ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ

 

В наскоро излязлата си книга „След истината“^[1] Пламен Дойнов се е нагърбил с най-големия политически товар в днешната българска поезия, близък до този на самите политици, а в измеренията на личното достойнство и далеч по-голям от техния. Дойнов сам се определя като автор на „нова политическа поезия“ и за да изясни в какво се състои тя, проговаря между стихотворенията с литературоведски глас в нещо като саморецензии. Там казва: „Чрез новата политическа поезия, поезията отива при политическото, за да си вземе езика обратно, присвоен от лицата на властта и пазара, от монопола на жълто-кафявите медии и да възстанови изличения смисъл на думите…, да върне съвестта на езика“. При нея езикът не е оръжие в чужди битки, битката ѝ е за езика. Основната ѝ разлика със старата политическа поезия от времето на модернизма, сред чиито „изми“ можем да поставим и комунизма, е, че в новата няма патетика, присъди и героика. Има постмодерна ирония (резултат от деконструирани йерархии и стереотипи) и антигерои или по-точно фалшиви герои с претенции, че са такива, каквито не са. Подобни разминавания (при Дойнов обичайно между публичен и частен аз) от само себе си произвеждат комедиен ефект, който задава един общ остроумно-присмехулен фон на стихотворенията, независимо от драматизма, заложен в тях. И вдигнат на квадрат от това, че читателят всекидневно го усеща на гърба си, но и от още нещо – от „късото съединение“ между очакваната възвишеност на поезията и бликащата низост от темите ѝ: престъпността, корупцията, войната, злоупотребата с власт, агентите на ДС, домашното насилие, ксенофобията, хазарта, бързите кредити, „дебелото момче“…

Вижда се, че поетическият дискурс следва дневния ред на журналистическия и в друга комуникативна среда и логика, и се ангажира с неговите съдържателни задачи. Какво предизвиква подобна среща -сблъсък на дискурсите? Защо на Дойнов му се налага, въпреки че добре познава „заклинанията на д-р Кръстев срещу „вестникарите“ в литературата“, да си свали белите ръкавици и да пише поезия върху вече написаното и изговореното във вестниците и сайтовете, в студиата и социалните мрежи, включително и от трибуната на парламента, използван за медиа? Още за книгата му „София Берлин“ (2012), от която тръгна влечението му към политическата поезия, бях подчертал „способността ѝ да поправя неказаното в други сфери, да върши „ремонтни работи”. Сега „ремонтните работи“ продължават, като заглавието на настоящата книга – „След истината“, подсказва къде авторът ѝ с днешна дата вижда поредната „авария“. Пряка е препратката му към термина „постистина“, с който се обозначава медийна ситуация на управлявана заблуда: в нея, без да се усетиш, си формираш мнение в противоречие със собствените си интереси и убеждения, а когато си дадеш сметка, вече е късно – гласувал си, подкрепил си, скарал си се с приятели. Така стана с Брекзит, с избора на Тръмп за президент, с вота на демократичната общност за втори мандат на Румен Радев … После изживяваш нещо като политически „махмурлук“, защото и постистината следва риториката на пиянския разговор: личните мнения успяват да заглушат разумните аргументи, според това колко високо са изкрещени и колко дълго са повтаряни (напоследък в индустриални обеми – с фабрики за тролове).

Какви са пораженията върху обществото мнение? Големият политически въпрос, пред който ни изправят стихотворенията от „След истината“ в задочен диалог помежду си, е: защо твърди привърженици на западната демокрация в началото на прехода започнаха да изпитват соцносталгия? Защо в разрез с генетичната памет за репресиите на комунизма пак, както тогава, Западът е враг, а господарят в Кремъл с неговия диктаторски режим буди симпатии. Как е възможно хора с всичкия си да предпочитат диктатурата пред демокрацията или най-малкото едновременно да харесват и двете. Дойнов успява сякаш да влезе в главите им и от „мястото на събитието“ да превъзсъздаде какво се случва там в стихотворението си „Влюбване в диктатора“:

„…И ти разбираш с радостно учудване

как почваш да се губиш като облаче

в хипнозата на погледа му бащински…

И някъде отдолу – смътно, празнично

страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:

че уж кортежът му бил сгазил някого –

добре, но сигурен съм, че убитият

не спазва правилата за движение;

че бил поръчал старите приятели

да ги очистят – боже мой, клеветници;

за другите – разстреляни от някой си,

пак бил виновен – призрачни измислици,

а може би сами са си го търсили;

че имал общо с хората изчезнали –

да ги намерят, ето ти свидетели!...“.

И т.н. В стихотворна форма са поднесени случаи на насилие, за които всекидневно научаваме от медиите, като шокиращото е, че те не са шокиращи. Приемането на насилието за нещо нормално и дори привлекателно, така че си готов да повярваш на всяка фалшива новина или конспиративна теория, способна да го оправдае, е „сбъркана човешка реалност“, която няма как да бъде разбрана сама по себе си, просто като факт. Затова журналистиката, която е длъжна да се придържа към фактите, може само да информира за насилието (от дома през силовите групировки до високите етажи на властта) като събитие, подобно на другите в новинарския поток и по този начин неволно да участва в нормализацията му. Именно тук, за да компенсира дискурсивните ѝ дефицити, на помощ ѝ идва поезията на Дойнов, която може да мисли „сбърканата човешка реалност“ извън собствените ѝ граници – в плана на „директните метафори“, както той ги нарича. „Директните метафори препращат имена и образи към прототипи и действителност, но новата политическа поезия държи да ги надраства и преобразява в художествен свят, да ги препраща едни към други и да разтваря в многозначни алегории“. Така фактите получават фикционален хоризонт и едва погледнати оттам подлежат на някакво обяснение.

В партньорството на факт и фикция, родило традицията на „факшън“ литературата, поезията на Пламен Дойнов напомня прозата на Труман Капоти в романа му „Хладнокръвно“. Там се разказва истинската история на Пери Смит и Ричард Хикок, които през нощта на 15 ноември 1959 година нахлуват в дома на семейство Клътър и застрелват един по един Клътър, жена му и двете им деца, без какъвто и да е причина. Едва в литературното отдалечаване от фактите се прояснява, че в съзнанието на убийците семейство Клътър олицетворява нормалния щастлив живот, който те, заради собствените си недъзи, не могат да постигнат. И това генерира у тях безадресно насилие към всички, които го постигат, като точно семейство Клътър става негова жертва по нещастна случайност.

Романът „Хладнокръвно“ не само във факшън подхода си, но и в съдържателната си дълбочина е в аналогия с въпроса, който витае в политическата поезия на Пламен Дойнов – откъде идва влечението към насилие. И отговора, който по подразбиране получава – от комплекс за непригодност. След близо половин вековна диктатура, когато най-после си влязъл в свободния свят, той се оказва виновен, че ти не се чувстваш годен за него и падаш до дъното на класациите му. Тогава отново се „влюбваш в диктатора“ и подобно на Стон и Хикок заменяш удоволствието от свободата с удоволствие от жестокостта, макар за разлика от тях да не я проявяваш лично, а в анонимна идентификация с носителите ѝ в политиката и геополитиката. Влизаш в „тъмната стаичка“ и пускаш бюлетина за тъмната власт. За да накажеш другите, се наказваш сам.

Пламен Дойнов обаче не държи сметка на никого, той подлага политическия преход на екзистенциална херменевтика и открива истината за обществените събития в мотивите на човешкото битие, до които е по силите да стигне само на поетически дискурс.

 

Бележка под линия:

^[1] Пламен Дойнов, След истината. Нова политическа поезия, издателство „Кралица Маб“, София, 2024.