ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Невероятно е, че звездите някога са се подредили така, че Дейвид Линч да придобие толкова голяма популярност. Линч беше най-близо до експерименталното кино и едновременно с това с невероятен успех в американския мейнстрийм, което е парадоксална аномалия. Няма друг толкова безкомпромисен режисьор – толкова незаинтересован от конвенции и норми, толкова верен на вечните си интереси, толкова уникален в стила си и същевременно толкова обичан от най-разнородна зрителска аудитория.

Когато Линч почина миналия месец, колективната скръб сякаш беше по-голяма, отколкото за почти всеки друг режисьор. Може би това е, защото той действително беше неповторим, и празнотата, която оставя, няма как да бъде запълнена. Много режисьори черпят вдъхновение от него, като използват Линчова основа, за да създат нещо изцяло свое (Бертран Бонело сякаш се откроява като най-забележителния сред тях). Но никой не може да репликира дори малко от Линч, защото самото понятие какво представлява Линчовото не е изцяло ясно. Всеки негов филм идваше от нещо, скрито дълбоко в него, което няма как да бъде родено от друга психика. Режисьорът експериментираше с гледни точки от всички сфери на изкуството, но трудно някой би могъл да каже, че която и да е от тях е наистина отличаваща неговото творчество. 

Мисля, че най-ключова за Линч е неговата искреност. Колкото и абстрактни понякога да са  неговите филми, в тях няма ирония – всеки кадър е проникнат от любов и вяра в показаното, дори и когато разкрива мрака зад неговата повърхност. Мълхоланд Драйв (2001) е най-лесен за тълкуване като коментар върху корозивната същност на Холивуд, но нищо в него не би работило, ако Линч не разбираше защо този свят е толкова привлекателен. Трябва да бъдеш истински потопен в красотата на подобно място, за да видиш какво се крие зад нея. 

  СИНЬО КАДИФЕ (1986, РЕЖИСЬОР ДЕЙВИД ЛИНЧ) 

Синьо кадифе (1986) е произведението на режисьора, което най-много се доближава до сатирата, защото визира един от най-често сатиризаните светове – привидната идилия на американските предградия. Но сатирата изисква ниво на отчуждение, което липсва при Линч. Синьо кадифе работи, защото вниква под абсолютната нормалност, без да я гледа с присмех или презрение. Не е случайност, че любимите филми на Линч – тези, които винаги цитира като вдъхновение, не са експериментални, а напълно конвенционални холивудски класики като Магьосникът от Оз и Животът е прекрасен. Моралът на тези филми е моралът и на Линч. Именно затова Синьо кадифе не се усеща като постмодернистична деконструкция, а като искрена интроспекция.

Когато се спомене името на Линч, първата асоциация на повечето хора е нещо страшно. Несъмнено филмите му смущават на дълбоко ниво – хем космическо, хем изцяло човешко. Но също толкова ключово за уникалността на неговите филми е колко смешни са те понякога. Повече от всеки друг режисьор, Линч разбираше, че плашещото и абсурдното са двете страни на монетата на непознатото. Те вървят ръка за ръка, както психосексуалният садизъм в Синьо кадифе върви ръка за ръка с привидната обикновеност на обстановката. При Линч всички тези разлики са въпрос не на същност, а на степен. 

  СИНЬО КАДИФЕ (1986, РЕЖИСЬОР ДЕЙВИД ЛИНЧ) 

Организаторите на хорър фестивала It’s Alive ще почетат Дейвид Линч с прожекция на Синьо кадифе в Дома на киното. Всеки филм на Линч заслужава да се види на голям екран, но точно този е истинско събитие. Не е възможно да се определи най-добрият филм на режисьор, който винаги оставаше верен на визията си, но в Синьо кадифе може да се долови перфектно квинтесенцията в стила на режисьора, дори само от легендарната сцена с песента In Dreams на Рой Орбисън. Нелепа и плашеща, изпълнена с насилие и красота, иначе казано – изцяло Линчовска. 

 

* * *

 

Голямото ново заглавие за месеца е Бруталистът (2024) на Брейди Корбе. Невъзможно е да се говори за този филм, без да се спомене неговия мащаб – 215-минутен (с вграден антракт) американски епос за архитекта Ласло Тот (Ейдриън Броуди), оцелял от Холокоста и избягал в САЩ, където местен милионер го назначава за най-амбициозния му проект. Бруталистът несъмнено се стреми и заслужава да бъде сравняван с големите епоси от миналото – типа филми, които „вече не се правят“, които „трябва да се видят на голям екран“, които са „истинско кино“. Важен факт е, че филмът е направен с бюджет под 10 милиона. Постигането на такъв мащаб с такива средства действително е впечатляващо, а отдадеността на Корбе (който започва кариерата си като актьор във филми на майстори като Михаел Ханеке, Ларс фон Триер и Оливие Асаяс) – неоспорима. 

  БРУТАЛИСТЪТ (2024, РЕЖИСЬОР БРЕЙДИ КОРБЕТ) 

Всичко това донякъде лимитира разговорите в една или друга посока. Бруталистът се заявява като нещо значимо още на концептуално ниво. Въпреки прекомерната самонадеяност на младия режисьор (Корбе е на 36 години, но разработва филма повече от седем години), Бруталистът оправдава амбицията си, ако не за друго, то защото огромното платно му позволява да развие много теми. 

  БРУТАЛИСТЪТ (2024, РЕЖИСЬОР БРЕЙДИ КОРБЕТ) 

На повърхностно ниво Бруталистът показва как бягството от един затвор води към друг. Филмът е заснет във VistaVision – формат, който не се използва от много години. Корбе го определя като най-архитектурния начин на снимане, заради възможността да обхване сградите в цялост. Този визуален метод придава допълнителен мащаб на всеки отделен кадър, което създава и централния парадокс на филма – Ласло Тот бяга от концлагера и отива в САЩ, където населените улици и широките открити полета се оказват не по-малък затвор. Ако правенето на паралел между нацизма и американския капитализъм от средата на ХХ век звучи схематично, то Бруталистът използва обстановката, за да постави още редица въпроси, било то творчески или политически.

Втората половина на филма се оказва далеч по-проблематична от първата, защото филмът добива много по-символични измерения, като същевременно буквализира някои от основните теми като метафора за собственото му създаване. Естествено, че Бруталистът е неравномерен, досущ като флуктуиращите цели на героя си Ласло. Въпреки това филмът е достатъчно богат, плътен и интересен. Епилогът е несъмнено най-спорната му част, но за мен той работи. Заключителните епизоди представят привидно ясно обяснение за случилото се, но и усложняват видяното, ако откажеш да повярваш на изреченото. Според мен, финалната сцена е ироничен коментар върху наследството на твореца, което бива изцяло реконтекстуализирано през призмата на неговия живот, а с годините първоначалните му намерения губят значение. Но може и да греша. Може би именно тази неяснота е финалното твърдение на филма – когато творецът вече не може да говори, можем да разглеждаме само творбите и сами да изберем на какво да вярваме. Както гласи песента на италианското поп дуо La Bionda, с която завършва филмът – one for you, one for me. 

 

„Синьо кадифе“ може да бъде видян в Дом на киното на 24 февруари от 19:30 часа.

„Бруталистът“ е вече по кината.