КАН 2024: СИЛЕН И АНГАЖИРАН ФЕСТИВАЛ С ПОГЛЕД КЪМ ПОЛИТИКАТА И БЪДЕЩЕТО
БОРЯНА МАТЕЕВА
Много се каза и изписа за фестивала в Кан, който тази година (14-25 май 2024) отпразнува 77-то си издание. Това, което ще остане отвъд суетата на червения килим, ритуалното изкачване на стълбите и glamour-а е усещането за добро здраве на киното в класическия му вид, стабилност и единодушие на жури и критика. Рядко е наблюдаван такъв умен баланс – поклон пред легендарните фигури, пред изгряващите майстори, пред борбените творци, но и любопитство пред формите на бъдещето. И всичко – озарено от хуманизъм. Без ексцесии и без скандали, с френска елегантност. Жените все повече заемат достойното си място в киното, но борбата за равнопоставеност не спира. Намерението на артистичния директор Тиери Фремо „да се постави киното в сърцето на света за две седмици“ се осъществи в пълнота.
Наградите на големите фестивали, както знаем, отразяват не просто признанието на едно жури към таланта на кинотворците, но и открояват водещи тематични и стилистични тенденции. Основната формула на Кан „авторско кино за широката публика“ беше затвърдена и с това издание. На закриването се спомена, че Кан е „гигантска машина за мечти“. Но и гигантска витрина, открит урок и лаборатория, както и гигантски кръстопът на идеи и гигантски пазар. За сключените многомилионни сделки с проекти на различен етап можем само да се досещаме. А за победителите в конкурсите е сигурно, че се отварят врати – успех на световните екрани и Кан ще следи внимателно и отблизо бъдещите им изяви. Те стават завинаги звездни тела, гравитиращи около „планетата Кан“.
Ако се опитаме да разтълкуваме смисъла на наградите и посоките, които те сочат, ще разберем, че журито прояви стабилен вкус към човешките истории и психологическото кино, към социалните драми, към тревожните ситуации, ограничаващи свободата на личността, но уважи и смелите експерименти с жанра и формата. Наблюдавахме и едно рядко срещано единодушие между жури и критика. Списъкът с наградите съвпадна почти буквално с различните временни „класации“ и „звездички“ на международната критика, както и с „мечтаните награди“, публикувани ден преди обявяването на истинските от двата водещи френски вестника „le monde“ и „libération“.
Само няколко думи за журито, защото и тази година то беше бляскаво – младо, силно и амбициозно. По традиция и балансирано – 4 мъже и 4 жени. Предвождаше го Грета Гъруик, режисьорката на „Барби“, най-младата жена-президент след София Лорен през 1966 г. – само на 40. Гъруик, тотално пренебрегната на Оскарите, сложи тук своя отпечатък, защото „въплъщава душата на фестивала в Кан“, както посочи Ирис Кноблок, президентката на фестивала. Мимоходом да споменем, че авторската сатира „Барби“, скрита в розовата си опаковка, е най-големият финансов успех на годината (1 380 000 000 евро) и така Гъруик става първата жена-режисьор в света, надхвърлила 1 милиард в бокс-офиса. Тези цифри, съпоставени с финансирането на българското кино, ни оставят в ступор... Заедно с нея в журито бяха още Лили Гладстоун, първата актриса от индиански произход, достигнала до номинации за Оскар (най-младата в журито, на 37) и големият японски майстор Хирокадзу Коре-еда (със „Златна палма“ за „Магазинни крадци“), както и сценаристката на Нури Билге Джейлан Ебру Джейлан. Останалите са също много стойностни и доказали се кинематографисти.
АНОРА (САЩ, РЕЖИСЬОР ШОН БЕЙКЪР)
И така, очаквано „Златната палма“ отиде при филма „Анора“ на американския режисьор Шон Бейкър. „Този филм разби сърцата ни“ – каза Гъруик на заключителната церемония. Филмът разказва за млада стриптийзьорка от Бруклин, която се превръща в модерна пепеляшка. Среща инфантилния син на руски олигарх и се жени за своя принц. Но когато роднините на младежа научават новината, вълшебната приказка поема в друга посока и се обръща... В комедия. Донякъде романтична. При получаването на наградата Шон Бейкър отдаде почит на гледането на кино в киносалон като колективно преживяване, благодари за невероятното изпълнение на чаровната Майки Медисън, превъплътила се блестящо в модерна секс-труженичка и посвети отличието си на „всички бивши, настоящи и бъдещи секс-работнички“. Бейкър представя трети свой филм в Кан и втори в състезанието след „Червената ракета“ (2021). Откроява се неговият вкус към маргиналното, към свободата и независимостта на личността, към социалните неравенства, към смесването на жанровете и откровеното портретиране на работещите хора. „Анора“ е именно такъв филм, представител на американското независимо кино. Любопитно е да се знае и че е сниман на лента. Той е и първият американски филм с „Палма“ от 13 години.
ВСИЧКО, КОЕТО НИ ИЗГЛЕЖДА КАТО СВЕТЛИНА (ИНДИЯ, РЕЖИСЬОР ПАЯЛ КАПАДИЯ)
С второто по значимост отличие – Голямата награда, се закичи „Всичко, което ни изглежда като светлина“ (All we imagine as Light) на Паял Кападия, също твърд фаворит на критиката. Това е първият индийски филм, селекциониран в конкурса от 30 години насам, а режисьорката е една от най-младите в състезанието, само на 38. Тя е нов глас в индийското кино, което далеч не е само Боливуд. Филмът с красиво заглавие, асоцииращо се със самата природа на киното, е направен с финес и чувствителност и разказва непретенциозните истории на две медицински сестри и тяхна приятелка в хода на живота им в Бомбай. Деликатно са докоснати темите за социалната детерминираност в едно до голяма степен още кастово общество, неудовлетворението на съвременната жена, копнежът ѝ по любов и нейната невъзможност. Този малък филм успя да пребори монументални фрески като тази на Копола с непринуденост и естественост. Отвъд конкретните житейски истории режисьорката говори всъщност за избора и пътя на жените навсякъде по света. Тази социална драма с феминистко послание спечели тъкмо защото не е визуално агресивна, но и защото носи оптимизъм, скрит в малките и не толкова малки неща – приятелството, подкрепата, грижата за другия. И разбира се – майсторството. Не случайно преди три години Паял Кападия е отличена в Кан с наградата „Златното око“ за най-добър документален филм. Ако продължим списъка с наградите, стигаме при „Емилия Перес“ на Жак Одиар, на който бе връчена Наградата на журито. Одиар е френска гордост, носител на „Златна палма“ за „Дийпан“ (2015), професионалист от най-висока класа, но, струва ми се, този път необузданата виртуозност му е изиграла номер. Лично за мен тази награда е единственото спорно решение на журито, но разбира се, това няма никакво значение. „Емилия Перес“ е сложен и жанрово експериментален филм, замислен в началото като опера, съчетаващ музика, песни, съвършена хореография, социално наблюдение и екзистенциален размисъл. Сюжетът - героят, жесток мексикански наркобос, винаги тайно е мечтал да бъде жена и накрая решава да смени пола си. За целта отвлича известна и амбициозна адвокатка и я заставя да намери лекари, клиника и да му съдейства за цялата операция. Инсценира смъртта си, подсигурява семейството си в Швейцария и се превръща в неузнаваемата, мистериозна и добродетелна бизнесдама Емилия Перес. Дотук историята звучи като екшън с криминално-психологчески елементи, но всъщност е... мюзикъл. В сюблимни моменти, когато емоцията се покачи, героите започват да пеят и танцуват и го правят хем красиво, хем виртуозно. Щедрата и благородна доня Перес дори основава фондация за издирване на изчезнали в нарковойните хора. Среща и любовта в лицето на една бедна вдовица, загубила мъжа си. Но след много перипетии всеки си получава заслуженото и висшата справедливост тържествува. Малко необичайно звучи темата за наркокартелите (породила отделен поджанр), да се представя с музика и танци. Като си помислим колко животи е затрил/а в предишното си битие Емилия Перес, става страшно. Но иначе песните и хореографията, ритъмът и текстовете са съвършени. Сполучлив е и кастингът – Емилия Перес е изиграна от транс-жена, актрисата Карла София Гаскон, а невярната съпруга на бившия наркобос е певицата Селена Гомес. Красивата и пластична Зое Салданя се справя чудесно като свръхкомпетентната, но склонна към корупция адвокатка, която разбира драмата на своя клиент и му помага лоялно. Филмът е необичаен жанров хибрид, който гради мостове между социалното, дълбоко личното, екзистенциалното и забавното. Но в крайна сметка се питаш – защо?
ЕМИЛИЯ ПЕРЕС (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ЖАК ОДИАР)
Споменатите актриси от „Емилия Перес“, заедно с Адриана Пас, бяха отличени колективно с наградата за женска роля, нещо, което не е прецедент. Карла София Гаскон, която единствена присъстваше на церемонията, отправи емоционален призив за разбиране на различните и толерантност.
ГОЛЯМАТА ОБИКОЛКА (ПОРТУГАЛИЯ, РЕЖИСЬОР МИГЕЛ ГОМИШ)
Лелеяната награда за режисура получи филмът „Голямата обиколка“ на португалския режисьор Мигел Гомиш. Този черно-бял филм със стилна и изискана ретро-визия разказва една необичайна история за британски чиновник, който бяга в деня на сватбата си, но годеницата му, решена на всяка цена да се омъжи, тръгва да го търси и предприема дълга и рискована обиколка из Азия. Във филма има тънка ирония и много епоха – цял подвиг е била правдивата възстановка на азиатската действителност от първите десетилетия на миналия век.
ИРАНСКИЯТ РЕЖИСЬОР МОХАМАД РАСУЛОФ
Със знаковата Специална награда беше оличен иранският режисьор-дисидент Мохамад Расулоф за неговия филм „Семето на свещената смокиня“. Расулоф бяга нелегално и пеша от Иран, за да избегне 8-годишна присъда от ислямски революционен съд за публични изявления, в игралните си и документални филми и в момента е в изгнание. Той изрази благодарността си, но и голямата си тревога за своите колеги, принудени да работят в режим на цензура и тежки репресии. Чест прави на фестивала, че освен да показва филми, реагира светкавично и на най-наболелите проблеми, свързани с киното. Пример за това е солидарността, която участниците изразиха спрямо Расулоф, чийто филм беше в конкурса, но присъствието му съвсем не беше сигурно. Расулоф е носител на наградата на „Особен поглед“ за филма „Почтен човек“ (2017), Миналата година е канен за председател на секцията, но не му е било разрешено да пътува. В отворено писмо за солидарност с иранските режисьори, включително и Расулоф, десетки изявени кинематографисти осъдиха цензурата. Писмото е подписано от Шон Бейкър и Паял Кападия, иранската актриса Зар Амир Ебрахими (Награда за женска роля от Кан 2022 за „Свещеният паяк“), Фатих Акин, Агнешка Холанд, Илдико Енеди, Атом Егоян, Сандра Хюлер и много други. „Осъждаме нечовешкото отношение към Расулоф, неговите колеги и много независими артисти в Иран, които са строго наказвани, криминализирани и заставяни да мълчат, защото упражняват артистичната си свобода“ – се казва в писмото.
СЕМЕТО НА СВЕЩЕНАТА СМОКИНЯ (ИРАН, РЕЖИСЬОР МОХАМАД РАСУЛОФ)
За цензурата, която се опитват да преодоляват някои от новото поколение кинематографисти, се знае, че е свирепа. Изискванията са да няма актриса без хиджаб, да не се показва физически контакт мъж-жена, да няма диалог, съдържащ критика на исляма или политическата система. Филмът на Расулоф изследва поколенческия разлом в едно семейство, където бащата е разследващ съдия, силно свързан с режима. В следствие на политическите размирици в Техеран и след като оръжието му изчезва, той развива параноя и започва да подозира близките си, налага драконовски мерки, а това крайно изостря семейните му отношения. Режисьорът възприе наградата като свидетелство за това, че филмът му е предал посланието, което е трябвало.
ДЖЕСИ ПЛЕМЪНС В КАДЪР ОТ ВИДОВЕ ЛЮБЕЗНОСТ НА РЕЖИСЬОРА ЙОРГОС ЛÁНТИМОС
Наградата за мъжка роля журито присъди на американския актьор Джеси Племънс за „Видове любезност“ на Йоргос Лáнтимос. Там той прави три роли в три иронични новели – на сляпо подчинен служител, на полицай с тежки психични отклонения (включително канибализъм) и на мъж от секта, който заедно с партньорката си търси нов месия, който да възкресява от мъртвите. Не по-малко запомнящо се обаче беше изпълнението на Бари Кеоган в „Птица“ на Андреа Арнолд или на Ричард Гиър в „О, Канада“ на Пол Шрейдър.
СУБСТАНЦИЯТА (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР КОРАЛИ ФАРЖА)
С особено желаната награда за сценарий журито удостои „Субстанцията“ на френската режисьорка Корали Фаржа – страховито-комичен боди хорър[1], направен със свежо чувство за хумор и изобличаващ безумния стремеж към вечна младост, суетата и ролята на рекламата. И за да се докара до пароксизъм историята, героинята, естествено, не е обикновена жена, а суперзвезда от шоубизнеса, пенсионирана от бляскавото ѝ шоу по аеробика поради възраст. А точно когато я изхвърлят, някой ѝ подхвърля листовка за чудодейно вещество, което те прави „най-добрата млада версия на самия теб“. Отчаяната жена захапва и оттук започва трагикомична телесна метаморфоза, показана с големи медицински подробности и изобилен черен хумор. В ролята учудващо добре се справя Деми Мур (по-известна със светските си афери и хирургически подобрения, тук щедро експлоатирани). Героинята ѝ буквално се клонира, като от нея, откъм гърба ѝ се „ражда“ прелестно младо създание, нарекло себе си Сю. Сладката Сю замества повехналата Елизабет Спаркъл и шоуто продължава с екстремен рейтинг. Всички са луди по Сю до момента, когато малка небрежност в преливане на серума става причина нещата да излязат от контрол. Досещате се какво следва... Понеже двете версии, старата и младата, са неразривно свързани, когато едната е неадекватна, това се отразява на другата. Те уж са едно, но бързо го забравят, когато старата започва да ревнува успеха на сияйното си младо аз... С кинематографична жестокост на ръба на поносимото, присъща на непознатия в българия жанр gore (където на воля се леят кофи червена боя и никой не го приема насериозно) е показана деформацията и скоростния упадък на човешкото тяло. Тиери Фремо с ирония предупреди: „вземете мерки да се предпазите, ще се лее много кръв“. Но освен че изопва нервите с шокиращи едри планове, филмът има ясно послание – не насилвайте природата, приемете остаряването като естествено, защото обратното ражда чудовища. Деми Мур очевидно е много храбра жена, щом като е била готова да се подложи на нечовешки изпитания за ролята си - в повечето време гола. Но нещо по-важно буди уважение – разбираме, че има солидно чувство за хумор и дори автоирония. Младата ѝ двойничка Маргарет Куоли, която се явява и във „Видове любезност“, също е съвършена като продукт на култа към спортното тяло. Двете актриси правят забавен дует, въплъщавайки ярко два полюса на човешкото съществуване. Как да задържим младостта – този нерешим проблем, който нашата материалистична цивилизация издигна в култ, е представен гротесково, игрово, свежо и забавно – залата многократно избухваше в смях. И още нещо – със „Субстанцията“ Фаржа надмина учителя си Кроненбърг, класикът на боди хоръра, който представи „Плащаниците“, но не беше отличен. Да си спомним слогана „Хирургията е новият секс!“, появил се след неговия „Престъпления на бъдещето“ (2022). „Субстанцията“ за радост се отличава и от „Титан“ (на Жулиа Дюкурно, друга млада французойка), който получи „Палма“, но целта му беше най-вече да шокира, а не да внушава хуманни послания.
МЕГАЛОПОЛИС (САЩ, РЕЖИСЬОР ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА)
Има още десетки заглавия, които оформят голямата картина на 77-я фестивал. Но най-очакваният филм все пак беше „Мегалополис“ на Франсис Форд Копола, който по-скоро разочарова. Това е най-амбициозният проект на режисьора, създал „Кръстникът“, „Разговорът“ и „Апокалипсис сега“. Сценарият, по думите му, е „пренаписван към 300 пъти в продължение на 40 години“, а жанрово той определя филма си като „притча“. Истината е, че въобще не влиза в рамки и Адам Драйвър е прав, когато след първата закрита прожекция казал, че ще видим нещо невиждано досега. Но ако искаме да бъдем прецизни и „академични“ може все пак да го определим като пост-постмодерен, каквото и да значи това... Всъщност, каквото и да се каже за „Мегалополис“, все ще бъде вярно: визионерски, хуманистичен, епичен, фрагментарен, еклектичен, оперен, хибриден, дидактичен, философски, бароков... Едно монументално завещание на мъдрец, останал при традицията на хуманизма. Фреска, нарисувана със зашеметяващ замах през времето и пространството, обхващаща миналото, настоящето и бъдещето на цивилизацията, едновременно утопия и антиутопия, пълна с цитати а ла Годар... Тя няма да бъде разбрана от хората, обичащи стандартното жанрово кино или простите истории. В този случай трябва да се оставим на визуалната стихия на образите – тя най-адекватно изразява хаоса и абсурда, в който живеем. Това е „Римска епопея“, проектирана в „една модерна въображаема Америка в пълен упадък“. Паралелът между Римската империя и днешна Америка идва да ни каже просто, че ще загинем като нея, ако не направим решителна промяна. Копола не уточнява каква, но не се колебае менторски да говори за това и го прави яростно в режим на неотложност. Накратко – това е авторско кино с философски и политически препратки и нееднозначни исторически паралели. Така Кан засвидетелства своята почит не само към един легендарен режисьор, но и към понятието „авторско кино“. Филмът трябва да се види – невъзможно е да се преразкаже. Отзивите са много и различни, но като цяло оценката е слаба. За екстремистите от „libération“ това е „монументален опит и немислим провал“, който ги е хвърлил „в състояние на неописуемо объркване“...
Политическата линия беше застъпена от „Стажантът“ на датския режисьор от ирански произход Али Абаси. Филмът проследява младежките години на Доналд Тръмп и възходът му към властта, случил се благодарение на срещата и „фаустовския договор“ с адвоката-консерватор и политически брокер Рой Кон. Историята е фикция, вдъхновена от реалността и разказва за топлите отношения учител-ученик. След прожекцията много хора с основание се питат дали светът би бил същият, ако тази среща не се бе състояла и до каква степен това е повлияло на живота ни... За да са достоверни във всичко, режисьорът Абаси и актьорът Себастиан Стан дълго са проучвали всякакви архиви. Явно това е дало резултат, защото от екипа на Тръмп вече говорят за процес срещу филма. Тук интересното за нас е участието на Мария Бакалова като Ивана Тръмп. Малка роля, но голям пробив за нашето момиче, навсякъде обявявана като „номинираната за Оскар Бакалова“.
Конкурсът (22 заглавия) винаги е в центъра на вниманието, но в официалната селекция равностойно присъства и секцията „Особен поглед“, чиято мисия е да „подкрепя откривателското кино, да разкрива нови тенденции, нови пътища и нови държави“. Бяха показани 18 заглавия, 8 от които дебюти. Наградата на „Особен поглед“ бе присъдена на китайския филм „Черно куче“ на Гуан Ху. Но за нас най-важно е българското участие, което изненадващо дойде през филма на Константин Божанов „Безсрамните“. Филмът е копродукция от 5 държави – Швейцария, България, Франция, Тайван и Индия, като от българска страна копродуцент е „Класфилм“. Доживяхме не само участие, но и отличие! Изпълнителката на главната роля Анасуя Сенгупта, получи наградата за най-добра актриса. Тя прави разтърсваща с трагизма си роля на проститутка, която се бори за достойнството и живота си в екстремни ситуации. „Безсрамните“ беше приет топло от критиката и се надяваме да го видим и в България. В момента Божанов е един от най-добрите български режисьори от своето поколение заради универсалния си поглед и човечността в подхода към героите си (интервю с режисьора четете по-долу – бел.ред.).
Но освен че предлага широка панорама на световното кино, Кан винаги гледа напред в бъдещето и тази година го направи с новата секция „Кино на потапянето“ която предложи и нов „потапящ конкурс“ (immersive соmpetition) от 8 заглавия, включващ колективни инсталации с виртуална реалност, експерименти със смесена реалност, както и холографски творби и произведения с видео-мапинг. „Тези внимателно селекционирани потапящи творби изтъкват авангарда на тази нова артистична форма, като предизвикват установените конвенции, осиновявайки новите технологии“ – обясниха организаторите.
77-мо издание на Кан ще се запомни и с „Почетните златни палми“, които фестивалът присъди на две легенди на американското кино Мерил Стрийп и Джордж Лукас и на митичното японско анимационно студио „Гибли“.
Силно вълнуващ беше моментът, когато на церемонията по закриването две култови фигури се изправиха рамо до рамо и емблематичният „кръстник“ на някогашния Нов Холивуд Франсис Форд Копола връчи „Почетната палма“ на своя приятел от младини Джордж Лукас. Кан щастливо срещна европейската и американската кинотрадиции и те взаимно си отдадоха почит. И нищо, че Копола не получи награда за своя „Мегалополис“. Той е направил толкова много за световното кино, че на неговата патриаршеска възраст това няма никакво значение.
Бележки под линия:
[1] Body horror – специфичен поджанр на филмите на ужасите, свързан с телесни промени и посегателства.
* * *
КОНСТАНТИН БОЖАНОВ: „ВРЪЗКАТА МИ С БЪЛГАРИЯ НЕ ПОДЛАГАМ НА СЪМНЕНИЕ“
БОРЯНА МАТЕЕВА
Представят ви като българо-американски режисьор. В България ви познаваме от прекрасния „Аве“ и „И после светлина“. Филмът ви „Безсрамните“, селекциониран тази година в „Особен поглед“, е копродукция от 5 държави[1], а действието се развива в Индия, с индийски актриси. Какъв се чувствате вие самият? Въпросът за идентичността е неизбежен...
По отношение на националната принадлежност аз винаги ще бъда българин. Част от мен, основната част, е свързана с тази държава, въпреки, че на практика от 1990 г. не живея в България и съм прекарал по-голямата част от живота си между Лондон и Ню Йорк. За мен национална принадлежност е нещо, което доста ме тормозеше дълго време и по-точно – липсата на някаква обособена принадлежност. И когато реших да напусна Ню Йорк, по някакъв начин съвсем загубих корени. Връзката ми с България – нея не подлагам на съмнение. А що се отнася до местата, в които съм живял, като чувство за културна принадлежност, продължавам да се чувствам културно свързан с Ню Йорк. Може би защото 18 години съм живял там – по-дълго, отколкото в който и да било друг град. Просто животът ми е протекъл по такъв начин, че е нормално, според мен, да нямам специфично обособяване по отношение на националната идентичност.
Защо избрахте Индия за място на действието? Това личен избор ли е или е някаква продуцентска стратегия?
Моята лична връзка започна някъде преди двайсет години, тогава интересът ми беше към изкуство и архитектура, но никога не съм възнамерявал да правя филм в Индия. По чиста случайност попаднах на една книга на Уилям Далримпъл, която се казва „Девет живота“[2]. Книгата се състои от девет документални разказа и това, което ме заинтригува, бяха героите на част от тези разкази. Някои от тях бяха реални, другите бяха композитни, съставени от историите на различни герои с подобни съдби. И връзката им с изкуство, със сексуалност, с кастова система, с религия беше впечатляваща. На практика закупих опция върху правата на книгата с идеята за документален филм, състоящ се от четири различни истории. Прекарах месеци наред в Индия в проучване на тези истории за да намеря съответните подходящи герои за тях и през зимата на 2014 г. започнах снимки на първата от тези документални истории. Главната героиня беше една 33-годишна проститутка от Северна Карнáтака. Тя е част от религиозна секта, която съществува от столетия и която за щастие е на умиране. Това е практика на посвещаване на млади момичета в предпубертетна възраст на определена богиня. Посвещавайки ги на нея, превръщайки ги в слугини на богинята, на практика тези момичета са обречени от своите родители на живот на проституция. Посвещаванията стават обикновено много рано – на пет-шест-седем години. Героинята на документалната история е била посветена на 7-годишна възраст. На 13, не по свое желание, започва да практикува тази професия.
БЕЗСРАМНИТЕ (ФРАНЦИЯ, ШВЕЙЦАРИЯ, БЪЛГАРИЯ, ТАЙВАН И ИНДИЯ, РЕЖИСЬОР КОНСТАНТИН БОЖАНОВ
В „Безсрамните“ видяхме една потресаваща сцена на „първата нощ“, която майката и бабата на едната героиня са продали, а после „препродават“ на богат клиент...
Реалната история, на която е базирана тази сцена, е далеч по-брутална от това, което показвам. В „Безсрамните“ самата история е фикция - тя тръгна от този документален проект. Всъщност, докато снимах документалния проект, наблюдавах връзката на главната героиня и най-близката ѝ приятелка – бяха на почти една и съща възраст. И двете бяха сексработнички и топлотата, подкрепата, която си даваха, ме впечатли. Дали е имало сексуална интимност – най-вероятно не, но това няма никакво значение. Именно тази близост на две души, заобиколени от един ужас, в една брутална реалност, ми даде първоначалната идея. И другото, което ми е много интересно – това са много затворени общества, заради религиозния или псевдорелигиозен аспект на практиката. Там идват да работят и момичета, които не са посветени, защото тези микрообщества им осигуряват някаква сравнителна защита. И ако има нещо позитивно в цялата тази практика, това е, че бизнесът е изцяло в ръцете на жени. Не че жените не са в състояние да експлоатират други жени... Впечатли ме бруталността в публичните домове в големите градове, където, за съжаление, голяма част от тези жени изпращат дъщерите си, когато са още много млади, защото там те могат да направят много пари.
Във филма изглеждаше като битка на живот и смърт...
Правят го абсолютно, за да оцеляват. И същевременно с това не исках да правя филм, който да е социална драма. Исках да го изтегля леко в страни от жанра и на практика да вкарам и noir.
И политика...
Това с политиката (смее се)... Но да, съвсем определено. Засмях се не за друго, а защото, поне при това правителство, е възможно да не мога и да стъпя в Индия.
Възнамерявате ли все пак да покажете филма там?
Ние съвсем отскоро, от месец и половина, имаме индийски копродуценти. Това се случи преди Кан, понеже имахме доста голяма финансова дупка в бюджета. И те се убеждават все повече и повече, че филмът е неразпространим в Индия... На практика не успяхме да снимаме в Индия, защото всички изпълнителни продуценти, с които започвахме преговори, бяха безкрайно скептични, че дори и в някаква омекотена форма този сценарий може да получи съответното разрешение на цензурния борд на Министерството на външните работи. Той не се казва точно „цензурен борд“, но на практика е това. И поради тази причина, и поради изключително ниския ни бюджет, заснехме филма в Непал, използвайки Катманду като снимачна площадка. Интериорите са декор в празно пространство. Но работих с брилянтен художник...
На екрана всичко изглежда абсолютно автентично...
Всички интериори и екстериори са разделени. Нямаше как на едно и също място да ги снимаме, защото в Катманду, едно от най-гъсто населените места в света, всичко е безкрайно тясно и ние на практика построихме къща в един от тези най-бедни квартали с временни постройки, но това временно продължава 20 години... Там за първи път видях къща с някакво пространство, но тя беше изключително ниска, с ламаринен покрив, с найлони и ние предложихме на хората да им построим къща. Построихме я изцяло – с покрив, оберлихти за да може да влиза естествена светлина. Всичко беше изградено от тухла за основната локация. А за екстериора, за да може по някакъв начин реалистично да го вържем, свързахме две къщи с фалшива фасада. За двете главни актриси това е първи филм...
Те професионални актриси ли са?
За едната от тях, Анасуя Сангупта, която играе главната роля, мога да кажа, че начинът, по който я намерих, беше доста интересен. В един момент така се бях отчаял, че този филм никога няма да мога да заснема в Индия, че имах идея да го направя като анимация за възрастни. И тогава една от продуцентките, свързана с документалния филм, ми каза – имам една приятелка, рисува, има много интересни рисунки, погледни ги. По този начин през фейсбук се свързах с Анасуя. Това ѝ е първа роля, тя е художник-постановчик в киното и беше изключително изненадана от поканата.
Прави убийствена роля. А другата актриса?
Нея намерих през кастинг агенция. Завършила е журналистика, учила е индийски класически танци и е работила като журналист.
Как преминава едно участие в „Особен поглед“?
Интервютата започнаха поне десет дни преди фестивала, всеки ден. Филмът завършихме преди няма и седмица и беше адски напрегнато. Преди това завършването на мишунга, нещо, за което нормално ни трябваха поне дванайсет дни, трябваше да се свие в шест. Най-гладко мина монтажът и завършването на картината в Тайпе, Тайван. Другото беше композирането на музиката и записа на музиката в България. Това мина изключително добре!
Композиторът Петър Дундаков е страхотен! Как се свързахте с него?
Запознах се с него съвсем случайно преди години в Ню Йорк, на прожекцията на един документален филм на Тонислав Христов. След това следих развитието му – гледах пет или шест филма и имах голямо желание да работим заедно. Процесът на работа беше много органичен. Докато монтирахме в Тайван, Петър композираше. Надграждаше композиции, ние ги пробвахме, аз му пращах обратно коментари. На практика имаше симбиоза между процеса на монтажа и композицията на музиката. Петър за първи път работи по този начин. Обикновено ти се дава една заключена картина, с точно определени места, където режисьорът иска да има музика. Не се познавахме добре, но буквално с половин дума той разбра сравнително необичайните референции, които имах.
Бихте ли споделили?
Две бяха основно референциите – едната Джони Грийнуд, той работи с Пол Томас Андерсън. Има и един специфичен филм на Лин Рамси, шотландска режисьорка – „You Were Never Really Here“, чиято музика е негова. Другата беше Пендерецки – полски авангарден композитор от средата на ХХ век. Това бяха само референции и те бяха в много широк диапазон – едната изключително съвременна музика, а другата изцяло атонална. Но това, което Петър направи, беше нещо абсолютно оригинално, пречупено през него. За мен музиката допринася изключително за емоционалното въздействие на филма. Защото фрагментарното монтиране и скоковете във времето са умишлени и музиката на практика е спояващият елемент. Работихме ползотворно заедно и възнамеряваме да продължим. Подготвям нов филм с Катя Тричкова, основно на български (но и на английски). Основните герои са българи...
Нещо за сюжета?
Действието се развива около грабежа на един музей. Главната героиня е жена на около 30 и в момента тече кастинг. Аз съм леко труден с кастинга, трябва някак инстинктивно да усетя нещата. В момента имам идеи, но трябва да пробвам актьорите заедно. И това, което правя обикновено, е да ги пробвам в емоционално най-трудните сцени.
Определено имате усет за актьорите! В „И после светлина“ открихте за голямото кино Бари Кеоган, ирландски актьор, спряган сега в Кан за наградата за мъжка роля за „Птица“ на Андреа Арнолд.
Това му беше първата главна роля. Не се бяхме виждали от много време, но се засякохме тук на фотосесията. Безкрайно талантлив актьор. Също съм голям фен на филмите на Арнолд и специално на „American Honey“. Тя има нещо доста уникално, защото драматургично филмите ѝ не се вписват в много, да не кажа в никакви правила, но работят изключително добре.
Преди това беше и попадението с Анжела Недялкова в „Аве“...
Също не я бях виждал от дълго време, но я засякох на улицата. В момента учи физика и фокусът ѝ е на съвсем друго място. Гоних я и за „Аве“, защото по принцип не искаше да играе, но тя е много талантлива...
Бележки под линия:
[1] Франция, Швейцария, България, Тайван и Индия. От българска страна копродуцент е „Класфилм“ – Росица Вълканова.
[2] Пълното заглавие на книгата на Уилям Далримпъл е „Девет живота: в търсене на свещеното в модерна Индия“ (Nine Lives: In Search of the Sacred in Modern India). Bloomsbury Publishing, 2009. Да не се бърка с трилъра „Девет живота“ на Питър Суонсън, излязъл на български през 2023.
