КАЛИН НИКОЛОВ
По време на работа по проект на Националната галерия, попаднах на творец от „зоната“ на съветското изкуство, с несрещащото се там име, Мирчо Колинкоев. Седемте му акварела, с които разполагаше институцията, или да ги определим и като изпълнени с акварел проекти, тоест цветни решения на композиции… говореха за художник, практикувал и изповядвал едни от радикалните художествени процеси за своето време – 20-те и 30-те години на ХХ век. Очевидно различаващ се от общото за обкръжението му изкуство, един от редките примери на авангардна тенденция в страната на все по-консервативно отношение към подобно творческо поведение като неговото. Такъв е и за родината си – България. Няма с кого да бъде съпоставен, неудобно различен е именно в съпоставките… Програмата, за която работех, включваше съставянето на кратка анотация от артистични и чисто биографични детайли, оказали се разтърсващи.
Възможно ли е няколко бройки творби, трохи от очевидно голямо творчество, да се превърнат в хляб? Началото никак не бе обещаващо. Единственото изнамерено съобщение бе за непоказвани досега творби на Павел Вълков, Мирчо Колинкоев, Маша Узунова, Димитър Гюдженов и др. художници, които са били включени в юбилейното тържество по повод 65-годишнината на Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски“ на 7 април 2011 г. Поне се потвърди съмнението, че сме попаднали на българин.
По-късно намерих приложение към по-общ текст на историка Цочо Билярски на служебно секретен бюлетин, издание на Централния комитет на Българската комунистическа партия „За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР“. Издаден (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!!!!!!) през 1989 г. и въпреки времето, тенденциите, общата ситуация в онези години, бе предназначен единствено за ограничено ползване. В този бюлетин под номер 21 в сектора „Членове на БКМС И РМС“ откриваме: МИРЧО ИВАНОВ КОЛИНКОЕВ. Роден на 19 май 1906 г. в Бургас. В СССР от ноември 1925 г. Член на БКМС от 1922 г. Арестуван на 16 февруари 1938 г. Студент в Института за повишаване квалификацията на художниците. Осъден на смърт. Разстрелян на 29 септември 1938 г. Посмъртно реабилитиран с определение на Военната колегия на Върховния съд на СССР, 21 юли 1956 г.
Обърнах се за съдействие към Научния и просветителски център на неправителствената организация „Мемориал“ в Русия. Без особена надежда, защото през 2021 г. цялата мрежа на отдела „Международен Мемориал“ и Правозащитния център „Мемориал“ бяха закрити от властите по закона за „чуждестранните агенти“[1]. И в края на април получих информация от базата данни за жертвите на държавния терор в СССР, изградена от сътрудниците на организацията.
Коленкоев Мирчо Иванович
Год рождения – 1906
Место рождения – Болгария, г. Бургас
Национальность – болгарин
Социальное происхождение – из мещан
Образование – высшее
Партийность – б/п
Работа – студент Института повышения квалификации
Место проживания – г. Москва
Адрес – ул. 1-я Извозная, д. 23, кв. 12
Мера пресечения – арестован
Дата ареста – 16 февраля 1938
Осуждён – Комиссия НКВД СССР и Прокурора СССР
Дата осуждения – 29 июля 1938
Обвинение в шпионской и террористической деятельности
Приговор – ВМН
Расстрелян – 10 сентября 1938, Москва, место захоронения – Бутово
Дата реабилитации – в июле 1956
Архивное дело – дело П-25456, место хранения дела – ГА РФ.
Источник – Бутовский полигон, 1937-1938. Вып. 1. М., 1997, стр. 214
Получих и достъп до делото с документите за ареста и разпитите му, както и присъдата. Известно време след това връзката ми на вход до документите му бе заличена, но и подателят и аз, получателят, бяхме вече успели. Към какво ни насочваха те? На 13 февруари 1938 началникът на 3 отдел на Управлението за държавна безопасност при Народния комисарят на вътрешните работи на Съюза на съветските социалистически републики (НКВД СССР, Наркомвнудел) капитан Сорокин[2] и началникът на 4-то отделение на същия този 3 отдел лейтенант Ремизов[3] издават заповед за арестуването на Мирчо Колинкоев, студент в художествения институт (не се пише кой) като „заподозрян в провокаторска дейност на територията на СССР“. Въз основа на директивата на НКВД на СССР по този параграф, същият подлежи на арест. Заповедта е утвърдена от Леонид Заковски[4], име, което историците не подминават в събитията около сталинския терор.
Никакви органи не уведомяват близките на Колинкоев за арестуването, следствието и присъдата: „Един ден ни съобщиха, че художникът Мирчо Колинкоев е осъден на десет години без право на преписка. Много писма изписахме по разни инстанции. Едва ли някой нещо е прочел. И не само защото апаратът бе отвратително бюрократичен, а защото няма и фактическата възможност за проверки. Стотици и хиляди арестувани само от Москва, а от Съюза – десетки милиони. Майка ми се среща с много хора, принуди се да отиде при Георги Димитров. След завръщането му от Лайпциг, те не бяха се срещали. Обещал ѝ да направи всичко възможно. След известно време – Димитров повикал майка ми и ѝ съобщил, че всички обвинения срещу Мирчо са отпаднали и че го търсят в кой лагер е, за да бъде освободен. След още месец или два ѝ съобщил, че Мирчо е починал. Кога? Неизвестно и до днес. Годината беше 1938. А мълвата говореше, че всички с такава присъда „десет години без право на преписка“ просто са били разстрелвани без каквито и да било формалности“.[5]
Знае се, че относно българските жертви на сталинския терор се пази мълчание, но сред редките опити да се говори за тях, намираме няколко публикации в бургаските вестници „Черноморски фронт“ и „Бургас днес“ с автор Сава Попов[6]. Не го познавам и нямам пълна информация за него, но е образец на будна гражданска съвест.[7]
КАКВО НАУЧАВАМЕ ЗА МИРЧО КОЛИНКОЕВ ОТ НАПИСАНОТО ОТ САВА ПОПОВ И ОТ РАЗКАЗИТЕ И МАТЕРИАЛИТЕ, КОИТО БРАТЪТ НА МИРЧО, ИНЖ. ЛЮБЕН КОЛИНКОЕВ, СПОДЕЛЯ ПРЕД НЕГО?
Бъдещият художник е роден в Бургас, в семейството на учители комунисти на 6 май 1906 г. Баща му, Иван Колинкоев, е завършил образованието си в Швейцария, където е слушал публичните сказки на Плеханов. Възпитаник на френската култура, отворен да следи европейската политика, абониран за „Юманите“ от времето, когато изданието е под ръководството на социалиста Жан Жорес, до по-късно, когато с критично око следи сталинизацията и във Френската компартия.[8]
Майка му, Мара Колинкоева, е член на партията от 1910 г. Родителите на Мирчо били в близки отношения с Димитър Благоев и Георги Кирков. Самият той членува в детските групи, които партийните организации създават, а по-късно е приет в редовете на комсомола. До 1923 г. учи в Бургаската мъжка гимназия, където преподавателят му по рисуване Тодор Карасимеонов[9] поощрява неговия талант.
АКВАРЕЛИ И РИСУНКА, ЗАПАЗЕНИ В НАЦИОНАЛНАТА ГАЛЕРИЯ, СОФИЯ. ПУБЛИКУВАТ СЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ.
На 22 и 23 септември 1923 г., когато родителите му са сред задържаните, на Мирчо е възложена задачата да разучи броя и местоположението на оръдията от местното военно поделение. Арестуван е и е изпратен на остров Света Анастасия. Бил е най-младият по възраст там. След освобождаването му през октомври е изключен от гимназията и започва да работи. Братът на Мирчо, Любчо Колинкоев[10], разказва за бездействието на партийните привърженици към събитията и преврата на 9 юни, докато Коминтернът не реагирал. „Коминтернът ги смъмри и нашите решиха да си поправят поведението. През август 1923 г. решават след един месец да се вдигне въоръжено въстание, като че ли става дума за голямо публично събрание. Не е много ясно кои са узнали по-рано за решението да се вдигне въстание? Дали партийните организации или правителството? Още на 12 септември повечето известни комунисти са арестувани.“
ГРУПАТА MA ВЪВ ВИЕНА, 1920 г. (ОТЛЯВО НАДЯСНО: ШАНДОР БОРТНИК, БЕЛА УИТЦ, ЕРЖЕБЕТ УЙВАРИ, АНДОР СИМОН, ЛАЙОШ КАСАК, ЙОЛАН СИМОН, ШАНДОР БАРТА), КЪДЕТО ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ИЗДАВАТ СПИСАНИЕТО ЗА АВАНГАРДНО ИЗКУСТВО „MA“, КОПИЯ ОТ КОЕТО СА ТРАНСПОРТИРАНИ НЕЛЕГАЛНО В УНГАРИЯ, КАКТО И В СТРАНИ С УНГАРСКО ГОВОРЕЩО НАСЕЛЕНИЕ. РЕДАКЦИЯТА УСТАНОВЯВА ВРЪЗКИ С ФРЕНСКИТЕ СЮРРЕАЛИСТИ. ПРЕЗ 1924 – 1925 г. ИЗДАНИЕТО ПУБЛИКУВА ПРЕВОДИ НА СТИХОВЕ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ТОВА ДВИЖЕНИЕ: ПОЛ ЕЛЮАР, ФРАНСИС ПИКАБИЯ, ПИЕР РЕВЕРДИ, ФИЛИП СУПО. НА СТРАНИЦИТЕ НА СПИСАНИЕТО СЕ ПОЯВЯВАТ РЕПРОДУКЦИИ НА КАРТИНИ И РИСУНКИ НА ХУДОЖНИЦИ, КОИТО СА ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО БЛИЗКИ ДО СЮРРЕАЛИЗМА: ЖАН АРП, ПИКАБИЯ, ПИКАСО, МАРК ШАГАЛ. ВЪВ ФРАНЦИЯ ИЗЛИЗА АЛБУМ С КАРТИНИ НА БЕЛА УИТЦ, ЧИЙТО УВОД ПИШЕ МАРСЕЛ КАШЕН.
През септември 1924 г. Мирчо Колинкоев заминава за София като студент в Художествената академия. Но около събитията през 1925 г. родителите му отново са арестувани. Когато освобождават майка му по недоказаност, по съвет на техни съпартийци, тя и двамата ѝ сина, Мирчо и Любен, емигрират през Турция в СССР. Брат му си спомня пристигането им в Одеса: „С товарния съветски кораб „Трансбалт“ майка ни, Мирчо и аз на 3 ноември 1925 г. влязохме в пристанището на Одеса. От брега се чуха оръдейни залпове. В наша чест?... Погребваха Михаил Василиевич Фрунзе… От Септемврийското въстание са минали години, но духовете съвсем не са успокоени. Поражението се коментира, търсят се виновни. От друга страна неопределеното ни положение, безделието спомагаха за деморализацията на емиграцията. Това, че някои викаха в Москва, също дразнеше емиграцията, приемаха го като привилегии…“. Конфликтът поражда разделителни линии и между поколенията в партията. Близък на Колинкоеви е д-р Никола Максимов, бивш член на ЦК на БКП, който е бил неин представител на Втория конгрес на Коминтерна през 1920 г. в Москва. „Васил Коларов му е предлагал да си признае грешките, за да го възстановят в партията. Старите „тесняци“ не са от тази категория хора, които да признаят работи, когато не са убедени в това. Той се отказал и се върнал в Одеса.“
ТВОРБИ НА ДРЕВИН В ТРЕТЯКОВСКАТА ГАЛЕРИЯ, НАЧАЛОТО НА 30-ТЕ ГОДИНИ
„Аз работех, брат ми учеше в Художествената академия, а майка ми преподаваше в КУНМЗ[11] (Комунистический университет национальных меншеств Запада). Под това гръмко наименование се криеше обикновена партийна школа, в която приемаха малограмотни наши другари. Общообразователният курс не надвишаваше нашата прогимназия… Това, разбира се, не попречи при завръщането си в България, да им се признае висше образование на завършили в СССР университет.“
СЧИТА СЕ, ИЛИ ПОНЕ ДНЕС СЕ ГОВОРИ, ЧЕ РИСУНКАТА Е НАПРАВЕНА ОТ АЛЕКСАНДЪР ДРЕВИН ОТ БАРАКАТА В БУТОВО, КЪМ МЯСТОТО, КЪДЕТО СА РАЗСТРЕЛВАЛИ ОСЪДЕНИТЕ.
През септември 1926 г. Мирчо постъпва в Художествената академия в Москва, ВХУТЕМАС, във факултета по живопис – ателието на проф. Древин, а по-късно, това на Фалк. През 1930 г. Мирчо Колинкоев се прехвърля в Института по живопис, ВХУТЕИН, в ателието на Б. Уитц и Д. Щеренберг. Сава Попов цитира мнението на Б. Уитц – декан на ВХУТЕМАС – ВХУТЕИН и ръководител на Международното бюро на революционните художници за Мирчо: „Той имаше влечение към голямото обществено съдържание. Много живописна и с тенденции към декоративно-монументално решение беше картината му „На борба за мир“. И още един пасаж, който остава с неясен източник, но все пак го приемам като част от думите на Уитц: „Беше среден на ръст, черноок, възслабичък, мълчалив и замислен. Той беше от тези хора, които не обичат много да говорят, но носеше в себе си твърдата вяра в делото, за което се бори“.
АКВАРЕЛИ, ЗАПАЗЕНИ В БУРГАСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ „П. ЗАДГОРСКИ“. ПУБЛИКУВАТ СЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ.
Сава Попов цитира също и думи на колежката му от студентските му години Евгения Малеина[13]: „Проявяваше се като ярка и нестандартна личност. В характера му преобладаваха черти на искреност и детска непосредственост. В същото време той беше твърдо убеден в своя път на художник и гражданин. Живописта му бе наситена и плътна. Стараеше се да види действителността със своите собствени очи, с очите на художник. Много разказваше за своята родна България, която обичаше и с образите на която живееше“.
През 1938 г. Колинкоев завършва ВХУТЕМАС – ВХУТЕИН и започва работа в ателието за декори на Болшой театър, а по-късно в реставрационно ателие.
„Ние не обсъждахме съветските работи“ – споделя пред Попов брата на Мирчо Колинкоев, Любчо. Но домакините очевидно са се интересували от настроенията на политическите емигранти и са получавали необходимата информация. „Не помня дали майка ми беше завършила аспирантура и работеше или още учеше, но една нощ (НКВД работи само след полунощ) дойдоха в къщи и я арестуваха. Ние бяхме толкова изненадани, толкова смутени, че не знаехме какво да мислим, какво може да се е случило. Член на партията от 1910 г., член на обществото на старите болшевики. Едно от най-близките ѝ беше семейството на Георги Димитров, където тя често ходеше. Тя бе близка и с жената на Димитров – Люба Ивошевич. Ние се стеснявахме да кажем на някого. Смятахме, че излагаме майка си. Нито в секцията, нито да идем при Г. Димитров – при никого… След 5–6 дни майка ни се върна… Група наши емигранти са разговаряли в Интернационалния клуб и между другото са разказвали и анекдоти на политически теми. Един от присъствалите (най-преданият) своевременно е информирал органите на НКВД. На майка ми се отправя упрек, че тя, най-старата комунистка между тях, не е счела за нужно да информира, ако не органите на НКВД, то поне РК на партията.“
БУТОВО, ПОЛИГОНЪТ
„Арестите продължиха, те взимаха невероятни размери. Почти нямаше семейство, в което някой да не е задържан… Нашите специални представители в Коминтерна Петър Искров и Гошо Ламбрев (Росен) изчезнаха, сякаш изобщо не са съществували. Арестуваха Тодор Бакърджиев, Боян Атанасов (този, който ни посрещна в Одеса), Васил Иванов и много други близки до нас хора. Една февруарска нощ пристигнаха у нас. Майка ми и брат ми спяха. Аз още не бях си легнал. Четях и пишех за някакви изпити. Двама от НКВД и съседът ни инженер – за свидетел. Ордер на името на брат ми, подписан от прокурора. Всичко съгласно Сталинската конституция. Обиск. Преглед на всички книги, картини и рисунки на брат ми.
– Аха, с порнографски рисунки се занимаваш?
– Това са рисунки от Леонардо да Винчи.
А под моето легло в кошница с капак мои книги, устави, топографски карти. И към брат ми:
– И от топографски знаци се интересувате…
А те са мои от артилерийската школа. Това не са поверителни материали. Отвеждат го. На нас и през ум не ни е минало, че повече няма да го видим.
На арести никой не се удивляваше, по-скоро се чудехме, че има познати хора на свобода. На „Матроска тишина“[14] казаха на майка ми, че е осъден на десет години „без право на преписка“… Острието бе насочено преди всичко срещу критично настроените. Болшинството от тях така и не се завърнаха в България. Васил Коларов добре го знаеше и още по-добре ги помнеше… Думите на Васил Коларов: „Станало е недоразумение… те – „искренистите“ (Петър Искров)[15], нарочно са поставяли компрометиращи материали в досиетата на честните и предани комунисти“. Пред Сава Попов, Любен Колинкоев продължава: „Но аз чувствам необходимостта да изясня още два въпроса. Първият е за „заслугата“ на нашите ръководители в ликвидацията на най-будната и дейна част от емиграцията и вторият – защо сме лъгали, мълчали, а някои и досега продължават да лъжат и мълчат. Известно е, че от тези български емигранти в СССР, които са критикували Г. Димитров и В. Коларов, нито един не се е завърнал в България. Д-р Никола Максимов не призна Септемврийското въстание. Той умря в Одеския затвор“.
МОЖЕМ ЛИ ОБАЧЕ ДА СИ СЪСТАВИМ ПРЕДСТАВА ЗА ХУДОЖНИКА, ЗА ОТЛИЧИТЕЛНОСТТА НА ТВОРБИТЕ МУ, МАКАР И САМО ТРОХИ ОТ ГОЛЯМО ТВОРЧЕСТВО?
Знаем, че през 1926 г. Мирчо Колинкоев се записва във ВХУТЕМАС – съкращение от Висши художествено-технически работилници, са няколкото нови, следреволюционни художествени учебни заведения, създадени в Москва, Петроград и други руски градове от 1918 г. Този художествен университет реализира концепцията за нова художествена педагогика, акумулирайки формалните постижения на най-новите тенденции в изкуството. Спецификата на ВХУТЕМАС е в неговата нетрадиционна структура, която обединява факултети в различни насоки (живопис, скулптура, архитектура), производство (печат, металообработване, дървообработване, текстил, керамика) и общ курс за всички специалности. Образователната институция е свързана с художествените процеси в руската култура от 20-те години, но духът на авангарда, задачите на авангардното движение са определящи за характера на ВХУТЕМАС.
От инж. Колинкоев знаем, че по-късно Мирчо Колинкоев се прехвърля в ленинградския филиал, в ателието на Бена Уитц и Дмитрий Щеренберг. Кои са те?
Александър Древин (Александър-Рудолф Древинс) e роден през 1889 г. във Венден, провинция Ливония (сега Латвия). През 1908 – 1913 г. учи в Рижското градско рисувално училище при В. Пурвитис. До средата на 1910-те години той се интересува от модернистичните течения в живописта и през 1914 г. става един от основателите на асоциацията на младите латвийски авангардни художници „Зелено цвете“ (на латвийски: Zaļā puķe). По-късно в Москва се присъединява към групата „Вале каро“ (на руски: „Бубновый валет“). След Октомврийската революция в продължение на една година ръководи художествено студио в Националния латвийски комисариат. През 1919 г. Древин оглавява Музея на културата на живописта, присъединява се към Асоциацията на екстремните новатори на живописта и е член на асоциацията на латвийските художници „Група на експресионистите“. Наред с произведения от поредицата „Бежанци“ (които авторът по-късно нарича „примитиви“), в първите следреволюционни години Древин излага редица абстрактни творби, които отразяват неговите експерименти с необективна форма и нейното живописно въплъщение. В първите следреволюционни години Древин е забелязан от Малевич и Татлин, които му предлагат работа в отдела за изящни изкуства на Народния комисариат на образованието. От 1920 г. Древин преподава във ВХУТЕМАС – ВХУТЕИН и е ръководител на ателие до затварянето на института през 1930 г. След това Древин се занимава само с рисуване, присъединявайки се към художествената група „Тринадесет“ през 1931 г. На 17 януари 1938 г. Александър Древин е арестуван по изфабрикувано дело за заговор на латвийски стрелци и след кратко разследване е разстрелян на полигона Бутово. По време на ареста му съпругата му спасява картините на Древин от конфискация, като ги представя за свои. За първи път са изложени в Москва през 1971 г. [16]
Другият посочен преподавател от московския ВХУТЕМАС е Роберт Фалк роден през 1886 г. в Москва. През 1903 г. въпреки протестите на близките си, младият художник заминава за Италия, където се включва в движенията за модерно изкуство. През 1918 – 1921 г. работи в Московската колегия за изкуство и художествена индустрия на отдела за изящни изкуства на Народния комисариат на просвещението на РСФСР, един от организаторите е на Държавните безплатни художествени работилници и преподава много, назначен е за декан на художествения факултет на ВХУТЕМАС. Изкуството му е пример за модерен подход. Без съмнение Фалк е част от вдъхновяващата атмосфера на учебната система към определена творческа свобода и индивидуалност. Свобода, съчетаваща сложни философски принципи относно структурата на картинното пространство – колоритно пространствени, формотворчески. За тази цел един от най-забележителните философи на ХХ век, Павел Флоренски[17], е поканен от ректора на ВХУТЕМАС, изкуствоведа Павел Новицки, за лектор. Както пише изследователят на Флоренски за изобразителните изкуства Кирилл Гаврилин, той „предизвика интерес сред художници на международната група „Октомври“, основана от Новицки[18]. Сред ярките, но малко известни представители на групата, бих искал да откроя унгарския художник Бела Уитц.
„Флоренски прокарва граница между ирационалистичния интуиционизъм и руския интуиционизъм, който отдава голямо значение на рационалния и систематичен аспект на света. Истината не може да бъде позната нито чрез сляпата интуиция, с помощта на която се познават разпръснати емпирични факти, нито чрез дискурсивното мислене – желанието да се редуцира частичното в едно цяло чрез добавяне на един елемент към друг. Истината става достъпна за съзнанието само благодарение на рационалната интуиция, която довежда комбинацията от дискурсивна диференциация ad infinitum [до безкрайност] с интуитивна интеграция до степен на единство“ – пише Николай Лоски[19]. Според Флоренски „цялата култура може да се тълкува като дейност по организиране на пространството“. Ако се върнем на опитите, които Уитц, Родченко и други художници правят с иконите, това съдържа и отхвърлянето на илюзорното пространство, което теоретично Флоренски прави, отхвърлянето на пространството от типа на Евклид и Лобачевски и заменяйки го с друго, различно.
А Бела Уитц е учител на Мирчо Колинкоев и е една от най-важните фигури в унгарския и руския авангард. Художник, многократно осветяван като фигура в европейския контекст на модерната култура, чиито творби са емблематични в световни музеи.[20]
Другият му ленинградски преподавател по информациите на брат му е Давид Щеренберг[21]. Става дума за определено най-важната фигура за художествения живот на съветската държава веднага след революцията до около 1930 г. Заема отговорни административни длъжности, подкрепян от Луначарски. От 1918 до 1920 г. е ръководител на катедрата по изящни изкуства на Народния комисариат по образованието. От 1920 до 1930 г. преподава във ВХУТЕМАС.
От своите учители и изобщо от традицията на ВХУТЕМАС младият художник Мирчо Колинкоев тръгва по пътя на изкуството с възгледи за картината като интелектуален процес. Маркерите на идеологическата задача при Колинкоев са ясни. Но и напълно медиативни като от символността в познатите ни ориентири в различните културни и религиозни традиции. Тоест символната рефлексия е създадена като общи форми и структури извън всякаква идея за поднасянето ѝ като „изкуство“. Имаме понятия на живота, пресъздадени като езически версии на общи за човека и човечеството състояния: борби, действия, погазване човешката свобода, оплакване на убити в кауза. Тезисът е проява не на разказ, а на отношение между теоретическо самосъзнание и художествена практика в определено модерно направление, изискващо обобщаване, изчистеност от учеността на формата. Интелектуалният процес е в дистанция от учебникарския стандарт за художничество, а е философски, синтетичен и определено концентриран около „началото на образа“, изграден парадигматично, трансфигуриращ като символизъм. Колоритът също би трябвало да наречем медиативен, техниката на художника е с резултат на постигане тон с дълбоко, емоционално съдържание, предизвикващи емоционална интроспекция и съзерцание.
Жизненият сценарий, времевата асоциация, езикът на изкуството е преведен единствено в средства на художническата система при Мирчо Колинкоев. Художникът е в час на самия исторически и естетически период, схванал го е като момент на прекъсване на традицията и появата на нови същности в естетиката и философията на изкуството. Езикът му е политически, но това е една инфраструктура от политическата директност, която е превърната в действие, нов ритуал, изобщо ритуал, колективен процес на действие-пантомима. Изкуството на Колинкоев не би могло да бъде използвано като средство за утопия, като манифест на нов световен ред или дори като израз на идеология.
И освен, че е учил при няколко ценни с отношението си към формата и пространството творци, младият художник сам е намерил себе си. И ние ще го определим като знаков сред значими и силни обстоятелства, и въпреки тях. Последното се илюстрира в една рецензия в немския вестник „Deutsche Zentral-Zeitung“[22] от колективна или самостоятелна изложба, която тепърва ще ни предстои да изясним. Авторът ѝ Алфред Дурус[23] пише: „Изложба на художник, на който не се обръща внимание, Колинкоев (написано Kolenkow), от когото се виждат три обещаващи скици на фрески, има много да учи. Той трябва в рисунъка да стане по-сигурен, в композицията на своите картини да стане по-уравновесен, рисунъкът му да бъде по-дисциплиниран – по-малко диво и грубо да подхожда към рисуването на творческите задачи. Но един истински художнически темперамент: една художническа дарба с лирично звучене на цветовете, които дълго продължават да звучат впоследствие. Картини с увяхващо жълто и приглушена светлина. Тя също игнорира различността на материята: тя рисува човека също така волеви, както дърветата, цветята и облаците“.
Защо НКВД се е насочило към българския художник? От редицата факти стигаме до извода, че основен повод за неговото арестуване, съответно и очистване, е отношението му към изкуството. Делото му се води формално и не са включени настроенията му към политическата и партийна обстановка у нас преди и след 1923 и 1925 г., становището му към атентата в църквата „Св. Неделя“. Това семейство неудобни свидетели е трябвало да бъде поставено на колене именно като част от поставилите под съмнение намесите на Коминтерна у нас след преврата на цанковистите от 9 юни 1923 и атентата 1925 г. Ясно е, че изкуство като това на Мирчо Колинкоев също е трябвало да бъде заличено. Заради творческите принципи и средства на художника, контакта му с школата на ВХУТЕМАС, очевидното му разбиране какво точно се случва в съветската култура и с какви методи се налага, заради перспективите тази културна система да дресира или да чупи вратове…
Без да има шансове на изява и да бе останал жив в СССР, Колинкоев щеше да бъде там един напълно неизвестен творец, какъвто е и бил. Но заличаването му, след като негови творби някак попадат в националните ни колекции, продължава на дело и при нас. Какво е пречило например на директора на Националната галерия (на членовете на покупателната комисия и на други с възможности) тогава да дадат шанс на предложените за откупка или подарени от майка му и брат му творби, част от които поставят в секретния фонд? От подобно престараване не е имало необходимост, нито като политическа презастраховка, нито като опасна зараза с примера на съдържащото се в тях.
Условният културологичен баланс и днес не е в полза на артистичния авангард от времето на революционните времена и идеи и сякаш е по-скоро зад автори и направления, което пуристите-пазители на чистото изкуство налагат.
ТВОРБИ НА АЛЕКСАНДЪР ДРЕВИН ОТ РАЗЛИЧНИ МУЗЕИ В РУСИЯ И СВЕТА
Едно от обстоятелствата, които стимулират изваждането на бял свят на този художник (през средата на 80-те направих опит с редица други художници и явления, които тогава пък бяха с щемпел като част от буржоазната, дори фашистката част на изкуството ни, и това обективно или необективно обстоятелство в биографиите им бе повод за какви ли не истерясвания), е дълбоката му близост с действителни форми на авангард, които се практикуват тогава у нас. И други наши художници са леви, че и крайно леви: Майстора бълнува в писмата си за звездата на Бела Кун, Иван Милев мечтае за новата епоха и Ленин, Шмиргела дори в една от популярните рубрики на „Всяка неделя“, ще изтърси като любима историческа фигура Сталин… Но колкото и да са способни, колкото и да са ценни за нас, почти всичките ни класици са класици с „от българското им време“; а и от своето време ли са, издържат ли на диалог с естетическите актуалности, с актуалността на настоящето си, с изкуството на културния риск? Отговорът е неудобно отрицателен поне на една подобна база. В сравнение с представители на изкуството ни от онова време у нас, Колинкоев е несравним.
Стойността му е и срещу чиновничество в културата, което кара тракторите си през културните пространства, без да си извлече един основен урок от културната история. Защото инструментите на държавността в изкуствата не обичат размествания на пластовете. А Колинкоев е бил художник, който защитава с цялата сила на своето убеждение принципите на своето изкуство. Той отстоява автономията на себе си и на фигурите около себе си, които са били обречени. Хора като него правят могъщо изкуство, губят живота си в битка с апарат, който ги ненавижда. Мисля, че след 1930 г. той напълно е разбирал това. Проектите му или творбите на политическа тема откриват художествения дебат за маргиналните култури и чистотата на художническия прочит спрямо изобразяваното в изкуството. Колинкоев е трагичен художник. Свидетел е на процеса, който превръща модерното изкуство от актуално явление, световен процес на обновление, същността на изкуството в негативно, вредно и антиобществено явление. Творчеството на тези хора, маргинализирани като аутсайдери в по-добрия случай или направо зачертани, се превръща в отстояване на собствените им виждания в свят от антиутопии и утопии, отчаяние и вяра. Но те не съществуват в този свят, сталинизмът е направил така, че те да бъдат извън него.
Всъщност смъртта на Мирчо Колинкоев е вследствие от неговото изкуство. Разправата с редица художници като Древин, него самия, Уитц, премахнат е от обществения пейзаж и Щеренберг… Колинкоев следва учителя си на полигона в Бутово, един от 20 761 разстреляни там. И какво: на метри от дупката и кратко време след като считат района за запълнен от трупове, там, където са погребани толкова хиляди, висшите служителите от НКВД си построяват почивна станция.
Пабло Неруда има стих: „Отрежете всички цветя, все едно пролетта пак ще настъпи“.
Просто можем от трохите да направим хляб. Подобно на обречените сред една култура, която е постигнала понятието за съвест чрез свободата на творящия интелект. И не иска нищо друго.
Бележки под линия:
[1] През 2022 г. „Мемориал“ получава Нобелова награда за мир заедно с белоруския политически затворник Алес Бяляцки и украинския Център за граждански свободи „за борбата за правото да се критикува властта и да се защитават основни права на гражданите и за изключителното усилие за документиране на военни престъпления, нарушения на човешките права и злоупотребата с власт“.
[2] Иван Григориевич Сорокин, човек с четвъртокласно начално образование и началник на 3 отдел УНКВД за Московска област, арестуван и разстрелян, при чистките хората на Ежов.
[3] Иван Дмитриевич Ремизов е работил в апарата за особени поръчения в НКВД, отличаван с високи правителствени награди, погребан е в Новодевическото гробище.
[4] Леонид Заковски, един от организаторите на Големия терор и масовите екзекуции в лагера Соловки (първият и до 1929 единствен лагер за принудителен труд в СССР). На неговия опит разчита Сталин, когато създава мрежата лагери ГУЛАГ. Казват, че на Заковски принадлежи фразата: „Ако Карл Маркс беше попаднал в ръцете ми, той веднага щеше да признае, че е бил агент на Бисмарк“. Леонид Заковски (Хайнрих Щубис), ръководи разследването на убийството на Киров и заедно с Андрей Жданов, организират с нищо несравним кървав терор. По приблизителни оценки през 1934 – 1938 г. в Ленинград са разстреляни около 85 хиляди души. Но само година след ареста на Кoлинкоев е обвинен като немско-полски-английски шпионин, разпитван по неговите методи и разстрeлян.
[5] В статия на вестник „Работническо дело“ от 1989, в публикацията „Изпитание на мъжеството. (автентични източници свидетелстват)“, се говори как Георги Димитров се обръща до Прокуратурата на СССР с писмо от февруари 1940, в което иска делото на Мирчо Колинкоев, осъден за контрареволюционна дейност на 10 години без право на преписка, да бъде преразгледано, защото е вероятно грешка или клевета. Година и половина след като въпросният човек е бил ликвидиран...
[6] Сава Попов, „Живот и изкуство – в служба на революцията“, в. „Черноморски фронт“, бр. 9661 от 13. XII. 1978 и поредицата „Вън Езоп от храма“ във в. „Бургас днес“, съответно от 1. IX. 1992, 3. IX. 1992, 5. IX. 1992 и 8. IX. 1992.
[7] Нищо от написаното от Попов нямаше да стигне до мен, ако не бе помощта на художничката Мария Алексиева, работеща в галерията „Петко Задгорски“. Тя ми съдейства да се запозная с автентични семейни документи за Колинкоев, съхранявани в Държавния архив в Бургас, както и репродукции от акварелните му творби, съхранявани при тях.
[8]„Баща ми беше един от грамотните идейни комунисти... Той безспорно знаеше много за Съветския съюз и за нашата действителност. Отнасяше се твърде критично. На него не са гледали с добро око. Той е награден с единствен орден, „Народна свобода“ 1 степен, 30 декември 1965, 13 години след смъртта му. Представян е много по-рано от Свищов, от Бургас, но Вълко Червенков отказвал поради не особено ласкави отзиви за Сталин от страна на баща ми“ – споделя Любен Колинкоев на Сава Попов.
[9] Тодор Карасимеонов (1889 – 1937) е работил преди всичко в областта на шаржа. В биографията му, поместена в сайта на Художествената галерия Стара Загора, четем: „Педагогическата дейност на Тодор Карасимеонов ангажира сериозно вниманието му… той оформя художествени амбиции у мнозина младежи, сред които и бъдещите фигури в българското изкуство като Мара Цончева, Рада Попгошева, Симеон Глогинков, Павел Вълков и Мирчо Колинкоев“.
[10] Инженер Любен Колинкоев, братът на Мирчо, е роден през 1908 г. в Бургас. След емигрирането в Съветския съюз постъпва в Киевското артилерийско училище, където е заличено българското му име и е прекръстен на Николай Петрович Железнов. През 1945 г. се завръща в България и възстановява името си. Работи в Института по трудови норми и като директор на Института по съобщенията. Умира през 2002 г. в София.
[11] Университетът е открит на 28 ноември 1921 г. с декрет, подписан от Ленин. Създаден е, за да подготвя бъдещи революционери и политически активисти от страни на запад от СССР. Университетът е организиран на сектори: беларуски, български, италиански, молдовски, югославски и други. Българският сектор в университета е считан за първото българско партийно висше учебно заведение.
[13] Евгения Малеина е родена в Ташкент. През 1919 г. завършва Ташкентското художествено училище. През 1921 г. се премества в Москва. От 1924 до 1930 г. учи във ВХУТЕМАС – ВХУТЕИН в отдела по живопис при Р. Р. Фалк, А. Д. Древин, Д. П. Щеренберг, К. Н. Истомин. От 1929 г. e член и изложител на обществото РОСТ (1929), член на Московския съюз на художниците от 1932 г. Омъжена е за своя състудент, известния художник Семьон Чуйков. Много важно е да се добави, че нейният съпруг Семьон Чуйков, един от най-известните съветски художници, подписва така нареченото „Писмо от 25 дейци на съветската наука, литература и изкуство до Л. И. Брежнев срещу реабилитацията на Й. В. Сталин“ – отворено писмо от дейци на науката, литературата и изкуството, написано на 14 февруари 1966 г. до Л. И. Брежнев за недопустимостта на „частично или косвено реабилитация Й. В. Сталин“. Сред другите подписали го са Олег Ефремов, Пьотър Капица, Валентин Катаев, Павел Корин, Юрий Пименов, Мая Плисецкая, Михаил Ром, С. Н. Ростовски (Ернст Хенри), Андрей Сахаров, Инокентий Смоктуновски, Георгий Товстоногов, Марлен Хуциев, Корней Чуковски…
[14] „Матросская тишина“ е неофициалното име на следствения арест № 1 на Департамента на Федералната служба за изпълнение на наказанията (ФСИН на Русия) в Москва, разположен на улица „Матросская тишина“.
[15] През 1923 г. Петър Искров е сред ръководителите на Българския комунистически младежки съюз, които се отнасят скептично към провеждането на атентата в църквата „Света Неделя“, а през 1928 г. остро критикува партийните лидери Георги Димитров и Васил Коларов като „десни опортюнисти“. Екзекутиран е през януари 1938 г.
[16] Когато сталинската власт закрива ВХУТЕМАС, следва ликвидация на всички художествени общества и асоциации. Принципите на социалистическия реализъм започват да доминират в изкуството и тези, които не са искали да работят в подобни насоки, сред които е и Александър Древин, биват изолирани и идеологическата културна политика ги определя като негативни фактори за социалистическото изкуство. Още през 1933 г. картините му са премахнати от московската изложба „Художници на РСФСР за 15 години“ тоест в работата им през 15-тата годишнина от революцията, включена в прегледа на явленията в статията „Формализъм в живописта“, острo атакуваща творчеството на Древин. През март 1936 г., след публикуването на статиите „Объркване вместо музика“ и „Балетна лъжа“ във вестник „Правда“, се провежда събрание на Московския областен съюз на съветските артисти, посветено на борбата срещу „формализма“ и „натурализма“. Един от основните предмети на критика от колегите е работата на Александър Древин, който е обвинен във всички смъртни грехове. Това е началото на края на художника. През втората половина на 30-те години на миналия век, когато творчеството на Древин започва да става обект на особено остри атаки, той практически няма от какво да живее. Нямал е поръчки, не се купуват картините му, няма работа. Единствено латвийското културно-образователно дружество „Прометей“, чрез дребни поръчки му е осигурявало минимална материална подкрепа. Но организацията е една от причините за включването на Древин във категорията на „враговете на народа“. Арестуван е на 17 януари 1938 г. и е затворен в затвора в Таганск. Художникът е обвинен в принадлежност към фашистка националистическа организация на латвийците, „прикрито действаща“ чрез обществото на „Прометей“, където се твърди, че е бил вербуван. Кaкто виждаме и при Колинкоев, Древин също „признава“, че по указание на тази организация е извършвал художествена работа с контрареволюционни изкривявания. Списъкът от „доказателства“ относно това включвал и дори картините му „Парашутист“, „Сърна“, „Безработен в Рига“, „Момиче в колхоза“ и „Пейзаж от колхоза“... Разследването не е продължило дълго. Александър Древин е осъден на смърт „за контрареволюционна дейност“. Присъдата е изпълнена на 26 февруари 1938 г. на полигона Бутово. Надежда Удалцова, съпругата му, успява да спаси произведенията му от конфискация като ги представя за свои. През 1957 г. Александър Давидович Древин е реабилитиран въз основа на „липса на състав на престъпление“. Обвиненията са свалени и срещу останалите другари на Древин от асоциацията „Прометей“. За повече виж в https://www.vao-mos.info/territoriya-goroda/v-tretyakovskoj-galeree-hranitsya-neskolko-rabot-aleksandra-drevina.html и https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BD,_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%4%D1%80_%D0%94%D0%B0%D0%B2%D1%8B%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
[17] Отец Павел Флоренски (1882 – 1937) е сред най-дълбоките и мащабни руски мислители, личност с разностранни интереси и дълбоки познания в областта на богословието, философията, математиката, музиката, електротехниката, изкуствознанието и др. През 1921 г. е избран за професор във ВХУТЕМАС, където чете лекционния курс „Анализ на пространството в художествените произведения“. През 1933 г. е арестуван и осъден на 10 години затвор. Разстрелян в Соловецкия лагер на 8 декември 1937. Посмъртно е реабилитиран през 1958 г.
[18] Става дума за Всеруското сдружение на работниците от новите видове художествен труд „Октомври“, което е художествено сдружение, създадено през октомври 1928 г. в Москва под официалното наименование „Всеруско дружество на работниците от новите видове художествен труд „Октомври“.
[19] Лосский, Н. О. История русской философии. М.: Высшая школа, 1991. Lossky N. O. History of Russian Philosophy. International Universities Press. N. Y. 1955.
[20] Посветени на Бела Уитц (1887 – 1972) съществуват много голям обем литература и изследвания, затова ще се огранича само с няколко акцента. Успехът му се утвърждава през 1914 г., когато на изложбата на Асоциацията на младите художници, държавата и Немес Марсел откупуват всички негови картини. Неговите гравюри печелят златен медал на международното изложение в Сан Франциско през 1916 г. По време на Унгарската съветска република е директор на пролетарската работилница. След падането на комуната е затворен, а след това е принуден да емигрира. След 1916 г. Бела Уитц е на върха на творческата си мощ. През 1920 г. е организирана изложба на негови творби в помещенията на Freie Bewegung във Виена, а през 1923 г. в Österreichisches Museum. Междувременно той остава в Москва през 1921-22 г. Връщайки се във Виена през 1923 г., създава своята внушителна композиция от 14 офорта, серията „Генерал Луд“ по текст на Енгелс. През 1924-26 г. публикува свои творби в Париж под псевдонима Мартел. Френската комунистическа партия го привлича в дейността си с поръчки. Правил е графики и плакати. Излиза албумът му Contre la guerre imperialiste с предговор от Марсел Кашен. В Париж има две колективни изложби в салона Clarté. През 1926 г. заминава за Москва, където през 1928 г. е организирана изложба на негови творби и е назначен за преподавател във ВХУТЕМАС. През 1930 г. е удостоен от съветското правителство с наградата „Заслужил художник“. От 1931 г. в продължение на пет години е секретар на Международното бюро на революционните художници. През 1938 г. срещу него е заведено дело, арестуван е и хвърлен в затвора, но след година и половина е освободен. Възложено му е да завърши украсата на заседателната зала в Двореца на Съветите заедно с осемчленен живописен колектив, но поръчката за тази работа скоро е оттеглена. През 1948 г., по случай 800-годишнината на Москва, той създава огромното пано (42 x 8 м) на площад Кропоткин, върху което увековечава силуета на бъдещата Москва. След това, за Изложбата за постиженията на народната икономика на Съветския съюз, създава две фрески заедно с колектив, едната от които украсява фасадата на Руската (понастоящем павилион за атомна енергия), а другата на павилиона на Беларус. Имал е много международни изложби. През 1968 г. Унгарската национална галерия организира голяма изложба на негови творби. Уитц се завръща в Будапеща за постоянно през 1970 г. Негови творби могат да бъдат видени в Унгарската национална галерия, унгарските провинциални музеи, Албертина във Виена, галерията на двореца Пити във Флоренция, няколко музея в Москва и Ермитажа в Санкт Петербург. Много от творбите му от съветският му период са били издирени и стават част от колекцията на Георги Костаки. За още повече и по-конкретни подробности: Б. Уитц, Творческий путь. М., 1932; А. Н. Тихомиров, Искусство Венгрии IХ-ХХ вв. М.
[21] Давид Щеренберг е роден през 1881 г. в Житомир. През 1906 г. като активен член на забранена революционна организация е принуден да емигрира от Русия във Виена. От 1907 до 1917 г. живее в Париж. Учи първо в École des Beaux-Arts, а след това в Académie Vitti. От 1912 г. участва в експозициите на Парижкия салон. По-късно се присъединява към Салона на независимите, сближавайки се с други художници от Парижката школа: Липшиц, Кислинг, Диего Ривера, Марк Шагал и др. Сред учениците на Щеренберг от ВХУТЕМАС са такива известни руски художници като А. А. Дейнека, Й. И. Пименов, А. А. Лабас, П. В. Уилямс, А. Д. Гончаров и др. През 1930 г. Щеренберг е удостоен със званието „заслужил художник“. От средата на 30-те години Щеренберг е принуден да работи по по-реалистичен начин от налаганата държавна линия в областта на изкуството. През 40-те години е критикуван за формализъм. Той е един от учителите на художника Александър Жендов, което се подчертава при критиките към художника: произлиза от школата на формалист, макар и съветски такъв...
[22] „Deutsche Zentral-Zeitung“ (DZZ) е обществено-политически вестник, издаван в СССР на немски език от различни клонове на Съветската комунистическа партия между 1926 и 1939 г. През 1936/1937 редакцията е в центъра на преследване, организирано от НКВД по време на Големия терор, в резултат на което през февруари 1938 г. са арестувани около 20 служители на вестника. Обвинени са в създаването на контрареволюционна фашистка организация в редакцията.
[23] Под такъв псевдоним се изявява Алфред Кемени (1895 – 1945), унгарец, писател. През 1918 – 1919 г. след падането на Унгарската съветската република емигрира първо във Виена, а през 1921 г. в Берлин. В този период заедно с Бела Уитц, редактира комунистическото списание „Egység“ във Виена. По-късно пише статии в комунистическите издания под псевдонима Durus, в които изразява своите реалистични, революционни естетически възгледи. След идването на нацистите на власт през 1933 г. емигрира в Чехословакия, а през 1935 г. в СССР. От 1935 до 1937 г. е секретар на Международното бюро на революционните творци. Участва във Втората световна война като офицер от Съветската армия. Бих искал да допълня също, че през януари 1929 г. той заявява в списанието „Die Front“ – комуникационният орган на Берлинския „Assoziation Revolutionärer Bildender Künstler Deutschlands“ (ASSO или ARBKD) – идеологическа криза в руското обединение, което той обвинява в политически нормативизъм. В резултат на това АССО се ориентира по-тясно в теорията и практиката към съветското художническо дружество „Октомври“, което също е основано през 1928 г. За това дружество и важната му роля стана дума.
