ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА

 

На 28 май в Дом на киното се състоя първата прожекция от проекта на списание КИНО „София вчера и днес – документалното кино разказва“, която включва шест киновечери, посветени на документалното кино и София. Избраните за първата прожекция филми са на сериозни, трудни теми. Може да се обобщи, че и трите филма са в някаква степен част от биографията на града. Но не разказват за пъстрата и обичана София (каквато тя несъмнено е), не са за нейните хубави страни (каквито тя несъмнено има), а е биография, „писана“ в различните години на посттоталитарния период (началото на 90^-те, 2009 и 2021) и разказана през три болезнени теми – бездомници, млади наркомани, липсата на дисциплина и склонността към агресия. Работещите по проекта „София вчера и днес – документалното кино разказва“ са селектирали трите филма, които и поотделно, а особено гледани един след друг в една прожекция, въздействат и провокират у зрителите тревожни размисли. А това е и една от целите на документалното кино – да накара хората да се замислят, да ги предизвика да се променят. В тази посока въздействат избраните филми: „Неонови приказки“ (1992), реж. Елдора Трайкова, „Малкият принц“ (2009), реж. Филип Андреев и „Стражарите на нашата съвест“ (2021), реж. Станислав Дончев.

 НЕОНОВИ ПРИКАЗКИ (1992, РЕЖИСЬОР ЕЛДОРА ТРАЙКОВА) 

„Неонови приказки“ е филм, който не остарява. Централната ж.п. гара в София е част от нелицеприятната биография на града – бездомници, просяци, проститутки, ромски деца. Седем от нощните обитатели на подземията разказват за себе си приказни или трагични истории, но нито един от тях не се оплаква от начина си на живот. „Неонови приказки“ е горестно наблюдение на живота на част от обитателите на Централна гара в началните години на Прехода. Чест прави на екипа на филма, че са си позволили само кратък лъч на просветление в тази мрачна история, отвеждайки някои от персонажите на вечеря в скъпия хотел, близо до Централна гара. Това е и единственият цветен епизод в черно-бялата картина от тъмните страни на градския живот, който Елдора Трайкова представя.

Филмът е удостоен с множество международни награди и предизвиква у зрителите силна, разтърсваща емоция. Заснет брилянтно от оператора Емил Христов, „Неонови приказки“ на Елдора Трайкова е тъжна и жестока приказка. Бездомните хора са част от пейзажа на града. Разминаваме с тях всеки ден и бързаме да ги отминем, давайки им монета или не. Казваме си, че нищо друго не бихме могли да направим и гледаме по-бързо да ги забравим. Но като общество не бива да се дистанцираме от подобни проблеми и да оставаме безразлични. В крайна сметка те засягат всички ни! И е въпрос на институционална и гражданска съвест да се търсят пътища за тяхното преодоляване, колкото и да е трудно.

 МАЛКИЯТ ПРИНЦ (2009, РЕЖИСЬОР ФИЛИП АНДРЕЕВ) 

„Малкият принц“ (2009) е всъщност поетичен филм, който въздейства като сурова, разтърсваща поезия. Младият тогава режисьор (филмът е курсова работа на Филип Андреев, но въпреки това има всички качества на доброто документално кино) е успял да долови важните моменти от живота на главния герой Емил. Емил–Едуард е бохем, щастлив, свободен, интелигентен, харесван от жените. Това е образът, който Емил Митов си е измислил, за да се пренесе извън реалността, в която не е самотен наркоман, без приятели и перспективи, а се чувства някой – със славно минало и бъдеще. Филмът е въздействащ разказ за пагубни обсесии и лекотата, с която младият човек може да им се поддаде. Главният герой има всички предпоставки за добро бъдеще и успех в живота – родителите му са образовани хора, с възможности. Самият той има влечение към изкуствата и заминава да учи в чужбина. Оттам насетне нещата се объркват. Перспективата за светло бъдеще угасва в трудно и проблемно настояще, в което Емил е наркоман, почти бездомен – живее по милост в жилището на свои познати, които всеки момент могат да го изгонят. Филип Андреев е успял да превърне разказа за Емил в тревожно предупреждение към младите хора за това колко е лесен пътят към разпад, провал и самоунищожение. Така казано, може да звучи назидателно, но във филма посланието не е дидактично, нито е размахване на пръст, а тъжно наблюдение, пораждащо размисъл и силни емоции.

 СТРАЖАРИТЕ НА НАШАТА СЪВЕСТ (2021, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Третият филм „Стражарите на нашата съвест“ (2021), реж. Станислав Дончев е социално-психологически портрет на хора, които упражняват „омразни“ професии в типично градска среда. Те са на различна възраст, с различни разбирания, житейски опит и мечти и работят като контрольори или скобаджии. Служители на реда, които по дефиниция мразим, но са „едни от нас“, обикновени хора, интересни, симпатични, със свои проблеми и въжделения...

Когато говорим по тази тема – първо, няма човек, който да харесва контрольори и второ, на всекиго от нас се е случвало да наруши правилата, качвайки се за спирка без билет или паркирайки за две-три минути, без да пусне sms. Сигурно почти всеки е имал случай да бъде глобен и да се ядоса на човека, който съвестно изпълнява служебните си задължения. Но филмът не е публицистичен разказ за справедливостта при пътуване в градския транспорт. „Стражарите на нашата съвест“ е опит да бъде видян света през погледа на онези хора, които изпълняват тези „омразни“ професии. Като един от авторите на сценария, мога да заявя, че цел на филма е да „гледа през очите“ на тези хора, за да усетят зрителите какво е да си на тяхно място – подложени на толкова висока концентрация на агресия. Всеки може да ги наругае, да ги нападне физически и то, защото изпълняват професионалните си задължения. Има несправедливости и това е факт, но идеята на филма е да ни накара да се замислим дали грубите ни, невъздържани реакции често са неоснователни. Не бива да забравяме, че никой не знае какво го очаква в утрешния ден и че може лесно да се окаже на мястото на някой от героите в тези филми и малко съпричастност винаги е нужна. Да. България от десетилетия продължава да бъде най-бедната страна в Европа след така наречения Преход и агресията често е основно средство за разрешаване на проблеми. Липсата на търпимост към другия, към различния, към слабия, са закономерност и документалното кино за пореден път заявява достойната си мисия да разисква тези проблеми, да се опитва да въздейства чрез средствата на изкуството и да възпитава. Затова и инициативата „София вчера и днес – документалното кино разказва“ е толкова важна...

 

* Текстът е по проект „София вчера и днес – документалното кино разказва“, подкрепен от програма „Култура“ на Столична община.