ПАВЕЛ СИМЕОНОВ

 

Последните месеци на годината винаги се оказват натоварени с филмови събития. След последните дни на Синелибри идва ред на Киномания, която и тази година представя забележителна програма. Несъмнено най-важното събитие на фестивала е единствената прожекция на Анора на Шон Бейкър, тазгодишният победител на фестивала в Кан. 

 АНОРА (2024, РЕЖИСЬОР ШОН БЕЙКЪР) 

Почти всеки разговор за Анора започва със Златната палма, която спечели, заради уникалността му спрямо предишните победители. Филмът е комедия, при това основана върху класови различия, което сякаш звучи близо до Идиотският триъгълник на Рубен Йостлунд, който взе Палмата преди две години. Но филмът на Йостлунд е сатира по европейски, в която героите цитират Карл Маркс, а вулгарността му, колкото и да е забавна, е премерена и съобразена с нагласите на фестивалната публика. В Анора героите крещят нечленоразделно, а вулгарността му е част от естественото поведение на персонажите. Освен това той е и първият американски победител от 2011 г. насам, както и първото класическо американско инди от времето на победители като Секс, лъжи и видео и Криминале. 

На пресконференцията след наградната церемония, председателят на журито, актрисата и режисьор Грета Гъруиг аргументира решението на журито, като каза, че филмът на Бейкър носи в себе си нещо класическо, подобно на киното на Ернст Любич и Хауърд Хоукс. Макар че трудно би преминал през цензурата от времето на класическия Холивуд, Анора действително е от съвременните филми, близки до структурата на „screwball“ комедията, за която са характерни романтични усложнения, класови различия и френетичен диалог. 

 АНОРА (2024, РЕЖИСЬОР ШОН БЕЙКЪР) 

Вечерната нюйоркска обстановка на филма, както и хаотичността на постепенно ескалиращото действие, напомнят на творчеството на братята Сафди, безспорно сред най-влиятелните режисьори за последните няколко години в американско кино. Но Анора категорично е филм на Шон Бейкър, който през последните 24 години (значително по-дълга кариера, отколкото повечето хора мислят) показва в своите филми живота на обикновени, често маргинализирани хора, правейки го с безкрайна емпатия, но и с хладен реализъм. 

Също както три от предишните четири филма на Бейкър, Анора разказва за секс работник. Анора, която предпочита името Ани, среща Иван, инфантилният син на руски олигарх, в стриптийз клуба, в който работи, и импулсивно се жени за него след една дива седмица съвместен живот. Родителите на Иван веднага изпращат свои лакеи да анулират брака, което води до комичния хаос във филма.

Анора е харизматична, самоуверена и оправна, великолепно пресъздадена от актрисата Майки Мадисън, дори когато губи контрол над действието и е принудена да бъде пасивен и объркан наблюдател. Бейкър често казва, че не желае да политизира филмите си, но Анора определено се доближава до политически памфлет, заради експлицитния сблъсък между характерния за Бейкър колоритен маргинал и висшата класа. За режисьора всички персонажи са просто трудещи се, хора с работа за вършене, и съчувствието му е и към тези, принудени да вършат мръсната работа на шефовете си. 

Бейкър посвети наградата си в Кан на „всички секс работници – минали, настоящи и бъдещи“. Но Бейкър ясно заявява, че граница между тези хора и „обществото“ винаги ще съществува.

Този ноември са и президентските избори в САЩ и Стажантът, също част от програмата на Киномания, беше по-обсъждан повече като партийна пропаганда, отколкото като филмово произведение. Истината е, че филмът е и двете, но със сигурност има повече стойност, отколкото изглежда на пръв поглед. Себастиан Стан в ролята на Доналд Тръмп прави всичко по силите си, за да не го превърне в карикатурен образ.

 СТАЖАНТЪТ (2024, РЕЖИСЬОР АЛИ АББАСИ) 

Стажантът показва развитието на Тръмп като човек в следствие на все по-големия му успех, Стан пресъздава Тръмп в ранен етап и постепенно ни приближава до познатата ни днес личност. Именно препратките към настоящия Тръмп и президентството му са елементарните трикове на филма, целящи само да подчертаят неговата „актуалност“. За щастие тези моменти са сравнително малко, а сценаристът Гейбриъл Шърман и режисьорът Али Аббаси са изградили добра структура, чрез фокуса върху връзката на Тръмп с неговия адвокат Рой Кон, изигран от Джереми Стронг. Изборът на Стронг за тази роля изглежда като опит Стажантът да се свърже със сериала Наследници, но присъствието му, едновременно карикатурно и човешко, авторитетно и жалко, се оказва най-голямата сила на филма.

Макар и голямото събитие на ноември да е Киномания, редно е да се спомене и друг фестивал – It’s Alive!, който за втора поредна година представя програма, съставена изцяло от хорър филми. Макар и много интригуващи заглавия от селекцията да са нови произведения, най-ценна е възможността да видим някои от големите класики на жанра на голям екран. Тази година сред програмата са оригиналния Хелоуин на Джон Карпентър и два филма на Дейвид Кроненбърг – Видеодром и Мухата. В последните години някои режисьори започнаха да омаловажават, но и да копират Кроненбърг Титан на Жюлиа Дюкорно спечели Златна палма през 2021 г., а тази година Веществото на Корали Фаржа (също сред селекцията на Киномания) спечели Наградата за сценарий в Кан. Филмите са сходни с тези на Дейвид Кроненбърг само на повърхностно ниво, но въпреки това влиянието му върху ново поколение титулувани артисти е забележимо. Затова Мухата без да е първият „body horror“ филм, със сюжетната си и жанрова простота, постепенното разграждане на едно тяло, го правят наистина основополагащ.

 МУХАТА (1986, РЕЖИСЬОР ДЕЙВИД КРОНЕНБЪРГ) 

Мухата е семпъл, но необятен като възможности за интерпретации – за връзката между човешката физика и технологичния свят, за тялото само по себе си, за връзката му с човешкото съществуване, за разпада му като онтологичен разпад на човека. Тази характерна за Кроненбърг комплексност спрямо избрания субект липсва в творчеството на всички негови „наследници“. 

 

„Анора“  –  Зала 1 на НДК на 23 ноември от 20:00 часа.

„Стажантът“ – Зала 1 на НДК на 24 ноември от 19:45 часа.

„Мухата“ – Дом на киното на 09 ноември от 16:30 часа.