Габриела Дамянова е от Пловдив. Завършила е „Българска филология“ и магистратура – „Психология на езиковата комуникация“. Професионалните ѝ интереси са съсредоточени в областите на психолингвистиката и невролингвистиката. Занимава се с творческо писане от ранна възраст и е лауреат на множество литературни конкурси.
ПАРУСИЯ
ГАБРИЕЛА ДАМЯНОВА
Измежду клоните на раззеленилата се смокиня, като огнени паяжини, проблясваха далечни светкавици. По небето бавно пълзеше тъмнина, хладна и влажна, която скоро затули и бездруго плахите лъчи на пролетното слънце. Боязливо се разшаваха клоните на смокинята, която жадно чакаше да се изтърколят от почернялото небе хладни живителни капки. А бездиханната тишина, която възвестяваше всяка буря, трептеше от боботещите в далечината гърмежи.
Разбуди се и заспалият под смокиновите клони просяк, ала не от тътените, които се чуваха все по-наблизо, а задето кучето му, обикновено кротко и невъзмутимо, сега скимтеше тревожно и големите му черни очи плахо се плъзгаха ту към стопанина му, ту към настръхналата тишина наоколо.
– Спокойно, моето момиче – каза нежно мъжът и погали с топлата си длан кучешката глава. – Няма страшно.
Облегна се просякът на смокиновото стъбло и една тежка въздишка се откъсна от устните му. Сетне бавно извади изпод вехтата си блуза двете филии сух позеленял хляб, които грижливо бе увил в няколко вестникарски страници. Изкривените му пръсти, треперещи, разгръщаха жълтеникавата хартия, а някои от ситните думи, изписани върху нея, се бяха отронили от тънките листи и бяха паднали върху коравия хляб, в който бяха се просмукали сега финансови измами, безнаказани убийства и футболни вълнения.
Мъжът взе една от филиите, а другата прилежно уви пак между разпилените думи. Още ден-два тя щеше да стои притисната до гърдите му, току над туптящото му изморено сърце.
Той отчупи един залък от филията и го даде на кучето, което бе оставило тревогата си някъде под смокиновите клони, предусещайки сладкото угощение. Мъжът отчупи залък и за себе си, остърга с нащърбения си нокът колкото можа от плесента, плъзнала по хляба, и бавно задъвка.
– Ето, вземи – рече просякът с кротка усмивка и подаде на кучето, което умолително бе сложило лапа върху крака на стопанина си, още един къс хляб.
Крехката пролетна топлина, която съвсем наскоро бе раззеленила розовите храсти и черешовите дръвчета; която едва преди няколко дни бе разбудила пчелите и пъстрокрилите пеперуди, сега потъна в набъбналата хладина на приближаващата буря. Наоколо беше пусто, самотно и тревожно. Само големият екран отсреща, срещу смокиновото дърво, хвърляше златисти отблясъци в тъмносинята мрачина. По плоската му светеща повърхност непрестанно се търкаляха лъскави монети, а понякога тлъсти банкноти се изсипваха от пухкави бели облаци. Разбира се, просякът бе ценител най-вече на блондинките, които съблазнително обещаваха разточителство и безгрижно охолство на всеки, който прекрачеше прага на казиното, на „Новият Йерусалим“, както гласеше непрестанно мигащият червен надпис над екрана. Този район бе особено благодатен за бездомници, скитници или най-обикновени лентяи, необременени от тежестта на делничния труд, защото понякога, когато съдбата бе милостива, а алкохолът в казиното – на половин цена, в шепата на всеки бездомник, спящ край „Новият Йерусалим“, се озоваваше по някоя и друга безценна монета.
Погълнат от изкусителния блясък на златните дворци върху екрана, на дионисиевите пиршества и луксозните презокеански пътешествия, гладен и изморен, просякът под смокиновото дърво не забеляза, че към него приближаваше човек. Ала кучето, което тъкмо бе задрямало, усети, че нещо в хладната тишина се беше раздвижило, и тутакси се изправи, наострило кафеникавите си уши.
Странно как, гръмотевиците изведнъж бяха престанали да боботят. Небето висеше отгоре все така тежко и мрачно и от време на време в далечината нащърбени светкавици разкъсваха тъмнината, но иначе навсякъде се бе разстлала като че ли кротка безтегловност.
Най-сетне просякът забеляза вървящия към него странник. Кучето, изопнато от вълнение, също следеше внимателно всяка бавна крачка на приближаващия мъж. Може би беше съвсем обикновен минувач, може би дори щеше да остави две-три монети в оръфаната кутия, която просякът държеше до краката си и в която от време на време потичаше йерусалимско злато.
Чак сега просякът усети, че хладният вятър, който по-рано бе изгонил от улиците майките с пищящите им деца и старците, играещи табла в близкия парк, сега бе спрял да фучи и кой знае как се беше превърнал в топъл нежен бриз.
Докато мислеше над тази странна промяна, просякът не усети, че странникът бе дошъл вече съвсем близо.
– Добър ден – рече непознатият с блага усмивка. Клоните на смокинята игриво прошумоляха, а кучето кротко полегна до стопанина си и скоро се унесе в дълбока дрямка. Отвъд дверите на съня му чакаха топли къшеи хляб и безброй катерици за гонене.
– Добър ден – с притаено любопитство отвърна просякът. Обикновено никой не го заговаряше, дори най-състрадателните и щедри минувачи, които оставяха в кутията му нагризани гевреци.
– Мога ли да поседя при вас? – попита новодошлият.
Просякът гледаше озадачено и малко боязливо. „Сигурно и този е от някоя организация – мислеше си той. – Пак идват да ме спасяват“. Той махна нехайно с ръка и другият мъж седна на земята.
Раздразнението, което тъкмо бе забълбукало у просяка, мигом се укроти. И едно необяснимо, всепоглъщащо блаженство потече като ручей по кокалестото му тяло. За пръв път от толкова много години насам просякът едва-едва се усмихна. И за един съвсем кратък, неуловим миг той забрави за странника, стоящ на твърдата земя до него; за кучето, което въртеше в просъница опашката си, и за златните монети, търкалящи се по екрана отсреща. Една лека, кристална тишина бе обгърнала всичко наоколо. Просякът чуваше само кроткия ритъм на собственото си сърце, което с всеки свой тласък отпиваше по още една глътка живот. Той вдишваше дълбоко, с ненаситна жажда, каквато не бе усещал никога досега, а въздухът благоухаеше, упойващ и свеж. Лавандула, жасмин и мащерка – като думи от стар, меланхоличен шлагер, тези аромати се сливаха, преплитаха се, гонеха се из пролетния въздух редом с бързокрилите лястовици. Сухата пръст, върху която просякът бе положил дланите си, нагрята по-рано от слънцето, приятно топлеше кожата му, а с върховете на пръстите си той усещаше допира на всяко ситно камъче, изсъхнала клонка или пък дребна мравка, пъплеща из непосилната лекота на битието. Сърцето на просяка беше леко и ведро, а умът му, който вечно се губеше насред тъмносините треви на самотата и страха, най-сетне се бе умълчал и кротко гледаше света.
Но краткият миг на блаженото съзерцание внезапно се разтвори в прозрачния пролетен въздух. И ето ги пак странникът, кучето и грамадния екран на „Новият Йерусалим“. Наблизо боботеше двигателят на скъп червен автомобил, от който, препъвайки се, слизаше млада жена, освободена от бремето на благоприличието и облеклото. По-надолу по улицата звучаха оглушителни ориенталски ритми, на фона на които гърмяха гневни мъжки гласове и стъкленият звън на удрящи се една в друга чаши. Последният щрих от тази феерична делнична идилия сложи жената от шестия етаж на близкия блок, която метна през балкона си един пълен бебешки памперс.
Свечеряваше се, бавно и съвсем незабележимо, а дъждът все още отказваше да плисне от небето. Светът стана неусетно тъмносин и така нелечимо тъжен. Скоро по пътеката пред смокиновото дърво започнаха да преминават хора, поглеждащи тревожно нагоре, със стиснати в ръце чадъри.
А непознатият мъж, който бе обгърнал коленете си с ръце, стоеше съвсем необезпокояван. Очите му, меки и искрящи, поглъщаха света наоколо – жадно обгръщаха всеки от минаващите непознати, плъзгаха се по премигващия отсреща екран, озъртаха се ненаситно наляво и надясно. „Все едно идва от друга планета“ – помисли си присмехулно просякът.
– Не съвсем – каза изведнъж непознатият и добродушно се усмихна.
– А? – не разбра просякът, но другият мъж не отвърна нищо.
От време на време минаващите по пътеката хора подхвърляха в кутията на просяка я някоя стотинка, я коричка от недоизядена пица. Той не се молеше на минувачите, не ги благославяше, не разказваше през фалшиво хлипане за гладни деца, каквито всъщност нямаше. Знаеше, че навярно така щеше да се сдобие с по-голяма печалба, а също и с по някой съчувствен поглед, но нещо отвътре, необяснимо и непознато дори за него самия, го възпираше. Странникът обаче кимаше любезно на всеки непознат, усмихваше се най-искрено и дълго време след това гледаше хората, които бързо се отдалечаваха по пътеката.
– Ти кой си? – не се сдържа най-сетне просякът. Вече беше минало твърде много време, а непознатият все още не бе представил организацията, за която работеше. Несъмнено, както си мислеше и просякът, в нейното име фигурираше я „спасение“, я „помощ“, а може би дори „избавление“. Не че просякът искаше да има нещо общо с подобни правителствени месии. Защото те винаги се опитваха да го убедят, че животът между четири мухлясали стени и дневната дажба постна яхния са по-добри от сянката на уличните смокини и маслиновите хлебчета, които собственикът на близката пекарна понякога оставяше в кутията на просяка. Но мълчаливото, твърде особено присъствие на непознатия го изнервяше и същевременно провокираше любопитството му.
Обаче не последва нито име на организация, нито подаване на бяла визитка, както ставаше обикновено. Вместо това, странникът каза:
– Аз съм Христос – и очите му, безбрежни като вечността, срещнаха озадачения поглед на просяка, който в този миг разбра, че странникът беше просто поредният умопобъркан несретник, скитащ се безцелно по улиците.
– Да… А аз съм свети Петър – отвърна ехидно просякът и намести гърба си, който се бе схванал от коравото стъбло на смокиновото дърво. „Горкият глупак“, помисли си той, сетне бавно притвори очи и вдъхна отнейде появилият се мирис на лимони и лавър, който се носеше от дълбините на съня.
Озова се просякът в хладна, зловонна тъмница, ала не можеше да види тялото си, сякаш беше там невидим, неосезаем, неприсъщ. Щом привикна към мрака, той видя, че пред него стояха двама мъже. Единият – висок, слаб, с изсъхнало старческо лице и хлътнали очи, държи в едната си ръка светилник и гледа напрегнато пред себе си. Там, срещу него, стои другият – затворен в тясна килия, седи на земята, обгърнал коленете си с ръце, а очите му – безбрежни като вечността – кротко гледат високия мъж, който не спира да говори. Ала просякът не може да чуе нито дума; вижда ясно, че устните на мъжа със светилника се движат бързо, разкривайки пожълтелите му, изпочупени зъби отдолу; вижда още и почервенялото му изопнато лице; вените, изпъкнали по старческото чело, и очите – злостни, присмехулни и бездънни – ала от устата му не излиза нито звук. Изпод грубото му монашеско расо се подават от време на време кокалестите му, треперещи ръце, с които придава форма на беззвучните си думи, разкъсвайки сгъстения мрак. Старецът говори, очите му хвърлят в лепкавата тъмнина червени искри, тялото му се тресе, от време на време избърсва от крайчетата на устата си пенливи слюнки. И най-сетне устните му се прилепват една за друга и той се умълчава, ала не сваля острия си поглед от затворника, а напрегнато, почти хищнически, стои в очакване. И ето, най-неочаквано за просяка, мъжът, седящ на влажния каменен под в килията, се изправя, отива бавно до ръждивите решетки, за които се подпира другият, и го целува по изсъхналите старчески устни. Сетне пак така бавно и кротко се връща на предишното си място, сяда на земята и обгръща коленете си с ръце. И очите му светят – все така ведри, благи, малко уморени. Мъжът с монашеското расо обръща гръб на затворника и си тръгва. От устата му се изтъркулват още няколко думи, които просякът не успява да чуе.
Събуди го писклив женски кикот, пронизителното пищене на автобусен клаксон и една студена дъждовна капка, която се изтърколи от небето върху пресъхналите му устни. Сънят, като разкъсана от вятъра паяжина, започна да се разпилява, докато накрая не изгуби съвсем очертанията си. Но у просяка остана все пак едно притаено вълнение, някакво мъждиво предусещане, което обаче не можеше съвсем да придобие яснота.
От небето падаха вече първите дъждовни капки, едри и студени. А странникът го нямаше. Без сам да знае защо, просякът се надигна от мястото си и започна да се оглежда за непознатия, кучето също се изправи и тревожно погледна господаря си. Свечеряваше се, а светлините на „Новият Йерусалим“ блестяха в сгъстяващата се тъмнина, златисти и примамващи. След малко, докато се настаняваше пак под клоните на смокинята, просякът чу отнякъде да се носи писклив женски смях. Той напрегна очите си, които напоследък все по-често го предаваха, и видя, че до огромния екран на казиното две жени се превиват от смях, а странникът, когото просякът търсеше с очи, стои между тях и кротко, с две ръце, поставени върху гърдите си, говори. Едната жена, с руса дълга коса, немита поне от седмица, с размазано по брадичката червило, гледа през сълзи непознатия и невъздържан, боботещ смях се процежда измежду жълтеникавите ѝ зъби. В едната си ръка е стиснала лъскавите си обувки, които люлее напред-назад, с другата непрестанно придърпва нагоре окъсаната си блуза, макар една от гърдите ѝ все да се оголва. Другата жена, с големи тъмнокафяви очи, които навярно някога са я правели красива, стиска между подутите си устни смачкана цигара, чийто край проблясва като огнена светулка в тъмнината. Поставила е ръка върху голия си корем и цялото ѝ тяло се тресе от смях. Черната ѝ кожена пола е толкова къса, че отдолу се вижда червеното ѝ бельо. От време на време двете жени казват нещо, но просякът не може да чуе думите им. Той вижда само как странникът извръща лицето си ту към първата, ту към втората жена, слага нежно ръка върху рамото на едната, на другата помага да се загърне. Той също говори, ала думите му само развеселяват двете жени още повече. Не след дълго непознатият обезсърчено отпуска ръце отстрани на тялото си, поглежда бледите женски лица, изкривени от истеричния смях, а сетне им обръща гръб, отправяйки се, за голяма изненада на просяка, към смокиновото дърво.
– Ама къде тръгна? – вика едната жена след него. – Не си отивай, о, пресвещени господи! Ела да ни спасиш!
Двете жени продължават да се кискат, олюлявайки се наляво-надясно.
– Покажи ни някое чудо! – вика другата. – Обзалагам се, че имаш някое, което да ни впечатли!
– И ние имаме чудеса за показване!
– Не ни оставяй, спасителю! Ние сме грешници!
Неспособен да отвърне очи от гледката, просякът не забеляза кога странникът бе дошъл съвсем близо до него. Тъмнината най-сетне беше погълнала всичко наоколо, а дъждът постепенно се усилваше.
– Дано не ви безпокоя отново, но ще поседна за малко – каза странникът и пак седна на земята, обгръщайки коленете си с ръце.
Дъждовните капки се стичаха по лицето му, приличаха на сълзи, които не спираха да извират от уморените му очи. Просякът, съвсем безразличен към хладината и дъжда, наблюдаваше другия мъж с неприкрито любопитство. Искаше му се да каже нещо, ала не успяваше като че ли да открие правилните думи. А може би най-правилни понякога са думите, които остават неизречени.
Кучето бе положило глава върху крака на непознатия, а той нежно галеше намокрената от дъжда козина. Чак сега просякът видя, че странникът беше бос.
Приглушен гърмеж избоботи някъде от почернялото хладно небе. Непознатият мъж бавно вдигна глава нагоре, въздъхна и каза тихо:
– Още не.
Сетне стана, обърна се към просяка и кучето, които следяха всяко негово движение, и рече:
– Всичко добро, приятелю.
Мъжът закрачи по пътеката и скоро се изгуби във влажната сгъстена тъмнина. Дъждът се бе превърнал в леден порой, а в черните облаци не спираха да се боричкат жълто-бели светкавици.
Рано на следващата сутрин, когато слънцето едва бе надникнало иззад хоризонта, просякът се събуди под смокиновите клони, от които капеха ситни дъждовни капки, блестящи от меката слънчева светлина. Той седна на влажната земя, облегна гръб на дървото и се огледа наоколо, объркан и необяснимо развълнуван. Беше ли сънувал? Или всичко се бе случило наистина? Просякът потърси с поглед босия странник, но наоколо нямаше никого. Само две-три белокрили пеперуди, понесени от топлия вятър, игриво се гонеха край върховете на смокиновите клони.
Той извади изпод блузата си едничката си останала филия хляб, бавно я накъса на залци, половината от които даде на кучето си, а другата половина изяде сам. Докато се хранеше под смокиновите клони в тази уханна пролетна утрин, просякът не забеляза, че за пръв път в живота си беше щастлив.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
