ДЕЯН СТАТУЛОВ

 

ЛИПСВА ФИЛОСОФИЯТА НА ПРОЦЕСА

 

Евтим Милошев e телевизионен продуцент. Завършва Университета по архитектура, строителство и геодезия. През 1990 г. става един от създателите на студентска програма „Ку-Ку“ по БНТ. Продължава с „Каналето“, „Хъшове“ и „Шоуто на Слави“. Продуцент е на сериалите Столичани в повече, Откраднат живот, Дървото на живота, Румбата, аз и Роналдо, Дяволското гърло, както и Есента на демона („Златна роза“, Варна). Бил е служебен министър на туризма и дългогодишен председател на Асоциацията на филмовите и телевизионните продуценти в България (АФТП).

 

Кризата в българското кино е очевидна, но въпреки това продължават да се снимат филми. Моделът обаче не функционира нормално, както бихме искали. Според теб къде са конкретните проблеми?

В административно отношение има много пробиви в Правилника за приложение на Закона за филмовата индустрия. Но това е повърхностно и може да се промени. Но, генерално, проблемът е в начина, по който парите, субсидията, която държавата е определила за подкрепа на българското кино за създаването на български филми, стигат до кинематографистите. Тази среда е изтъкана от лоши практики, свързани с начина, по който се оценяват проектите, които да бъдат субсидирани. Има възможност за въздействие. В крайна сметка всички, които са на пазара, го знаят и всеки се опитва по някакъв начин да се оправя в тази среда. Нека да поразсъждаваме как в България се определя кои филми, кои предложения, кои кинематографисти да бъдат субсидирани. Първо има художествена комисия. Преди се променяше веднъж в годината, сега на шест месеца. Реално погледнато, тази художествена комисия определя кои предложения са качествени и кои не. Те определят де факто стратегията на българското кино. Тези комисии са абсолютно анонимни. Знаят се техните имена, има ги в заповедите, но когато готовият филм излезе по кината, никой не се интересува от тях. Никой от тях не носи отговорност. Никой член на комисия или цялата комисия не е казала, този шедьовър на българското кино, ние го видяхме, ние го открихме, ние го подкрепихме. И обратното, което е в повечето случаи, при провал винаги носят срама му създателите – продуцентът в редки случаи и повече режисьорите, но никой не се интересува кои са били членове на комисията. Коя е била тази комисия, която е пуснала този проект? Никой не се интересува от това. Как се избира тази комисия?

Според последните промени в Закона за филмовата индустрия, и по-скоро в правилника за приложението, защото това е проблемът на правилника, са определени регистри, от които на случаен принцип се избират хора. Твърдя, че в тези регистри има хора, които не покриват условията да бъдат в тях, което е тотално нарушение на Закона. Абсолютно. Но въпреки това са вътре. Кои са тези хора, които са в тези комисии? Това обичайно са тези хора, които са от филмовата индустрия. Ти, когато снимаш филм, си отвън, а когато не снимаш, отиваш в регистъра, избират те и тогава ти определяш. Това е тотален конфликт на интереси. Как се оценяват проектите – например 88 точки от 100 възможни се дават от тази художествена комисия. На какъв принцип се оценяват проектите? Сценарии и експликации. Но се оценяват някакви идеи в крайна сметка. За времето, в което повече от 30 години се занимавам с кино, телевизия, със създаване на аудиовизуални произведения, мога да кажа, че най-дългия път е от идеята до нейната реализация. Този процес е важното. И най-брилянтната идея може да бъде тотално съсипана. А от обикновената идея може да се създаде нещо велико. Когато оценяваш, ти оценяваш основно някакъв сценарий. Няма никаква категория. Единият проект е за котката на баба ми. Следващият проект е за Васил Левски. Друг проект е утопия за планетата след 100 години. Това е абсолютно либерален пазар. Все пак говорим за българско кино, за стратегия. Разговаряме за теми, които вълнуват българите, говорим за филми, които имат отношение към българската култура, среда, националност, идентичност. Не, това отсъства като категория. Всеки може да предложи каквото си иска и каквото на комисията е интересно да мине. И ако на тази художествена комисия не е интересна темата за втората българска държава или за Освобождението, темата веднага става безинтересна. Какво става, ако тази художествена комисия има симпатии към някого? Или ако няма симпатии към някого? Какво се случва? Оказва се, че един режисьор или продуцент, ако има въздействие върху двама-трима членове на журито, тотално предопределя съдбата на проектите. Помниш, че имаше голямо брожение, имаше един механизъм на камбаната, и още много други идеи, но това са палиативни мерки, да се ограничи субективният фактор в оценяването на проектите. Това лекува симптома, а няма отношение към това къде е болестта.

Къде е заровено кучето?

Кучето е заровено в това, че хора, обичайно тези, които работят, не са по комисиите. Те нямат време да ходят по художествени комисии, да четат предложения, да ги оценяват и т.н. Като работиш, ти или си в снимачен процес, или си в постпродукция, или си в процес на развитие. Случва се и другото – обажда ти се Гошо или Тошо, или дори да не ти се обадят, те знаят, че ти ги оценяваш. И ти знаеш, че ти оценяваш. Не можеш да изключиш личния фактор. Следващият етап е, когато се напише оценка, която не е адекватна, тогава стават големите патърдии и някой използва единствения шанс да блокира цялата сесия. И прецаква самото филмопроизводство, което е най-лошото, защото в крайна сметка става въпрос за държавни пари, които в края на годината като неизразходвани, неусвоени средства се връщат обратно в бюджета. Те не се акумулират, не се натрупват. Не се чака кинаджиите да си решат съдебните процеси и средствата да отидат по предназначение. Няма ги. Потъват. Разтварят се като бучка захар в кофа с топла вода. Изчезват парите. Те не отиват никъде. Лишават от възможност за работа не само авторите, а и цялата гилдия.

В този механизъм липсва понятието арбитраж. Виждаш, че двама души от комисията фаворизират определен проект, а на всички други дават ниски оценки. Е, може ли от тези седем члена единият да казва, че даден проект е невероятен и дава максималния брой точки, а този до него да дава наполовина, че и надолу. Защо комисията не обсъжда проектите, не дискутира? В момента всеки член вкъщи си поставя точки, в НФЦ ги събират и нищо не може да се промени. Няма кой да защити проекта. Няма форма на пичинг. Пичингът е нещо, което е много характерно въобще за филмопроизводството по света. Той дава повече инструментариум за представяне на идеите. Ако имаме три субсидии, нека да се определят пет-седем проекта, които да отидат на пичинг-сесия, да отидат на втори кръг, да се направи публична защита на проекта. Да се видят авторите. Да кажат: „Това е моята идея, това е моят проект“. Да убедят аудиторията, че този проект е качествен. Защо отсъства това? Това няма да промени генерално нещата, но все пак са някакви стъпки. Ще има истинско съревнование. Нека да има равнопоставеност. Нека цялата филмова общност да види кой какво предлага. Нека всеки да има собствено мнение. И след това да кажем, да, тази сесия излъчи трите най-достойни проекта. ОК, четвъртият също беше достоен, но ще остане за следващата сесия. Може би това, което предлагам, звучи прекалено романтично, но е по-добро от това, което е в момента.

Другото, което поставям като проблем и въпрос: как и защо Министерството на културата и Националния филмов център, като второстепенен разпределител на средствата, нямат отношение към това какво ще се създаде в българското кино? Нали си казахме, може да е брилянтна идеята, ама тези кинематографисти, които ще я правят, дали ще я реализират, дали ще я изведат? Никой не търси отговорност. Защо Министерството на културата или Националния филмови център не предложат следващата сесия (нека да бъде 5% или 10% от субсидията) да бъде за проекти на определена тема. Например 100 години от рождението на Иван Вазов. Защо да не произведе такъв? Това е част от държавата политика, нали? Или да бъде върху актуална тематика, като войната до нас. Да се зададе някаква идейна основа. Трябва има приоритети.

То и сега е заложена възможна за жанрови и тематични сесии, както това стана с детското кино.

Рядко се случва. Заложно е, но не се използва. Освен това, директорът на филмовия център, когато вижда тези проблеми, какво прави? Министърът на културата, като ги вижда тези неща, какво прави? Когато например се вижда, че двама души от художествената комисия гласуват тенденциозно. Какво прави? Не е доказано, че им е въздействано. Действат като администратори.

Какво трябва да направят според теб? Връщаме се на идеята, че отсъства дискусията при оценката на проектите.

Достатъчно е да знам, че ти си ми приятел, и си в комисия и да ти кажа: „Деяне, моля ти се, помогни ми, човек!“. Не говоря да ти давам пари, не говорим за такива неща. Идвам при тебе така, моля ти се, помогни ми. Направил съм един проект за Иван Вазов. Сценарият е добър, погледни го, прочети го. Много е важно да взема тази субсидия. И ти кажеш, добре, ти си ми приятел, аз се кефя на това, което ти правиш. Добре, пишеш най-добрите оценки за мен, а преките ми конкуренти ги режеш наполовина. И аз като се разбера с теб и още един приятел, проектът ми е в кърпа вързан. Лошата практика е на лице. И след това няма арбитраж. Този механизъм трябва да се заложи в Правилника за нашата работа. Да се види как така става, че на този проект един член от комисията му дава 100 точки, а друг – 13. Как става така? Трябва да има обяснение тази аномалия, тази огромна разлика. Според мен големите грехове са в правилника. След това трябва да се направи механизъм, по който този арбитраж да дава възможност спорните проблеми да се изчистят, преди да се потърси съда като последна инстанция. Нека да се отиде на арбитраж, но да не спират сесиите.

Как е възможно да не се спират сесии? Това се превърна в пандемия.

Няма универсално лекарство. Но ще ти кажа веднага как може да стане. Мисля, че е важно художествените комисии да носят отговорност за своите решения. Те решават къде да отиде държавната субсидия. Те разпределят милиони левове. Като човек с опит в изпълнителната власт ти казвам категорично, че има министър, който се подписва и носи отговорност. Друг проблем е, че има и един неработещ орган, който се нарича Националния съвет за кино. Ясно е, че сега всичко е разписано така, че процесът да бъде максимално демократичен. Този път сме избрали. Това е някаква идеална среда, в която да се изключи субективният фактор. Другият път е – определени хора да застанат с авторитета си. Да се избере комисия от творци с авторитет и опит.

Мисля, че няма достатъчно потенциал да се напълнят регистрите, от които се избират членове на художествените комисии. Пак ще повторя, че има хора, които не изпълняват условията да бъдат част от тези регистри. Тези хора дават оценки и определят съдбата на субсидията. И това е атакуемо принципно.

В Закона е изписано как се процедира и попълва оценъчната карта от експертите.

Често в тези карти мотивацията не е достатъчна. Има субективност, има обтекаемост. По-важното и генералното е философията. Важна е концепцията. Нека да видим какво не е наред в концепцията. Как трябва да протече този процес? И след това Законът лесно ще се напише със съответните членове. Бързата промяна на закона, това не е отговорът. 

Ще се върна на комисиите. В техния състав трябва да има колеги с авторитет. Да има от научните и академични среди. При това не само кинаджии. Нека да присъстват историци, философи, общественици. Хора, които могат да хванат съвременните тенденции. Какви истории се разказват? Какво вълнува съвременното общество? Какви са модите в потребителското? Има го това нещо. И в изкуството. Не може всеки да е Ван Гог, разбираш ли?

Може ли преподавател по философия например да оцени кинематографичните достойнства на бъдещия проект?

Защо да не може? Той може да даде друг поглед. Особено ако извадиш пет топ проекта след първи кръг. На втори кръг авторите вече могат да  представят своята визия за бъдещия проект лично пред художествената комисия, в която има и философ например. Представи си как авторът на проекта излиза пред комисията и разказва за него. Например че ще прави филма за времето от социализма. „Животът на другите“ вече го заснеха. Или ще направи балканска история. ОК. Дали няма да повтори Кустурица? Може би има други теми, които вълнуват обществото? Тук възниква и въпросът: дали авторът на добрата идея ще има потенциала да я заснеме. Възможно е за реализацията на бъдещия проект да са се събрали колеги без опит и биография. Или са заложили на оператор, който от 30-40 години не е снимал.

Между другото, непрекъснато срещам като член на комисия един оператор на възраст над 80. ОК, но този човек определя посоката и бъдещето на българското кино. Ако на него му харесва старо кино, линията е ясна. Такива филми печелят и после гледаме елементарни екранизации по текст – облечени хора в потури на една поляна и целият филм е текст. Това не е кино. Това е телевизия от 1970-е години. Това е телевизионен театър. Даже бих го определил като някакъв репортаж с исторически възстановки.

Създаването на българско кино не бива да бъде самоцелно. В момента държавата плаща едни пари, защото трябва да има кино, защото киното е изкуство. Държавата е и единственото място за финансиране, защото пазарът няма нужда да влага пари. Няма бизнес в това.

Как може да се провокира частният бизнес? В момента няма голям интерес, както и много източници за финансиране на кино.

Мисля, че има нужда от някакво публично частно партньорство. От една страна е държавата (НФЦ и БНТ) и от друга – частни средства. Така може да се проследи докъде е интересът на частния инвеститор. Тук държавата трябва да помисли как да го привлече като съмишленик. Виждам, че постепенно такъв интерес се заражда. Тук е важно каква продукция създаваме, защото може и да създаваме лош имидж, с който отблъскваме бъдещите инвертори. Нужен е механизъм, така че и двете страни да са доволни. Трябва да се създаде фонд като резултат от подобно публично частно партньорство. Трябва да се помисли за това как защитаваме своето кино. Виждаме, че чуждото кино ни използва само като пазар. Няма никакви санкции. Нашият пазар е отворен и не печели нищо. Трябва да има протекционизъм по отношение на българската култура и в частност кино. Това зависи от държавната политика, а тя отсъства. Няма държавна политика по отношение на киното. Сякаш държавната субсидия е като вид индулгенция – отпускаме едни пари, за да не ни закачат кинаджиите. Оправяйте се! Ако не си избодете очите до края на годината и останат неусвоени средства, си ги взимаме обратно в бюджета. Догодина пак ще има средства, но по-малко, защото следваме закона. Това не е решение. Държавата трябва да е проактивна и да види, че има проблем, който трябва да разреши заедно с кинематографичната общност.