „Златна мечка“, а на 78^-то издание на Кан получи и „Златна палма“ за Обикновен инцидент (Un simple accident). Малко са режисьорите по света с такава уникална колекция – само четирима. Парадоксът е, че филмите му са забранявани в неговата страна, а самият той е бил политически затворник, арестуван множество пъти от режима на аятоласите. И въпреки забраните и заплахите за живота му, отказва да напусне Иран. Филмите му се снимат и гледат нелегално. Не се правят с продукционен размах, с големи звезди и в студиен комфорт. Крайно аскетични по форма, те разчитат на моралното послание. Единственият разкош е лекото чувство за хумор, пробиващо тук-там из сюжета. А над всичко е стремежът към опазване на човечността в нечовешки условия. Това, което прави Панахи, не може и едва ли ще бъде простено от режима в Иран. Той не просто нарушава съдебните заповеди да пише, да снима и да дава интервюта, а сега с Обикновен инцидент директно атакува режима пред очите на целия свят. Това е крайно рискован, ва банк жест, който беше недвусмислено подкрепен от журито с председател Жулиет Бинош. Да отворим една скоба – „мадоната“^[1] на френското кино има много лично отношение към иранското кино. През 2010 г. тя играе във филма на Киаростами Вярно с оригинала, представен в Кан и печели Наградата за най-добра женска роля. От своя страна, Панахи е асистент, ученик и нещо като наследник на Киаростами. Той започва пътя си в киното с Белият балон (1995), удостоен със „Златна камера“, като сценарият е на Киаростами.

 ОБИКНОВЕН ИНЦИДЕНТ (2025, РЕЖИСЬОР ДЖАФАР ПАНАХИ) 

Това са съдбовни обвързаности, далеч надхвърлящи работата в киното. Но, разбира се, не само поради тях Кан се възправя срещу авторитарните режими и взема страна. „Златната палма“ и подкрепата на световната кинообщност е красноречив жест, че киното, освен изкуство, е важен инструмент за отстояване на обществени нагласи, то не може да стои встрани от световните битки на демокрацията. То отразява непримиримостта на изкуството и търси утеха в заплашената човечност. Това всъщност не е необичайно, а дългогодишна и устойчива политика на Кан – да бъде в крак с авангардните и прогресивни хуманистични традиции, да подкрепя репресирани творци. В конкурса беше включен филмът Двама прокурори на украинския режисьор Сергей Лозница, разказващ не за войната в Украйна, а за корените ѝ в миналото на СССР от времето на сталинските чистки през 1937 г. Първият ден на фестивала беше обявен и като Ден на Украйна.

 ДВАМАТА ПРОКУРОРИ (2025, РЕЖИСЬОР СЕРГЕЙ ЛОЗНИЦА) 

Освен присъствието на Лозница в конкурса, три документални филма показаха ужасите и безсмислието на войната. В „Особен поглед“ пък беше селекциониран Имало едно време в Газа^[2] (Once Upon a Time in Gaza) на палестинските братя Араб и Тарзан Насер, в изгнание от 2011 г. и противници на Хамас. С щипка черен хумор филмът показва неразрушената Газа от 2007 г., на фона на полицейска корупция и трафик на дрога.

 ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ГАЗА (2025, РЕЖИСЬОРИ АРАБ И ТАРЗАН НАСЕР) 

В началото на фестивала се появи Петиция, подписана от 400 ярки личности от киното, които изобличават „мълчанието“ за „геноцида“ в Газа. В края списъкът наброяваше вече 900 човека, включително председателката на журито Жулиет Бинош и иконата Катрин Деньов. Да споменем и почитта към паметта на палестинската фоторепортерка Фатима Хасуна, която е трябвало да бъде в Кан, но е убита на 16 април от израелски бомби заедно с 10 члена на семейството си.

 ФАТИМА ХАСУНА 

Тя е героиня на документален филм с красивото заглавие Сложи душата си в ръката и върви, който беше представен на фестивала. Към края беше организирана и конференция, където се надигнаха гласове за прекратяване на хуманитарната криза в Палестина.

Но да се върнем към Джафар Панахи, един от най-влиятелните представители на „новата вълна“ в иранското кино, познат на българската публика още от 90^-те главно от програмите на София Филм Фест. Роден е през 1960 г. и отначало работи като асистент на Аббас Киаростами. След конфликт с иранското правителство филмите му Кръгът (2000) и Пурпурно злато (2003) са забранени, а през 2010 г. властите арестуват Панахи в дома му, заедно с жена му, дъщеря му и техни гости. Обвинени са в пропаганда срещу властта, а режисьорът е осъден на шест години затвор, като му налагат и забрана да прави филми, да дава интервюта и да напуска страната. Но политическата реалност не може да го пречупи. През 2012 г. е удостоен с награда „Сахаров“ на Европейския парламент за свобода на мисълта. Самият той е идвал в България през 2002 и 2004 г., а през 2021 г. получи Специалната награда на София на 25 СФФ.

 ДЖАФАР ПАНАХИ СЪС ЗЛАТНАТА ПАЛМА В КАН (2025) 

Но би било погрешно да разглеждаме творчеството на Панахи само като политически глас на дисидент срещу тоталитарната държава. Във филмите си той говори за състраданието, личното противопоставяне на злото, за ролята на жените. Ето как вижда положението си: „Пуснаха ме от малък затвор, но ме поставиха в много по-голям зандан. Когато бях зад решетките, знаех, че там не мога да направя нищо... Сега съм уж „свободен“, но в действителност живея просто в по-голям затвор и трябва да направя нещо – не мога да стоя без работа, не искам да оставя живота си да бъде пропилян…“. А думите, когато пое „Златната палма“ от ръцете на Жулиет Бинош и Кейт Бланшет (като две добри феи от двете му страни), отекнаха по целия свят: „Позволявам си да помоля всички иранци, в Иран и по света да оставим всички проблеми настрана. Най-важният въпрос е свободата на нашата страна. И нека никой не смее да ни казва какви дрехи да носим, какво да говорим и какво трябва да правим“. Обикновен инцидент е филм, съзвучен най-общо със съдбата на режисьора.

 КЕЙТ БЛАНШЕТ И ЖУЛИЕТ БИНОШ ВРЪЧВАТ НАГРАДАТА НА ДЖAФАР ПАНАХИ 

Силен и директен трилър, показващ отношенията и уреждането на сметки между жертви и палачи в днешния тоталитарен Иран. Сюжетът разказва за отвличането на един садистичен надзирател от хора, които е измъчвал. Преди да се разправят с него, те се опитват да установят самоличността му. Гневът им е огромен и необуздан, но и видян с едва доловимо чувство за хумор. Те искат да си отмъстят като го заровят жив, но ситуацията постепенно ги изправя пред остра морална дилема – трябва да се уверят че е той, защото при изтезанията са били със завързани очи. В крайна сметка побеждава човечността. Филмът беше наречен „фронтална атака“ срещу репресиите, които са реалност в Иран, особено след раждането на движението „Жена, живот, свобода“ от 2022 г. Заснет е аскетично в документален стил, но деликатно носи и една трагикомична тоналност. Това не е първият ирански филм, отличен със „Златна палма“. През 1997 г. Вкусът на черешата на Аббас Киаростами отнася отличието и утвърждава световното признание на иранската Нова вълна. Миналата година пък друг забележителен ирански режисьор Мохамад Расулоф^[3] бе удостоен със Специалната награда на журито за Семената на свещената смокиня.

А като добавим и втория ирански филм в конкурса Майка и дете, разбираме, че това не са  случайни неща... И още нещо, което извежда киното от статута му на изкуство и го слага в дипломатическия ред. След връчването на „Палмата“ министърът на Европа и външните работи на Франция Жан-Ноел Баро пише пост в Х и казва, че „това е жест на съпротива срещу репресиите на режима, който усилва надеждата на всички борци за свобода, навсякъде по света“. Действието му предизвиква възмущението на иранските власти и те привикват френското шарже-д’афер на разговор. Не е изненада, че държавната телевизия премълчава победата на Панахи, а няколко реформаторски вестника съобщават все пак факта, но без коментар. Обикновен инцидент е най-силното и директно обвинение за ситуацията в Иран, правено досега. Някои го характеризират като последния пирон в ковчега на режима. Във всеки случай, това е достойна и неустрашима позиция на творец, рискуващ всичко. Филмът е направен в нелегалност между 2022 и 2023 г., след излизането на Панахи от затвора, където е лежал седем месеца за политическите си убеждения. От социалните мрежи научаваме, че се е върнал в Техеран и на летището е бил аплодиран и прегръщан с благодарност от почитатели. Преди да отлети за дома си, той беше заявил, че е готов да поема удари: „Когато правиш такива филми, знаеш, че ще платиш цена. Това може да е затвор или хиляди други неща“. Но същевременно беше признал, че е неспособен да се адаптира към друга страна.   

Голямата награда или Гран при журито в Кан присъди на филма Сантиментална стойност (Affeksjonsverdi) на норвежкия режисьор Йоахим Триер. Триер участва за шести път в състезанието и тук го виждаме като представител на доброто и стабилно психологическо кино в неговия класически вид.

 САНТИМЕНТАЛНА СТОЙНОСТ (2025, РЕЖИСЬОР ЙОАХИМ ТРИЕР) 

Историята е проникновена семейна драма, разгърната в меланхоличен ключ. Особено важно е въздействието на декора – красива стара нордическа къща, със светлината и мебелите в нея, с емоциите, които раждат спомени. Всъщност, става дума за отношенията баща-деца, прекъснати във времето, които постепенно и мъчително се възстановяват. Бащата е известен режисьор, бохем и малко нещо мизантроп, на прага на старостта. Едната дъщеря е успешна театрална актриса с необясними паник атаки. За да се сближи отново с тях, бащата написва сценарий за живота им и кани актрисата за главната роля. Тя категорично отказва, но с времето ще се съгласи. Междувременно ролята приема нашумяла холивудска звезда (Eл Фанинг). Филмът е колкото за семейните подмоли и неблагополучия, толкова и за природата на киното, разгледано като суета, но и изстрадан и възможен катарзис. Без да е новаторски във формата, филмът на Триер разчита основно на виртуозната игра и чувствителността на изпълнителите си. Затова и асоциациите с Бергмановите теми са неизбежни, но режисурата не постига онова тотално потапяне в психологическото, подвластно единствено на Маестрото. Усещането за дежавю се засилва и от иначе автентичното присъствие на шведския актьор Стелан Скарсгард като възрастния и отчужден баща. Дъщеря му Нора в изпълнението на Ренате Реинсве (Награда за женска роля от Кан 2021 г. за Най-лошата личност на света) също е безупречна в пресъздаването на една човешка метаморфоза – от ледено момиче в прощаваща дъщеря.

 СИРАТ (2025, РЕЖИСЬОР ОЛИВЕР ЛАЧЕ) 

Всъщност наградите са отражение и оценка на най-важните тенденции в съвременното кино. С радост ще отбележа Наградата на журито, поделена между два филма, единият от които спокойно би могъл да се окичи с „палмата“ – Сират (Sirât) на френско-испанския режисьор Оливер Лаче (така впрочем смятат и от в. „Либерасион“ в техния „мечтан“ списък с награди). Трансов филм с поразителна визуална красота и страховито звучене, чието действие се развива в необятната мароканска пустиня. Започва с безпаметно рейв парти с хиляди танцуващи и свършва с група маргинали, бягащи от матрицата, но попадащи на минно поле. Вендерс беше казал, че в киното най-важно е „усещането за място“. Тук това усещане е постигнато със завладяваща визия. „Мароканският пейзаж има едно почти метафизично и митологично измерение, което дълбоко ме вдъхновява“ – така Лаче обяснява избора на естествения декор във филма. Действието неусетно прераства в гигантска метафора на човешката участ и тръгва към философски размисъл за смисъла на съществуването. Нестандартният „филм за пътя“ и драмата на един изстрадал баща се сплитат в трагична сплав, която разтърсва – „сират“ е арабска дума със значение на мост между ада и рая, „тънък като косъм и остър като меч.“ Изкушавам се да разкажа за личната си срещата с Оливер Лаче през 2010 г., когато бях член на журито на ФИПРЕССИ в Кан. Тогава неговият първи филм Вие всички сте капитани, представен в „Петнадесетдневка на режисьорите“ получи една от наградите на ФИПРЕССИ. Авторско кино от висока проба, с изящно черно-бяло изображение, непрофесионални актьори-деца, силна артистична заявка.

 OЛИВЕР ЛАЧЕ С НАГРАДА НА ЖУРИТО 

Лаче беше стеснителен двуметров младеж под 30-те, който прие наградата с достойнство и смирение. Роден в Париж, но в галисийско семейство, той прекарва няколко години в Мароко и във филмите си свободно смесва културите. Сега живее в селото на майка си, за да е близо до корените си. петнайсет години по-късно, обещанието се изпълни и филмът му Сират стана една от сензациите, с които ще се запомни 78^-то издание на Кан. Сират, „радикална и трансцендентна творба“, която се движи между видимо и невидимо, между човешко и сакрално, както го определят в испанската преса, трябва да се види, защото въздейства интегрално, на подсъзнателно ниво. По признание на режисьора референции най-общо могат да се направят с естетиката на сагата Лудия Макс. Но на въпроса дали е заснел апокалиптичен филм, Лаче отговаря, че е реалист. „Мисля, че живеем в наистина интензивно време и ще продължим така. Беше по-лошо, когато вярвахме в мита за прогреса. Сега знаем, че тези вярвания са погрешни: всички „религии“ на прогреса... са затворени. Икономиката и екологията, двете неоспорими истини на нашата епоха ни казват, че нещата не вървят добре. Надявам се вятърът да се промени...“. В интервюто си режисьорът казва още, че филмът му е едно „очакване на бъдещето“, а ние живеем във времена, които ни принуждават все повече да гледаме навътре в себе си. Във филма звучи техно, избухват мини, мяркат се войници и това е реалистично, а не дистопично. Сам казва, че винаги търси предизвикателства и обича да стига до ръба. А за възприятието на Сират обяснението е такова: „В известен смисъл, филмът е едно причастие, включително и за наранените хора. Животът разтърсва всички нас, рейвъри или не... Когато животът ви удари в лицето, кризата е единственият начин да се свържете със себе си“. Въздействието на филма се дължи колкото на визията, толкова и на звука и музиката. Резултатът от сливането им е първична чувственост, струяща от картината. „Вярвам, че там се крие истинската сила на киното“ – твърди Оливер Лаче.

 ЗВУКЪТ ОТ ПАДАНЕТО (2025, РЕЖИСЬОР МАША ШИЛИНСКИ) 

Наградата на Сират беше поделена със Звукът от падането (In die Sonne schauen), втори филм на немската режисьорка Маша Шилински, който още с представянето си беше в челните места на временните класации на представените на фестивала киноиздания. Това е амбициозна фреска, обхващаща цял век – разказ за четири момичета от четири епохи, които израстват в една и съща ферма в Северна Германия. Интересното е, че съдбите, както и травмите им, някак се преплитат – „чувствен и поетичен“ филм.

 ТАЙНИЯТ АГЕНТ (2025, РЕЖИСЬОР КЛЕБЕР МЕНДОНСА ФИЛЬО) 

Лелеяната от всички режисьори по света Награда за режисура напълно заслужено бе присъдена на Тайният агент (O Agente secreto) на бразилеца Клебер Мендонса Фильо, който за трети път атакува състезанието. Филмът се занимава със страха и насилието – вечни теми, но подходът и стилът са оригинални, с необичайно преливане на жанрове. Мрачен политически фон^[4] и в контраст една почти забавна сатирична линия. Времето на действието е посочено точно – 1977 г., пикът на военната диктатура в Бразилия. Мястото е Ресифе, бразилският Североизток. Там един академичен преподавател се опитва да се скрие от могъщ враг, който иска да си присвои технологичното му откритие. Главният герой (Вагнер Моура) сменя името си, но е открит и към него се отправят двама наемни убийци, които на свой ред си наемат местен „подизпълнител“ за поръчката. Междувременно се разкрива откровена, брутална и повсеместна корупция. Действието тече на фона на неспирен карнавал с неговия заразителен самба ритъм, а в океана е открита гигантска акула, от търбуха на която стърчи космат човешки крак. Впоследствие кракът ще „оживее“ и ще тръгне да наказва (наритва) грешници и перверзници  в нощен парк. Елегантно и безгрижно се минава от политическия трилър към полицейски екшън, от семейната драма към фантастиката, от gore сцени към гротеска, сатира и абсурд... Не е забравено и киното – по кината се прожектира Челюсти на Спилбърг, а акулата от медиите директно се асоциира с диктаторския режим, сковал в страх цялото население. Тайният агент започва с непогребан труп в пустошта и завършва с два трупа, единият от които е на симпатичния и невинен университетски преподавател... На финала действието се прехвърля в наше време, отварят се архиви, изплуват записи на подслушвани хора. Филмът по своему напомня и буйното движение на карнавала, колкото плашещ, толкова пъстър и забавен, със сондажи в народопсихологията, съчетаващ високо и ниско, трагизъм и съпротива, политика и игра, бруталност и нежност. Неслучайно той получи още две отличия: Наградата за мъжка роля на Вагнер Моура (познат от коренно различното амплоа на Пабло Ескобар от Наркос на Нетфликс) и Наградата на ФИПРЕССИ.

 КЛЕБЕР МЕНДОНСА ФИЛЬО С НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА 

Тази година определено е връх за бразилското кино. След Оскара за Най-добър международен филм на Все още съм тук^[5], Тайният агент продължава серията успехи. Това е положителна „пост-Болсонаро динамика“, а цифрите говорят сами за себе си – през 2024 г. са произведени 539 филма, от тях 197 са показани в киносалоните^[6]. Възходящият тренд беше отчетен в Кан – Бразилия беше Почетен гост на Пазара и продължава амбициозно пътя си напред след години на криза.

 МЛАДИ МАЙКИ (2025, РЕЖИСЬОРИ БРАТЯ ДАРДЕН) 

Наградата за сценарий някак естествено отиде при Млади майки (Jeunes mères) на ветераните братя Дарден, носители на две „Палми“ и всички възможни награди от Кан. Това беше най-вълнуващият, бистър и светъл филм от състезанието, една „хорална“ реалистична история, в която се преплитат драмите на пет малолетни момичета, отглеждащи бебетата си в Център за подпомагане на майчинството. За разлика от повечето си филми Братята завършват историята оптимистично с надежда и музика, вдъхновени от пробуждащите се  животи, но без умиление. Девойките, почти деца, не са професионални актриси и това придава още по-голяма автентичност на разказа. Емпатия, човечност, загриженост в един свят на жестоки неравенства – това е посланието на Млади майки. Девойките са представени като бойци, не като жертви. Те се борят за по-добро бъдеще за малките и за себе си.

 ВЪЗКРЕСЕНИЕ (2025, РЕЖИСЬОР БИ ГАН) 

Специалната награда на журито отиде при един действително специален филм, който рязко раздели публиката. Възкресение (Kuan ye shi dai) на китайския режисьор Би Ган, включен в състезанието буквално в последния момент. Той беше наречен от едни „китайско мъчение“ и „тотално скучен филм“, докато други го видяха като достоен за Наградата за режисура... Филмът е с продължителност 160 мин., няма ясен сюжет, но има действително хипнотична, завладяваща визия. Ако не заспиш, потъваш в безкрайна разгръщаща се красота и се оставяш на течението. Неслучайно анотациите в различни източници разказват различни сюжети. Антиутопична, постапокалиптична история, в която единствен ориентир е годината 1999, когато объркани хора чакат края на света, който отдавна всъщност е настъпил и навсякъде царят разруха и упадък. Силно провокативен филм, който върви по неизследвани пътища и разширява границите на изображението, жанровете, темите... Най-общо разказът е за призрачен свят, в който хората са загубили възможността да мечтаят, но пък са безсмъртни. Намесено е и киното, призвано да запази паметта - началото е решено като ням филм с надписи и минава през различни стилове – немски експресионизъм, първите филми на ужасите, Носферату... Изображението само по себе си е цел и послание, изключително красиво, решено предимно в мрачни синьо-сиви тонове. Ползвана е анимация – трикове и декори са в декадентски стил. Има и целувка с момиче-вампир... Версия на радикално авторско кино.

Кан е огромната светеща арена на най-ценното в киното, където се срещат минало, настояще и бъдеще. Някога артистичният директор Тиери Фремо беше издал кода на „Златната палма“, стояща като противовес на всички турбуленции в политиката, войните и диктатурите – „авторско кино за широката публика“.

 МИСТЕРИОЗНИЯТ ПОГЛЕД НА РОЗОВОТО ФЛАМИНГО (2025, РЕЖИСЬОР ДИЕГО СЕСПЕДЕС) 

За „протокола“ ще спомена и Наградата в „Особен поглед“, където се отличават открития, търсения в киноезика и млади автори. Тя беше присъдена на Мистериозният поглед на розовото фламинго (La misteriosa mirada del flamenco), първа работа на чилиeца Диего Сеспедес. Филмът разказва за група трансжени от публичен дом в отдалечено село в чилийската пустиня, в близост до миньорски район, където се появява мистериозна болест. Става дума за 80^-те и разпространението на СПИН. Сюжетът пресъздава с емпатия потискащата атмосфера на отчаяние, но и взаимопомощ сред тези ексцентрични жени. Стилът е минималистичен, декорът автентичен, актьорските изпълнения са екстремни, но убедителни.   

 

Бележки под линия:

^[1] Бинош беше наречена така заради тоалета, с който се появи на церемонията по откриването – бяла рокля с огромна яка, която беше преметнала върху главата си като по фреските с мадони.

^[2] Филмът получи Наградата за режисура в секцията „Особен поглед“.

^[3] Да припомним, че неотдавна, през март 2025 г., Расулоф получи Специалната награда на ФИПРЕССИ „Платинум“ в рамките на 29 СФФ. Той изнесе и мастърклас за българските кинофили.

^[4] Военната диктатура в Бразилия трае от 1964 до 1984 г.

^[5] Филмът на Валтер Салес има още и две Оскар-номинации – за най-добра актриса и най-добър филм.

^[6] Това е рекорд от първите запазени статистики от 1971 г.