ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

 ПРОФЕСОР ВЕРА НАЙДЕНОВА 

В текст, писан в края на 60^-те години на ХХ век, Хорхе Луис Борхес поздравява Холивуд за възкресяването на епоса. Талантливият писател и голям ерудит е стигнал до прозрението, че след като „се е разказал словесно“, светът ще направи това и екранно…

Комплиментът се отнася за киното, но по това време телевизията, със специфичните си възможности да разгръща действието във времето (разпределяйки го в дневни порции), все по-енергично произвежда разкази с хронологични, причинно-следствено свързани събития, наричани от класическата поетика „епос“. Новата форма получава името „телевизионен сериал“.

 ХОРХЕ ЛУИС БОРХЕС ПО ВРЕМЕ НА ТЕЛЕВИЗИОННОТО ПРЕДАВАНЕ ODOL PREGUNTA, ПОСВЕТЕНО НА НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО (1969, АРЖЕНТИНА) 

Динамиката в обновлението на изкуствата и превратностите в техните жанрови предпочитания е сложен процес, но ако в случая, с риск от известно опростяване, потърсим най-важната предпоставка за случилото се при екранния епос, то тя е, че телевизията разшири зрителския ареал и това породи потребност от нова сюжетност и нова развлекателност. Ако „модерността“ загърбва народната (популярната ) култура, считана за „нисша“ и абсолютизира т.нар. професионална, „висока култура“, наричана „елитарна“, то постмодерността, благодарение и на средствата за масова комуникация, извърши завой към популярната, дори в немалка степен двете култури успяха да се интегрират. Последва отказването от уникалните, високо условни, психологически (авторски) филмови структури. И завръщането към поетика, по-близка до „широкия потребител“, до „масовия човек“, момент от която са и сериалите.

Има и друга версия за успеха на сериалите: спасявайки се от дигиталния лабиринт, човекът търси приказките, вълнуващите истории, загадките на интригата… Така или иначе, през последвалите десетилетия те сериозно се развиха, обогатиха, усложниха. Към правенето им се насочиха творци, маркирали авторските филми, както и знаменити режисьори от комерсиалното кино. Днес равнището им, по смисъл и по сложност на екранния език, нерядко е по-високо от това на много кинофилми. Разбира се, при спазване на специфичните пропорции между интериора и екстериора, които са различни от тези при кинофилма. Може да се каже, че началното предубеждение към тях се стопи, унизителното „сапунени опери“ все по-често се заменя с престижните теленовела или телероман. Стигна се дотам, че в програмите си вече ги включват и най-престижните кинофестивали…

И така – през последните десетилетия на ХХ век по малките екрани на света потече лава от телевизионни сериали. Изградените с широко познати „колективни представи“ и поведенчески стереотипи (архетипи), постигаха най-широк успех, тъй като това им осигуряваше достъп до хора от различни култури, тоест трансгранично битие. С натрупването на количеството започнаха да се открояват особености от национални или регионални разказвателни канони, древни традиции (т.нар. „популярни старини“) или черти, от моделите на по-нови художествени практики.

 РОЛАН БАРТ 

„Всички човешки групи – казва Ролан Барт – имат свои наративи. Единици от сериалите обаче достигат до качествата на следваните традиционни еталони, а в повечето случаи те се опростяват и олекотяват до… кичозност.“

С уговорката, че не се правят цялостни характеристики, а се открояват  само някои признаци, може да се каже, че идващите от Латинска Америка сериали, напоследък те изчезнаха от нашите екрани, по най-лесен начин извикват вълнения и сълзи; че индийските упорито се придържат към някаква примитивна, от наша европейска гледна точка, театралност. Че някои от американските удариха рекорди при безвкусицата. Английските обаче в много случаи достигат висотата на националните романи. Същото е и при руските, но при тях по-често се използва жанра „биографичен сериал“, тоест исторически събития се разказват чрез живота на известни личности, като за това се избират „биографии, обрасли с история“. В турските, които напоследък са особено успешни, и не само у нас, откриваме някои особености на персийско-арабските епически модели. Но и елементи от древния източен жанр менипея, при който убедителното отразяване на злободневния живот се съчетава с измислици и главозамайващи авантюри.

 КАДЪР ОТ ПЪРВИЯ СЕРИАЛ, НАПРАВЕН В БНТ, СЕМЕЙСТВО КАЛИНКОВИ (1966, РЕЖИСЬОРИ ДИМКО ЗАХАРИЕВ, ЛИЛЯНА ПЕНЧЕВА, ПО СЦЕНАРИЙ НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ) 

През втората половина на 60^-те години и Българска национална телевизия започна да създава сериали. След 2000^-та година към това се присъединиха и частните телевизии „БиТиВи“ и „Нова“. Натрупаното през десетилетията количество е достатъчно голямо за нашите мащаби: оформиха се някои специфични тематично-сюжетни линии при различните телевизии, откроиха се първенци по зрителски  успех, оформиха се авторски почерци и творчески профили. Всичко това, предполага се, ще е предмет на анализ на проекта. Но почти сигурно е, че и най-добре познаващите продукцията ще се затруднят в назоваването на някакъв общ „народен наратив“ тъй като такъв не е въплътен от авторите. Ако обаче заменим пределно обобщаващите понятия „наратив“, „модел“, „канон“ с по-малко обобщаващото „национална характерност“, ще я намерим в създадените по „произведенията, най-добре приети от общността“, тоест по литературната класика. В този идейно-образен резервоар са и изворите  за обогатяването на въпросната характерност. Без неудобство ще кажа, че на нова екранизация подлежат и Пoд игото, и Записки по българските въстания, и разказите от Вечери в Антимовския хан и т.н. Класиката затова е класика, защото всяко време я тълкува по своему. На сериализация подлежат и другите от златната съкровищница, т.нар. „произведения-епоха“ – Тютюн, Крадецът на праскови, Железният светилник, Литургия за Илинден и т.н. Филмът Тютюн е връстник на Гепардът на Лукино Висконти, за който научаваме, че е екранизиран като сериал от Netflix.

 СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ ЕМБЛЕМАТИЧНИЯ ФИЛМ НА ЛУКИНО ВИСКОНТИ ГЕПАРДЪТ (1962) И СЕРИАЛЪТ, ПРОИЗВЕДЕН ОТ НЕТФЛИКС – ТАНЦЪТ НА ГРАФ САЛИНА И АНДЖЕЛИКА ПО ВРЕМЕ НА БАЛА. 

Споменах жанра биографичен сериал. Имаме и ние своите неусвоени от телевизията богатства: биографиите на възрожденците, на големите копривщенски, карловски, калоферски, сопотски и пр. фамилии. Те могат да се интерпретират документално, а и като проза. Отрадно е, че при НФЦ вече съществува Художествена комисия за документални сериали. А тъй като екранът, заедно с разказа, загребва и автентична географска среда, националната характерност може да дойде и от великолепните ни природно-архитектурни комплекси: Копривщица, Белоградчик, Мелник. И още – от уникалния ни музикален, и от песенния фолклор.

Но за да не излезе, че виждам национално – специфичното в нашите сериали като музейна декоративност, ще подчертая, че тя трябва да се търси и при съвременните сюжети – в автентичното отразяване на  днешния начин на живот, в съвременните характери, домостроя, формите на съжителство, ценностната система, традициите, изразяването на чувствата, вярванията и т.н.

 В КНИГАТА СИ ПРОБЛЕМИ НА ЛИТЕРАТУРАТА СВЕТЛАНА ПИСКУНОВА ДЕФИНИРА МЕНИПЕЯ КАТО ЖАНР, БАЗИРАЩ СЕ НА ПАРАДОКСИТЕ, СЪЧЕТАВАЩ В СЕБЕ СИ СТИХ И ПРОЗА, ВИСОКО И НИСКО, СЕРИОЗНО И СМЕШНО, ФАНТАСТИЧНО И ЗЛОБОДНЕВНО, ИЗМИСЛИЦА И ПОДРАЖАНИЕ, АЛЕГОРИЯ И НАТУРАЛИСТИЧЕСКА ГРОТЕСКА. 

Споменах жанра менипея – дори ако приемем, че неговата еклектика, дръзките съчетания между реалност и фантастика са чужди на нашия разказвателен маниер, пак трябва да се помисли за обогатяването на сериалите ни с атрактивност. Тя може да дойде от изобретателност в интригите, каквато, по мое скромно мнение, при преобладаващата част от сериалите ни отсъства.

Важно е да се подчертае, че в сесиите на ИА НФЦ се учредиха  конкурсите, както споменах, за документални сериали и за игрални телевизионни сериали. Те се появиха като знак за това, че кинематографичната ни общност е осъзнала значението им за днешната култура. Но би могло да се очаква още. Питала съм успешни автори в тази дейност мислят ли, че е добре държавата да прави повече, а директно казано – да има някаква по-осезаема стратегия. Отговаряха ми: „Би било добре, но при тази бедна производствена база, при малкото пари и малкото кадри, едва ли е възможно“. Всъщност именно в това е проблемът – в разширяването на базата, в квалификацията на кадрите. И още – в необходимостта от компетентно ръководство при отделните телевизии. А защо не и чрез създаване на институция с единен поглед върху процеса.

Що се отнася до мястото на филмовата критика в този контекст, то с горчивина ще отбележа, че след като през 70^-те години в анализите и оценките на родната ни телесериална продукция се включваха ерудирани и компетентни колеги, по-късно тя бе изоставена в ръцете на не най-добри журналисти, които я съпровождат с твърде пестелива, да не кажа бедна информация, без да я анализират и без да откриват проблемите ѝ. (Заслужава да се отбележи, че най-големите световни всекидневници посвещават на сериалите по-няколко страници.) Добре е, че в последно време някои от най-добрите ни филмови анализатори насочват вниманието си в тази посока. Момент от това повишено внимание е и настоящият проект на списание КИНО.

Няма да забравя как през 70^-те години гостуващ у нас именит френски кинокритик ни съветваше: „Не пропускайте да пишете за това, което се гледа от най-много хора...“.

 

*Текстът е по проект на сп. КИНО „Българските телевизионни сериали – социален и културен феномен. Хибридни форми на филмова и телевизионна специфика“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.