КОГАТО ВИДЯ ПОТЕНЦИАЛ И ТАЛАНТ У НЯКОГО, ИСКАМ ДА ВИДЯ НЕГОВИЯ ФИЛМ

 

  ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

РАЗГОВАРЯ С ПРОДУЦЕНТА ВЕСЕЛА ДАНЧЕВА, КОМПОТ КОЛЕКТИВ

 

Задочно те познавам от 2008 г., когато бях член на художествената комисия за анимационно кино. На всички ни направи впечатление проекта ти за филма Анна Блуме – различен подход, необичаен стил, нетрадиционна анимация. Завършила си Медиа и Анимация в художествената академия Willem de Kooning в Ротердам, Нидерландия. Професионалната ти кариера започва там. Защо се върна в България?

Ние с Иван Богданов, мой колега, единомишленик и съпруг, учихме там. Но тогава България още не беше член на Европейския съюз и оставането беше сложно, ако нямаш осигурена работа. Имахме късмет, защото още по време на следването ни, успяхме да развием наш анимационен стил и получавахме много, макар и дребни поръчки. Носеше ни удовлетворение да работим и голямо удоволствие, че хората ни търсят и ценят за онова, което правим, но в интерес на истината никога не сме искали да оставаме завинаги. Това, което искахме, го постигнахме. Взехме много: първо образованието, второ възможността да повярваме в това, което правим. Върнахме се в България, когато разбрахме, че ще се появи синът ни Алеко. Не знаехме как ще потръгне. Бяхме свикнали да работим на свободна практика и в Ротердам ни се получаваше добре. Опитахме да репликираме същото и тук, без да познаваме условията, без да имаме среда, и някак си се получи.

Ти си много добър художник, аниматор, креативен режисьор. Какво те накара да се преориентираш и към професията на продуцент?

Обстоятелствата го наложиха. Не познавахме почти никого тук, освен приятелите от тийнейджърските ни години - Андрейката Кулев, Боби Десподов. Когато завършвахме филма Анна Блуме, започнахме да се свързваме с различни хора, които учат или са завършили анимация и така малко по-малко създадохме анимационен кръг. Започнахме да правим и реклами и социални кампании, за които ни трябваха повече хора. Забелязахме, че повечето от тях имат голям потенциал и талант, но по някакъв начин се разпиляват и са неуверени в себе си. Много често, ако не се тренира, талантът потъва и се размива в предизвикателствата от битовата част на живота. Всъщност така се роди идеята за платформа „Компот Колектив“, среда, от която да може да създаваме анимация колективно, като всеки допринася с индивидуалния си  почерк. Това ни даде възможност хем да работим по-комерсиални, поръчкови задания, хем да инициираме независими авторски проекти. И по този начин да се издържаме и да живеем от таланта си. За нас беше важно да създадем кръг от хора, които имат близки интереси. „Компот Колектив“ е един постоянно променящ се кръг от автори и в зависимост от проектите се разширява или стеснява. Може да се каже, че аз съм основния двигател на колектива. В последствие се научих да провокирам желанието за създаване на анимационни филми в младите автори, да задвижвам творческия им двигател и да им помагам в реализирането на филмите.

Дейността на продуцента в игралното кино като че ли е по-видима, но в анимацията ми се струва, че е по-различно?

Различен е подходът. Поне моят подход е по-различен, затова го наричам творческо продуциране. Не искам на всяка цена да продуцирам филми, но когато видя потенциал и талант у някого, искам да видя неговия филм. Съвсем умишлено не развихме „Компот Колектив“ като голямо студио и никога не сме се заробвали с поточна работа за големи компании. Приели сме модела за разширяване и свиване и това е ключът за оцеляването ни. Когато инициираме проекти, в тях се включват повече хора и по-важното е, че работим по проектите си един на друг, без да има проблем кой каква позиция заема. Стремим се да сме взаимно заменяеми.

За съжаление, анимацията у нас остава някак встрани от цялостния филмов процес. Кандидатстващите проекти понякога са твърде малко. Не са много и копродукциите, които се реализират. На какво се дължи това?

Наистина е проблем, че няма много кандидатстващи проекти в сесиите, но е важно тези, които участват, да са на високо ниво и тогава успеваемостта е почти сигурна. Ако не от първия път, ще успееш от втория. Основното предизвикателство в анимацията е времето и отдадеността. Наблюдавам го и при студентите, които хем искат да направят професионално първия си филм, хем ги е страх от времето, което се влага в реализацията. Дори да имаш финансова подкрепа, това са отново две-три години работа, не става по-бързо. Много често младите предпочитат нещо по-обозримо и бързо като реализация и лесно се отказват. Като продуцент се старая, и това е част от моята работа, да ги амбицирам, да ги уверявам, че е добре поне да пробват да създадат авторски филм. Трябва да имаш силно желание да реализираш филма си, и ако имаш и достатъчно финансово обезпечаване, това създава известен комфорт за работа.

 СЛЕДА (2022, РЕЖИСЬОР АСПАРУХ ПЕТРОВ) 

Преподавател си в НБУ и в Художествената академия, това помага ли ти да запалваш младите хора, да предизвикваш интереса им към анимацията?

Някои студенти са идвали при нас на стаж. Имам сантимент към академия Willem de Kooning в Ротердам и в последно време каним стажанти оттам. С други, завършили вече студенти, работим. Гледам да ги вдъхновявам и да им помагам в първите стъпки. Много е важно да реализират дипломните си филми с желание и на ниво, не само да маркират дипломирането си. Например Ива Токмакчиева, която е част от „Компот Колектив“, е завършила НБУ. Тя започна да ни помага в реализацията на два от филмите в продукция. След това заедно направихме едно от филмчетата, което режисирах в Щрих и стих. Тя знаеше, че за да продължи да се развива и да работим заедно, трябва да започне свой филм. В момента Ива довършва дебютния си филм Балконада като българо-френска копродукция. Този филм като проект беше разработен много добре, взе участие в няколко международни форума за развитие на анимационни филми и съм сигурна, че всичко това ще се отрази и на нивото му. Очакваме филма в началото на 2025.

Да поговорим и за копродукциите. Какъв е пътят един анимационен филм да се реализира като копродукция?

Копродукциите са много съществени в днешното филмопроизводство и в никакъв случай не се правят само с мотива, че у нас нямаме достатъчно финансиране и ще го получим от чужбина. За една успешна копродукция трябва да има смисъл и съмишленици, защото сама по себе си тя оскъпява процеса. Хубавото на копродукциите е, че можеш да работиш с различни таланти и да изведеш идеята си по-пълноценно, като я огледаш в няколко огледала още на ниво идея и развитие. Важно е да си сверяваме часовниците. Това обикновено се случва по международните фестивали и повечето от съвременните анимационни филми са копродукции.

В тази връзка е прекрасна идеята ти за Sofia Animation Lab. Как тази инициатива се развива във времето, предстои трето издание?

Идеята дойде от Грузия. Там се реализира за девети път. Инициативата е на Мариам Канделаки. Адаптирах тази идея у нас с мотива да се реализират късометражни анимационни филми, които да имат международна, европейска видимост. След годините, които наричаме Златния век на българската анимация, по една или друга причина съвременните български филми не са толкова познати по международните фестивали. Случва се, разбира се, но не в мащабите, които анимацията ни заслужава. Ние, българите, държим своите филми изолирани, не обичаме да ги сравняваме. Знаеш този ужасен израз „А бе, като за български филм, става“. Стига с това! Според мен има нужда от повече международен обмен и съизмеримост с европейската анимация. Мисля, че трябва да сме с по-изправени глави. В тази посока вдъхновяваме студентите, като ги водим по международни фестивали. Насърчаваме ги да участват в различни форуми за развитие на проекти. Аз мисля, че фестивалите не са само за посещение с филм, те по-скоро са празник на създадените филми през годината. Трябва да се ходи по фестивали, да се общува, да виждаш от първа ръка това, което се случва и да следиш тенденциите. Има фестивали, които се случват в съседните страни и които при желание можеш винаги да посетиш. Например нашият фестивал във Варна, или в Букурещ, Загреб, Любляна, това не са толкова далечни дестинации. Въпросът е да усетиш атмосферата. Фестивалите са празник. Срещи на филми, обмяна на идеи, на визии на хората, които се занимават с това изкуство. Въпросът не е в състезателния характер, не е и до наградите, а да се усети фестивалът като празник, форум за общуване.

Идеята на Sofia Animation Lab беше свързана не със студентски, а с професионални проекти. Всяка година каним Оливие Катрин - един от най-изявените френски продуценти, който в портфолиото си има богат набор от режисьори, и не само френски. Той в продължение на една седмица работи с екипите на шест селектирани български проекта. Показва им видовете възможно финансиране в Европа, запознава ги с проекти, които той е реализирал и копродуцирал и най-вече им помага да изградят по-ясна представа за филма, който искат да направят. Освен пряката помощ и работа по конкретни проекти, има още един важен аспект, Оливие се запознава с талантливи български аниматори, говори за тях с други свои колеги и създава възможност за контакти и за съвместна работа, което е много важно. Някои от проектите, които участваха, вече са завършени филми например Дъщерята на художника на Димитър Димитров. С нетърпение очаквам и останалите. Тази година инициативата се разширява. Пак по идея на Мариам през ноември в Грузия ще направим същият форум, който вече наричаме Black Sea Animation Workshop и включва проекти от Турция, Румъния, България, Украйна и Грузия. Страните, граничещи с Черно море, без Русия. Идеята е всяка година събитието да се реализира в една от тези страни- участнички. От фестивала в Анеси проявиха голям интерес към идеята и имаме уверение, че през 2025 г. ще направят специален Black Sea фокус, включващ представяне на най-добрите проекти от инициативата.

 БАЩА (2012, РЕЖИСЬОРИ ИВАН БОГДАНОВ, АСПАРУХ ПЕТРОВ, ДМИТРИЙ ЯГОДИН, РОСИЦА РАЛЕВА, МОРИЦ МЕЙЕРХОФЕР И ВЕЛКО ПОПОВИЧ) 

Филмите ви участват на различни международни форуми, удостоени са с десетки авторитетни награди. Това оформя облика и е важно за престижа на българската анимация.

Да, така е. Почти всеки от филмите ни има множество международни награди. Баща например има около трийсет, което може би го прави и един от най-награждаваните български анимационни филми. Любопитното е, че понеже беше споделен филм с няколко режисьори, всеки от авторите си казваше, „ако филмът се провали, то ще бъде заради другите, не заради мен“, но истината е, че вдигна високо летвата за всички нас, участниците в него.

Това е един от малкото анимационни филми, на който съм плакала. Но не по-малко интересни като художествен резултат са двете поредици Щрих и стих. Как стигна до тази идея, защото двигател и на този проект си ти?

Мисля, че опитът ни с филма Баща изигра своята роля в тестването на идеята в „Компот Колектив“ – различни автори, с различен стил да изградят единен филм. Водещ режисьор е Иван Богданов, който оркестрираше целия процес на създаването на филма. Това е интересен опит и той в никакъв случай не убива авторството, напротив, когато се съчетаят творчески потенциал и талант, визуализация и режисура на отделните творци, винаги може да се стигне до изненадващ и въздействащ резултат. Идеята за Щрих и стих се появи естествено след Баща. Това не е нещо ново, такива поредици, свързващи поезия и анимация съществуват и в Нидерландия, в Израел, във Франция. С опита си от Анна Блуме реших, че си струва да интерпретираме съвременна поезия, като всеки режисьор сам избира стихотворение. Така се оформи Щрих и стих – колекция от 12 самостоятелни филма на различни режисьори. Това беше и продуцентски експеримент, защото опитахме да финансираме на два пъти по шест филма. Ако с тези две-три минутни филмчета кандидатствахме поотделно, това би отнело много години и реших да екпериментираме и да ги съчетаем. Като изключим мен и Иван Богданов, в проекта участваха още десет режисьори, за които, може би без трима-четирима, това бяха дебютните им филми. Това наричам творческо продуциране, да създаваш среда, в която като в инкубатор да отглеждаш авторство. Има ярки индивиди с много творчески потенциал, но всеки има нужда от среда, от общуване, от някаква сигурност. С тези проекти създаваме условия за развитие на много автори, оформяме следа, по която да започнат своето развитие. А по тази пътечка, може да продължи и следващото поколение.

Това всъщност беше атмосферата в Студия София. Творчески дух, обмен на идеи, креативност, съзидателност, взаимна подкрепа и забележителни филми.

Усещането за принадлежност е много важен фактор. Създава се един творчески „пинг-понг“, който вдъхновява и ние в „Компот Колектив“ се опитваме да го поддържаме. Защото можеш да измислиш гениална идея, но втория „аз“ винаги започва да се съмнява: „струва ли си, има ли смисъл да се кандидатства, да се опитва. Защо да ходя на фестивал?“. Когато си несигурен, липсва ти увереност, но отидеш ли на някой международен форум и хората видят колко си талантлив, усетят потенциала в теб и кажат „страхотно“, това ти дава повече самочувствие и увереност в собствените ти идеи, а това е изключително стимулиращо за всеки автор. Затова са нужни такъв вид инкубатори, какъвто е моделът на Кандския филмов борд, който също култивира автори. Иначе можеш да развиваш само собствените си филми. Ако бяхме го правили с Иван, щяхме да имаме със сигурност повече наши реализирани филми, но нямаше да го има това разнообразие от почерци, от стилове, което ни се случва в екипната работа. Стремя се да подхранвам това желание за споделяне, за съучастие. Разбира се, в тази работа ме отегчава административната част, която определено е досадна и много от хората се плашат от нея, защото си представят, че продуцентът е само администратор. Ако имаш силно желание и искаш нещата са се случват, това препятствие е съвсем преодолимо, просто се захващаш и го свършваш. В живота да не би да вършим само приятни неща?

Мислили ли сте за трета поредица на Щрих и стих?

Още нямаме конкретна идея, но в университета инициираме подобна „колекция“ от кратки анимационни филми. В продължение на две години студентите интерпретират древногръцки текстове от книгата на Теофраст – „Характери“. Трийсет кратки текста, които в детайли и ситуации описват, разбира се, в древна Атина, трийсет негативни черти на човешкия характер. Като четеш, си казваш това не съм аз, но после се замисляш – май мъничко от това съм аз. Познавам тази книга, защото Богдан Богданов я е превеждал няколко пъти през годините и във всеки последващ превод се е опитвал да поясни и адаптира текста така, че да бъде разбран от съвременните читатели. Предложих тази идея в университета и вече имаме 16 завършени филмчета, изпълнени от студентски екипи.

Видяхме миниатюрите на фестивала във Варна. Много интересен експеримент, а и опит, забавни и поучителни, особено Бъбривият. Така че защо не след време Щрих и стих 3 да се реализира в някакъв студентски формат. А сега един болезнен въпрос – разпространението на анимацията?   

Това наистина е болезнена тема. Самата аз разпространявам някои от нашите филми и не мисля, че се справям добре, но гледам да отделям средства от „Компот Колектив“ или да кандидатствам за допълнително финансиране, за да предоставя филмите ни на дистрибутор. Филмите Баща, Пътуваща страна и Следа са дистрибутирани от Bonobostudio Хърватска. Работим с Ваня Андрейевич като дистрибитор, а имаме опит с нея и като копродуцент в Баща и в Пътуваща страна. Тя е перфектна в работата си. За мен това е друга ниша, която може да се запълни от млади хора, които имат желание да дистрибутират български късометражни филми. Много е важно и вярвам, че ще се случи в бъдеще.

 ПЪТУВАЩА СТРАНА (2016, РЕЖИСЬОРИ ВЕСЕЛА ДАНЧЕВА И ИВАН БОГДАНОВ) 

Телевизиите не вземат и не излъчват кратки форми, предпочитат пакет от филми, а и по екраните не е възможно да се показват поотделно.

Първо трябва да имаме добро фестивално разпространение, тези филми да се достигнали до публика, да са получили отзвук, да имат евентуално „значки“ (награди) и тогава ще има смисъл да се покажат на по-масовата публика, като се групират в тематични блокове и кинопрограми. Това е единственият начин да се разпространяват късометражни филми било по телевизията, било на голям екран. Двете части на Щрих и стих са общо шейсет минути, което дава възможност за показ на голям екран. Миналата година, по покана на Христо Христозов, направихме ежемесечни прожекции в Дом на киното, като всеки месец един филм беше акцент и канихме авторите (поет и режисьор) за дискусия с публиката. Имаше интерес и добра посещаемост за мащабите на анимацията, която по принцип е нишова. За нас от „Компот Колектив“ е по-лесно да представяме собствена продукция, защото сме направили много филми с различни автори. Иначе, когато работиш сам, може да ти отнеме и цял живот да направиш няколко филма, които да покрият времетраенето на една прожекция. Ако има инициативни хора, които да се занимават с дистрибуция на анимация, това би могло да се превърне, ако не в печеливш бизнес, то поне в един работещ модел за разпространение на анимация и на национално, и на международно ниво. Следя опита на Франция и на едни от най-проспериращите дистрибутори на анимация, те започват основно с разпространение на студентски филми. Там има много университети и колежи, в които се изучава анимация и се създават множество доста добри филми. Miyu distibution започват преди по-малко от десет години да разпространяват студентски филми по фестивали и в момента са една от най-търсените дистрибуторски компании за анимационно съдържание, като често техни филми преобладават в селекциите на много от международните фестивали. Например тази година имаха поне пет – шест филма в официалната селекция в Анеси. Подобно разпространение може да бъде не само фестивално, а и за по-широка аудитория на готови тематични програми. Когато като дистрибутор имаш пакет от двайсет филма, да кажем, и контакти с различните продуценти, можеш лесно да инициираш тези пакетни програми. Късото кино определено има проблем с разпространението – то не е ни риба, ни рак. Различни форми, различни дължини, за различна публика. Според мен късата форма си остава най-благоприятният формат за авторско анимационно кино.

Това изкушава ли те да направиш пълнометражен филм?

Не, още не. Имам идеи, които тлеят с години, които могат да се съчетаят в пълнометражен анимационно-документален филм. Пълнометражният филм предполага перфектен сценарий, силен размах и изисква сработен екип – поне от десет човека за дълъг период от време. Диригентът, който се захваща с това начинание, трябва да има по-сериозна палка. Да се задържи вниманието на зрителите за час и половина анимационно време се изискват сериозни режисьорски умения и мислене в по-глобални мащаби. Но ще видим, може би след време...

 

* * *

 

ПРОДУЦИРАНЕТО СЪЩО Е КРЕАТИВЕН ПРОЦЕС

 

  ИРИНА КАНУШЕВА

РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА И ПРОДУЦЕНТ ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ

 

Тони, ти си изключително успешен режисьор. Филмите ти впечатляват и се запомнят: Правилата на ергенския живот (2011), История за храната и душата (2013), Любов и инженерство (2014), Пощальонът (2016), Тайният живот на Вера (2019), Добрият шофьор (2022), Последният гларус (2023). Интересно е как и защо стана продуцент? Не е ли по-лесно да си само режисьор, да се отдадеш единствено на творчеството…

Мисля, че в началото Мартичка Божилова имаше някакво отношение към твоите работи…

Аз не съм точно продуцент. Всъщност съпругата ми Андреа върши продуцентската работа. Ние двамата вървим в пакет. Тя е завършила „Комуникации“ в Мюнхен, събрахме се и решихме да се върнем в България и да имаме семейство тук. Тя забременя с големия ни син и напусна работата си в международна компания. На първите ми проекти продуцент беше Мартичка, първият ни съвместен проект с Андреа беше „Пощальонът“. Постепенно започнахме заедно да вършим всичко. По-скоро тя е продуцента и двигателя, стана семейна работа. Мисля, че при доста колеги този модел работи.

Вие продуцирате само вашите филми?

Нашите и в последните няколко години копродуцираме филмите на финландския ни продуцент Каарле Ахо, с когото работим заедно още от студентските ми години. Засега копродуцираме основно нашите филми и по-рядко чужди проекти. Работим много заедно, тъй като аз имам всяка година или през година нови проекти.

Всичките ви филми са копродукции.

Да. Първият копродуцент, когото винаги търся, е Каарле, с него работим заедно вече повече от двайсет години. Актуалният ни проект се казва „Истината.соm“, копродукция между България, Швеция, Финландия, Норвегия, Германия. Вероятно ще участва и HBO. Начинът, по който съм свикнал да работя е , че още от ниво развитие започваме да търсим партньори. Ходим по различни пичинг сесии, срещаме се с финансисти.

Това ти ли го вършиш или Андреа?

Обикновено аз и главният продуцент, Каарле Ахо. Ако е наш филмът, го правим аз и Андреа заедно.

Това ли е новият ти игрален проект, за който трябваше да ходиш в Лапландия?

Не. Филмът, чиято история се развива в Лапландия, е още по-нов проект, на който сценарист е и Каарле. Бяхме там и беше изключително интересно. Пълно е с туристи през летните месеци и в един момент, в началото на септември, всички изчезват. Остават само местните – около 160 човека.

Свършва сезонът ли?

Сезонът свършва към края на август и следват 2-3 месеца, преди да дойдат зимните туристи, които отиват там заради Северното сияние, дядо Коледа и т.н. Интересна е психологията на хората, които живеят там. От това да са напълно сами, до това да имат японски турист в двора, който им гали козите. Много впечатляващо място.

Какъв е сюжетът? Пак ли е на документална основа?

И да, и не. Пак е свързан с мястото, с хората и тяхната психология. Може би ще бъде сниман с втори снимачен екип по-документално, както беше и при „Добрият шофьор“. Историята за една жена, която има семейни проблеми. Живее в лапландското село и работи в туристическия бизнес. Всичко е спокойно до изчезването на един неин клиент – японски турист, когото тя превозва до дивите тундри – популярно място за хайкинг в района. Мъжът изчезва и полицията я обвинява, че е замесена по някакъв начин. Има скандинавски хумор, за което много се радвам, защото харесвам финландското черно чувство за хумор. Каурисмаки е може би най-добрият пример.

 ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВЕРА (2019, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

Кога ще го снимате?

Изчакваме решението на Финландската национална телевизия и ако всичко е наред, планираме да се реализира и като копродукция с България. Надявам се да имаме възможност да го заснемем през месец август 2025 г. Най-подходящото време е между 15 август и 15 септември – това е прозорецът, в който има все още много светлина и вече няма толкова много туристи. Тази година бяхме там точно около 15 август. Беше много интересно – пълно е с елени и всякакви диви животни, които излизат пред колите, защото там хората не ги закачат и те не се страхуват. Различно и приказно е и в същото време я има голямата скандинавска тъмнина – когато всичко изчезне и ти си сам в нищото, трябва да намериш изход в главата си. Много хора тръгват на преходи сами в тундрата. Просто ходиш, за да намериш мир и да намериш себе си по някакъв начин. Надяваме се филмът да е отново финландско-българско-норвежка копродукция. Снима се на границата между Финландия, Швеция и Норвегия. Трите държави се събират в една точка и точно там, на това конкретно място, главната ни героиня губи един японски турист. Шегуваме се, че може и да е българин и да снимаме отново Малин Кръстев. Кастингът още не е сигурен, но сме говорили с Алма Пьойсти, която си партнираше с Малин в „Добрият шофьор“, а след това изигра и главната роля в „Паднали листа“ на Аки Каурисмаки.

В търсенията на нов сюжет, на нови места за снимки вероятно това, че познаваш и продуцентската страна на работата, ти помага?

Интересното в този триъгълник между мен, Андреа и Каарле е, че всички вършим всичко, и Каарле и Андреа влизат в сценария, а аз поемам продуцентски задачи – ние тримата вършим всичко и е много хубаво, защото това е съвместна работа. В Лапландия бяхме отново тримата. Минаваме през всичко – от продуциране и търсене на партньорство, до начало на трети акт в игралния филм. Всичко е много отворено. Е, накрая Каарле трябва да направи бюджет, Андреа трябва да направи бюджет и аз трябва да изляза като режисьор на снимките.

Никой ли не ти се бърка в режисурата?

В режисурата не. В сценария – всички. Сега в документалния филм „Истината.com“ ние сме през цялото време навързани. Никой не е с мен на снимки, но гледаме постоянно материала, говорим през цялото време, помагаме си, имаме си 100% доверие. 

Продуцирането също е креативен процес. Например за последния филм норвежците се включват и казват „Ние влизаме с еди каква си сума, обаче ти тази сума трябва да я похарчиш за нещо креативно“. Тогава започваш да търсиш какво най-добро за проекта можеш да вземеш от Норвегия. Това е хем финансово, хем креативно решение, тъй като ако вземеш грешния монтажист, това може да ти провали филма. Балансът между финансовата и креативната част трябва да се търси през цялото време. Не може просто да си затвориш очите и да кажеш „Няма да работя с норвежки пари, ще си работя с еди кой си монтажист“. Ако не си отворен към колаборация, хората се дърпат от теб. И накрая е много трудно сам, когато нямаш партньори.

От други твои колеги съм чувала, че работата с чужденци изисква доста повече усилия и доста повече напасване между хората, защото това са различни манталитети, различен начин на живот, различен начин на работа… Така е, но в края на краищата ние всички искаме да имаме добър филм. Не е ли по-лесно да си стоиш тук, да си кандидатстваш в НФЦ и да си направиш филма, без да си зависим от финландците. Или по-скоро разчиташ на тях?

Разбира се, че разчитам. Виждам по-скоро като обогатяване това, да намериш нови професионалисти. Говоря за правилните хора. И много лесно виждаш дали тези хора са професионалисти, или не. Имам пример.

По време на ковид ме поканиха да режисирам за АРТЕ един документален сериал. Шест епизода – шестима режисьори от Европа. Обаждат ми се, „Тони, можеш ли да режисираш един от епизодите“. Аз се съгласявам, по време на ковид нямаше много работа. И се оказвам в ситуация с монтажист, който не е добър. Той не е наясно какво се случва. На мен, с моята двайсетгодишна кариера, са ми достатъчни няколко часа, за да разбера, че този човек не пасва. Започват конфликти, тъй като той не разбира какво правя. Много важно е да сте най-малкото на едно ниво. А той идва от телевизията, въобще не разбира какво се опитвам да направя, не разбира и финансистите какво говорят. Стана жесток скандал, той си тръгна по време на снимките и аз си монтирах епизода почти докрай сам. Малко по-късно вече влезе друг монтажист. Но въпросът е, че рискът да не се напаснете, е голям, ако двамата не сте малко или много с приблизително еднакъв опит. От друга страна винаги ми се иска да работя с хора, които имат повече опит от мен, защото тогава имам какво да науча и да взема от процеса. Иначе много обичам да монтирам. Последния ми филм „Желанието на Гери“ го монтирах почти сам. А и имахме много ограничен бюджет, нека бъда честен. Проектът е документален, имаше премиера в Шанхай преди три месеца. В края на септември беше в Нордиск панорама, номиниран е за най-добър скандинавски филм.

Теб северняците много те харесват като режисьор.

Предполагам. Сега имаме чудесни шведски копродуценти за „Истината.сом“. Колегите ми изпратиха списък с десет монтажиста, за да изберем с кого бих искал да работя. После имахме разговори дали и той си представя работа с мен по проекта. Това е някакъв вид напасване от самите продуценти, защото е много важно да стигнем до най-добрия резултат.

 ПОСЛЕДНИЯТ ГЛАРУС (2023, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

А как намираш продуцентите?

Всичко тръгва от този същия триъгълник – аз, Андреа и Каарле. Да кажем, норвежките ни колеги. Те са с нас вече трети филм, бяха ни копродуценти в „Последният гларус“. На публичните пичинги ти представяш себе си и казваш, че търсиш партньори. Запознаваш се с хора, те са гледали пичинга ти, чели са за проекта ти и казват, че идеята им допада, търсят партньори и са отворени за колаборация. И ние казваме да, защото аз съм много отворен да работя с други хора. Много добре знам какво искам и няма да позволя някой да ми размие филма, нали, както се случи в сериала – в момента, в който усетих, че човекът не е правилният, казах, че не мога да продължа с него. Когато видя, че онова, което прави, не е това, което искам… Та тези копродуценти идват при нас, казват, че искат да работят с нас и ни питат дали сме съгласни да имаме монтажист от Норвегия. Това беше в края на ковида, с „Последният гларус“, и аз се съгласих. Предупредиха ме, че няма да мога да пътувам, но не видях проблем в това. И започнахме – аз монтирам някакви неща, той монтира, пращаме си ги онлайн. Запознах се с монтажиста на „Последният гларус“ чак на премиерата ни на CPH:DOX Копенхаген. Там се видяхме за първи път на живо. Вече съм свикнал. Композиторът на „Добрият шофьор“ е от Швеция. Работихме заедно, но не сме се виждали никога през живота си. Сега монтирам отново с шведски монтажист, когото също не съм срещал на живо. Казва се Андреас Йонсан. Разбираме се много добре. 15-20 години по-възрастен е от мен и има много по-интересен опит. Когато бях във Финландия, едни от най-добрите филми, които съм гледал, бяха шведски – „Яла яла“ и „Копс“. Те са тъмни скандинавски комедии. Той е монтажист и на двата. Има много документални филми зад гърба си, има и добри игрални проекти. В момента има три месеца прозорец – септември, октомври и ноември и ако искам да работя с него, това е правилното време. Много е добър.

Но това трябва да съвпадне и с твоята готовност.

Разбира се! Но всичко е планирано от много време. Той се включва на три часа кът вече. Казва: тук липсва това, това и това, можеш ли да го намериш някъде в материала и аз започвам да ровя.

Искаш да кажеш, че две години предварително имаш яснота кога какво ще правиш по тоя филм?

Да. Малко или много. Наясно съм с процеса. Шведите бяха с нас в игралния филм „Добрият шофьор“, а пък норвежките продуценти бяха в „Последният гларус“. Хората са доволни, процесът е работил за тях, харесва им резултатът. Финансистите също са доволни. Монтажистът на „Последният гларус“ беше номиниран за международна награда за монтаж. Техният филмов фонд е доволен от тези неща, чувстват, че от тази колаборация има смисъл, това е креативно и работи за всички партньори. Затова продължаваме с едни и същи колеги. Същото е и със сейлс агентите, които са много важни за един документален филм – нашите последни няколко филма се продават от една и съща компания. Не търсим други, имаме добра връзка помежду ни. Работим за тях и те работят за нас, работим заедно. Това са Cat&Docs, три жени, страхотни професионалисти, интелигентни, мили, които дават всичко от себе си. И когато има по-слаб мой филм, който няма обещаваща международна перспектива, те пак са готови да работят и да направят каквото е по силите им, за да помогнат. И това е супер. Фирмата е френско-белгийска.

Излиза, че всички работите всичко, но все пак кое ти носи по-голямо удовлетворение – режисьорската работа или продуцентското търсене?

Режисьорската работа. Много обичам да съм на снимки. Когато в документалното кино заснема нещо много специално, го усещам на място. Усещам, че този момент от 15 секунди ми прави целия филм.

 ПОЩАЛЬОНЪТ (2016, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

Това си ми го казвал за „Пощальонът“.

И за „Пощальонът“, и за повечето ми филми. В момента, в който усетя тези 15 секунди знам, че имам филм. Знам, че мога да стъпя на тези 15 секунди и да изградя цялата история. Това се случва само в документалното кино. В игралното пак има удовлетворение, когато си заснел нещо, но това е друго. В „Добрият шофьор“ не бях винаги толкова сигурен какво точно се случва. А трябва да си 100% сигурен. Актьорите го усещат. А когато усетят, че режисьорът не е стабилен и сигурен, те самите започват да действат още по-несигурно и става голям проблем. Тогава единственият ми шанс е аз да изиграя, че съм много по-уверен.

Значи ти трябва да си и актьор.

Трябва да съм много наясно със ситуацията и с това как се върти енергията. Продуценти пак бяха Ая и Каарле и се грижеха за финансовата част, но искаха аз да си водя парада, защото знаят, че трябва да чувствам контрол над ситуацията.

С Ая и Каарле си се спасил от тормоза от някакъв човек, който държи финансите.

Нямам тормоз. Никога не съм имал и затова казвам, че това е семеен процес. Ая ми е съпруга, но Каарле ми е може би най-близкият приятел. Въпрос на доверие. Те ми вярват. Например за „Последният гларус“ бяхме затворили филма без частта за Украйна. Там още нямаше война, филмът беше сниман по време на ковид и беше готов. Финални надписи, всичко. Свършваше с това как младият гларус взима работата на стария. Обаче започва войната, а синът на главния герой живее в Киев. Всичко е затворено като финансиране, пито-платено към филмовите фондове, аз звъня на Каарле и казвам: „Каарле, искам да снимам още няколко дни, защото тази част в Украйна е много важна“. И тук вече идва добрият продуцент, който звъни във филмовия фонд, за да ги предупреди, че отваряме продукцията, че си поемаме риска, наши са си разходите, обяснява им, че искам да отворя филма, защото според мен тази част за Украйна е много важна, и Финландският филмов фонд казва ОК.

Това изисква голяма гъвкавост и от институциите.

Това е кино, това е изкуство, те трябва да разбират процеса, и щом съм решил така, трябва да ми се доверят. Оставиха ме да снимам още няколко дни и да затворя с новия край. Така филмът е много по-добър. Тези допълнителни снимачни дни бяха ужасно важни. Продуцентите можеха да кажат, че филмът е готов и повече пари за него просто няма.

Тоест за добрия продуцент не са най-важното парите.

Балансът. Ако винаги си на загуба, не можеш да оцелееш. Баланс между правилното финансиране и в крайна сметка изкуството/продукта. Идеята е, че  правиш нещо, за което си поел отговорност. Аз като продуцент поемам отговорност, че ще има филм. А като режисьор моята отговорност е филмът да е добър.

Трябва ли задължително човек да бъде подготвен, за да е продуцент, да е учил нещо специфично?

И Каарле, и Андреа са много добре образовани. Ая е завършила в Германия, Каарле е учил в Ирландия. Образование е нужно със сигурност. Те работят с големи бюджети. Аз имам висше инженерно образование преди филмовото, така че аз съм човекът с цифрите. Каарле е завършил „История“ в Хелзинкския университет. Там продуцентство не е имало. В България специалност продуцентство има отпреди няколко години. Много е важно да си отворен към партньорства. Колкото по-добри комуникационни умения имаш и колкото си по-готов да колаборираш, толкова по-лесно се отварят вратите. Трябва да пътуваш, да умееш да представиш себе си и проекта. По-трудно е, ако си начинаещ продуцент, защото трябва първо на собствена територия да докажеш, че си добър и след това хората да започнат да ти имат доверие.

Твоята „собствена територия“ Финландия ли е?

Когато започнах преди двайсет години, беше Финландия.

Сега вече там само името ти носи точки на проекта.

Да, но независимо какви успехи си имал, всеки следващ филм си е сам за себе си. Може да имаш допълнителни точки, защото всички знаят кой си и какъв си, но ако не им хареса проектът…

Имал ли си отхвърлен проект?

„Желанието на Гери“ за финландците беше твърде локален български филм. И финландската телевизия се включи със сравнително малка сума на много късен етап, а при Финландския филмов фонд дори не сме опитвали. Така че, този филм е с микро бюджет. И понеже е толкова локално български, аз знаех, че няма да представлява интерес никъде навън. Но за мен беше важно да разкажа тази история, затова така го решихме.

 ЖЕЛАНИЕТО НА ГЕРИ (2024, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

А каква е тя?

Когато живеех във Враца, жилището ни беше близо до Дом за изоставени деца. Винаги ме е вълнувало какво се случва с тези деца, когато станат на 18 години, когато институциите спират да се грижат за тях. Тези въпроси са ми в главата от 20-30 години. Да снимаш в тези институции е трудно, а и по време на ковид достъпът беше ограничен. Наложиха се много промени. Снимах във Враца за първи път, след първия ми филм „Семейно щастие“. Минах през институциите, Дома и след това започнах да търся правилния герой, когото мога да следя. Така намерих Гери. Прекарах с нея половин година, от март до август. Филмът започва с класната им в училище, която им казва, че след един месец завършват и сега трябва да изберат какво да се случва с живота им занапред. Какво става нататък, ще разберете от филма.

За този проект имам финансиране от НФЦ и от финландската телевизия – нямам финландски фонд, нито БНТ. Знаех, че снимачният процес ще бъде кратък и че ще можем да се справим и с по-ограничен бюджет.

Когато имаш малък бюджет, как се справяш? Все пак и ти трябва да спечелиш нещо.

Истината е, че режеш от всичко. Филмът за Гери е направен в малко снимачни дни. Губил съм повече време в търсене на онова, което се случва с нея, но съм снимал броени дни. Част от екипа – операторът Сашо Станишев и Тодор. Г. Тодоров, който прави постпродукцията, жертваха голяма част от възнаграждението си, за да има филм. 

Не е редно хора, които с това си изкарват прехраната, да трябва да работят без пари.

Така е, затова работя със едни и същи професионалисти в повечето ми филми.  И в следващия ми проект, който е с голям бюджет, кой мислиш, че е оператор – пак Сашо, пак работим и с Тодор. Така се опитвам да компенсирам. Подобна беше ситуацията и с Петър Дундаков, композиторът на „Желанието на Гери“, който написа феноменална музика. И тук пак се връщаме до екипа, до семейството и до доверието между хората. Тези хора вярват, че знам какво правя – и когато накрая, след толкова малък бюджет и след като всички са работили на мускули, филмът ни има премиера в А-фестивал в Шанхай, всички са щастливи! Това означава, че филмът е успех. От френска компания купиха правата за саундтрака на Петър, „Сони“ го разпространява. Всички са доволни. И това е въпрос на доверие.

Когато беше малък, как си представяше живота си? Мислеше ли, че ще се занимаваш с кино?

Разбира се, че не съм си представял такова нещо. Израснахме в други години… Баща ми пътуваше и носеше плакати, спомням си плакат на Рамбо, на Роки. Така в нашето детство влезе Западът. Истината е, че от малки и аз, и брат ми обичахме да гледаме филми. Бяхме от малкото тогава, които имаха видео. Беше времето на касетките под наем и всеки божи ден ние имахме филм вкъщи. Когато пораснахме малко, вече имаше интернет и гледахме много пиратски филми. Помня, че сваляхме филми, които са били в програмите на Сънданс. Още от тийнейджър харесвах филмите от Сънданс. За мен те бяха комбинация между креативно и независимо кино. Години по-късно имах два филма там. Никога не съм бил фен и не съм обяснявал нищо през работата на друг режисьор. Когато гледам моите филми, аз си ги виждам през моя процес. Не съм се опитвал да имитирам нещо или някого. Мога да правя филми само по един единствен начин. И той е моят.

 

* Текстовете са част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.