ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
БЪЛГАРСКОТО КИНО В МОМЕНТА Е ЛОШО ПРОСТРЕЛЯНО
Станимир Трифонов е кинорежисьор и преподавател, който няма нужда от подробно представяне, филмите и сериалите му са обичани от зрителите, а читателите отлично знаят кой е той. Говорили сме с него, а и за него, многократно на страниците на КИНО. Интересно е да чуем неговата позиция в актуалната рубрика „Българското кино. А сега накъде?“, посветена на тревожните проблеми, с които се сблъсква настоящето на хората, които работят в българската киноиндустрия.
Темата на нашия разговор не е приятна и за съжаление, става все по-неприятна, но пък е извънредно важна. Като казвам неприятна, имам предвид неяснотата, в която се създават български филми. Месец декември се оказа още по-драматичен и даже травматичен по отношение на финансирането на филми. Блокирането на сесии стопира производството на филми и на практика не дава възможност да се реализират редица спечелили подкрепа проекти и редица професионалисти да практикуват професиите си. Тази нездрава обстановка и среда, в която сме принудени да оцеляваме, на какво се дължи според теб?
Мога да кажа две неща. Първо, в екзистенциално важни ситуации, винаги си спомням една песен от моето ранно юношество, която и днес си припяват и в която се казва: „Аз ще бъда с чудна рокля, ших си я сама“. Второ, да ситуацията е военна, но не заради зловещата война на имперска Русия срещу нашите братя в Украйна. Самото кино има пирамидална структура, то прилича на военно занимание. Като се снима един филм, влизаш в калта, вали те, слушаш псувни и какво ли още не и на върха на пирамидата стои продуцентът. Не режисьорът, а продуцентът и отдавна разбрах това. Аз съм продуцент само понякога и по принуда. След Бога и децата си най-много обичам киното, правенето и преподаването. Мога да кажа, че работя детската си мечта и съм щастлив човек. Обаче ситуацията в българското кино е дълбоко нещастна. Преди няколко години, когато бях в УС на Филмаутор, на едно заседание буквално се разцепихме на две и аз бях сред хората, които апелираха да не се приема този Закон за киното. От другата половина, спорещите с нас, казаха „Ние сега отиваме в Народното събрание и ще настояваме да се подпише веднага“. За съжаление, се оказах прав. Законът не е добър. После чух изречение, което дори първокурсник по право не би следвало да си позволи да състави: „Вярно, законът не е хубав, но ние ще го коригираме с Правилника“. Да коригираш закон с подзаконов нормативен акт, дори аз филологът-режисьор знам, че е абсолютна безсмислица. Знам, че законодателите в България няма да се захванат скоро пак с киното, то не може да е вечно на гребена на вълната. За съжаление, се прие Законът и се стигна до настоящия батак.
Бил съм в много работни групи, още от раздържавяването на киното, та до скоро. Но се стигна до това да съдя отрочето, в чието възпитаване съм участвал. До преди да го има този Закон и Правилниците, които всъщност нищо не коригираха, имаше едно (повтарям: едно) съдебно дело. Сега стана лавина от дела. Аз самият имам спечелено дело.
Какво те накара и ти да подадеш жалба, какво обжалваше?
Обжалвах първия Правилник. Искам да отбележа, че Софийския административен съд се държа съвсем адекватно.
Спечелих делото. Не можем да спрем хода на времето. Идват нови генерации и това е прекрасно, но не бива да се стига до дегенерации. Много се радвам, когато виждам успеха на младите, особено на студентите ми, а и на всички млади колеги. Моята е ясна, може да се види филмографската ми справка. Обаче притеснението ми е за вас, младите - че трябва да работите в тази среда.
Да, не е лесно да се работи в подобна несигурност. За съжаление, жалбите са се превърнали в „бухалка“, по сполучливия израз на Катя Тричкова. Всеки, който не мине, може да хване тази бухалка и да каже: „Аз сега ще блокирам“. Сесии се блокират по съвсем формални и несъществени поводи, но абсурдното е, че колеги чакат да видят резултатите – дали минават и ако минат, няма проблем, но ако не минат, тогава правилата са лоши и те подават жалба и блокират сесии…
Така е, защото в Закона има не пролуки, а широко отворени врати, които дават подобна възможност. Впрочем, такова поведение е стар синдром. От едно време има колеги, които скачаха, като не им мине проект, виновни им бяха лошите метеорологични условия, международното положение, папата и патриархът. Моите мотиви да заведа дело бяха заради нарушеното ми чувство за справедливост. Всеки, който има малко опит знае, че като кандидатстваш в НФЦ 100 пъти, 10 пъти ще спечелиш, 90 пъти няма да спечелиш. Държавата с нищо не ни е длъжна. Обаче има положения, в които справедливостта е нарушена твърде брутално. Тъжно звучи наистина, а не съм песимист като цяло. Мисля че и това ще отмине, но на консолидация да не разчитаме. Разчитам на вас, младите, и на нормалността ви. Говоря за професионалната нормалност, защото този спор в историята на изкуствата отдавна е приключил: има ли артефакт, ако няма реципиент, ако мога да се изразя научно или има ли филм без зрител? Да се твърди, че зрителят няма значение, за мен е аморално и ме отвращава. Киното трябва да е като всичко останало в живота, да има баланс в него и да има избор. Нали затова искахме да се махнем от комунизма, за да имаме избор. Да не си помисли някой, че казвам, че не трябва да се правят фестивални филми. Няма такова нещо! Трябва да ги има двата типа кинематография. Ето например с удоволствие ще отида да гледам филма за Георги Аспарухов.
Никога няма да забравя, когато великият Юлий Стоянов ми каза: киното е за слугини и войници. Аз хлъцнах, но се замислих, че е прав. В неделя войниците са отпуска в гарнизона, слугините чорбаджиите са ги пуснали, те се държат за ръце, ядат пуканки и пият лимонада, а вътре е задимено.
Колко романтично го описа…
Ами, киното така е тръгнало. Нека има елитарни филми, те са локомотив по някакъв начин. Но нека да има и филми за масова аудитория.
Прави впечатление, че служебната оценка, сякаш, се превръща в самоцел и голяма част от българските филми стават модерна пропаганда на темите, за които е ясно, че вървят по фестивали. Не казвам, че това са филми без художествени качества, повечето от тях притежават такива, преборили са редица други проекти, но все по-убедено си мисля, че това също е пропаганда, дори повече, отколкото по времето на омразния ни комунизъм. Дано не съм права…
Това преследване на точки се превърна в Джек Лондоновата „Златна треска“, гонката в Клондайк. Точките са златото. Това е обидно за киното, започва слугинаж на тема фестивали. Рецептурникът започва пак да работи - това съм го гледал, наричаше се „социалистически реализъм“. Мен обаче повече ме интересува как българското кино ще оцелее и как ще битува отсам Драгоман, а не оттам. Но подчертавам, всичко, за което говорим, се случва, защото юридическата норма позволява.
Значи за теб рецептата е нов Закон за кино?
Да! В настоящия Закон няма концепция. Той е метастазирал, Правилникът е обезсмислен, трябва нов.
С въвеждането на новия Закон има изключително важна и добра промяна и това е въвеждането на жребий при формирането на художествените комисии. Така се излезе от порочна практика и доказано се отвориха вратите на българското кино за много нови и млади хора.
Да, в това има смисъл, само че трябва да има критерий за списъка с потенциалните професионалисти.
Когато издадеш една заповед, си длъжен да създадеш условия за нейното изпълнение. Законът и Правилниците му са заповеди. Но не бяха създадени предпоставки за тяхното действие, дори в сакатия им сегашен вариант. НФЦ няма достатъчно хора в администрацията. Там има няколко момичета, които ако утре напуснат, НФЦ ще трябва да затвори поне за известно време.
Това е проблем, за който се говори отдавна, самият Петър Тодоров го е казвал публично не веднъж, но засега остава без развитие... Казваш нов Закон за кино. А кой да участва в неговото съставяне, Гилдията, най-общо взето, отговаря на описанието орел, рак и щука?
Преди доста години имаше една министърка на културата, която ни извика и каза: „Хайде, сега правете закон“. Не издържах и казах: „Госпожо министър, имаме пресен Закон за хазарта, собствениците на игрални клубове ли са го съставили?“. Тя отговори: „Не, юристи“. Така и сега. Трябва юристи да го съставят, трябва да се свика и консултативна група от киното. Не бива да оставяме Барон Мюнхаузен да се изтегля сам за прическата си…
Българското кино в момента е лошо простреляно. Всички знаем какво е руска рулетка, а аз знам какво е българска. В руската в барабана на револвера на едно място има патрон, в българската рулетка и шестте места са пълни.
Участваш в различни комисии, журита, преподаваш, т.е. имаш ясен поглед върху българското кино. Как ти изглежда то извън злободневието, за което говорихме досега?
Моят любим български филм Крадецът на праскови си остава недостижим, но съм гледал много добри български игрални и документални филми. Документалното кино, за съжаление, е пренебрегвано.
Тъжен факт, който не ми дава мира. Но пък от няколко години се дават повече средства за документално кино и се произвеждат повече филми. Сега трябва на институционално ниво да се помисли и за разпространението му.
От това количество филми, логично, изскачат и много добри филми. Игралното кино е по-проблематично. Няма добра литературна основа на сценария, а също така куха митологема е, че България е земя на актьори. Правиш конкурси за актьорско разпределение, наречени кастинги и знаеш каква бездна е и там. Ние от училищата по кино носим голяма отговорност.
В началото на годината сме и трябва да отбележим, че все пак има много добри български филми и да си пожелаем още такива, както и щастлива развръзка по проблемите, за които говорихме.
Пожелавам на колегите да бъдат здрави, да правят повече добри филми и да се приеме нов Закон за киното!
