ИРИНА ИВАНОВА
В ПАМЕТ НА ИВАН ИВАНОВ, „КАПРИЗЕН ЕДИН ТАКЪВ, ШАШКЪНИН“*
Само веднъж съм се срещала лично със сините му очи – някъде в края на 1998 г., когато бях още студентка по кинознание в НАТФИЗ. От списание „Кино“ ни бяха поръчали – на мен и още няколко колеги – да направим серия кратки интервюта в чест на 60-годишния юбилей на незабравимата Невена Коканова. Доколкото си спомням, трябваше да поразпитаме няколко известни български актьори за общи спомени с Коканова, послания за нея или нещо подобно. Бинго! – паднаха ми се Стефан Данаилов и Иван Иванов. Със Стефан Данаилов срещата мина делово, за около 20 минути в кафенето на Народния театър, той се бе подготвил, знаеше точно какво иска да каже и да разкаже. С Иван Иванов седяхме около час в някакво барче, пихме бира лежерно – той, напрегнато – аз (все пак – Иван Иванов, нали разбирате), говорихме за Невена Коканова, за актьорството, за киното и накрая той доста се посмя на напълно нелепия ми напън на всяка цена аз да платя сметката. Бога ми, държах се доста глупаво и неадекватно тогава!
С ВАНЯ ЦВЕТКОВА ВЪВ ФИЛМА КОМБИНА (1982, РЕЖИСЬОР НИКОЛА РУДАРОВ)
Истината е, че Иван Иванов не бе звезда на моето поколение, а по-скоро на това на моите родители. Разбира се, бях гледала „Всичко е любов“ (1979, реж. Борислав Шаралиев) още като ученичка, а после наваксах и с „Комбина“ (1982, реж. Никола Рударов), „Лавина“ (1982, реж. Ирина Акташева, Христо Писков), „Романтична история“ (1985, реж. Милен Николов), както и с телевизионния сериал „Нощем с белите коне“ (1984, реж. Зако Хеския). Бях чела и слушала много за характера му, за влюбените фенки, от които той обаче въобще не се интересувал, защото съвсем не се изживявал като плейбой и секссимвол и след 1983 г. в живота и в сърцето му имало място само за една жена – неговата собствена, актрисата Петя Силянова. Някои вероятно ще кажат, че ролята му на секссимвол се преекспонира и обезценява актьорския му талант, актьорските му постижения и прочие. Все едно, в киното личната харизма на актьора не може да се отдели от таланта, от професионалното майсторство! Кой е този, който може да ги раздели? А и защо да го прави?
Когато започнах да пиша настоящия текст, се оказа, че изброените по-горе филми бяха поизбледнели в паметта ми, подобно на вече протрити джинси, забравени в някой ъгъл на гардероба. Наложи се да ги изгледам пак и го направих с удоволствие и любопитство, защото, ако перифразираме известната будистка мъдрост за реката, човек никога не гледа два пъти един и същ филм. И аз не видях същите филми, които бях гледала преди повече от двайсет години. Някои сцени бяха станали дори шокиращо неприемливи – например всички онези с шамарите на жени, но за това после. Някои проблеми от битово естество бяха изчезнали – в съвременния живот те просто вече не съществуваха, край. Някои дрехи и аксесоари пък – например на Вас и Съни в „Комбина“ – не само, че не бяха остарели, но отново бяха станали дори суперактуални, благодарение на страстта по всичко винтидж.
МЕЧТАТЕЛИ (1987, РЕЖИСЬОР ИВАН АНДОНОВ)
Ще излъжа, ако кажа, че „Всичко е любов“, „Лавина“, „Комбина“ са любимите ми български филми. И все пак сега ги видях по напълно нов начин – очарователно-патетични, малко схематични, наивни и непохватни, но пък заредени с ентусиазъм да „разбият“ традиционните за соц киното ни „панелни“ сюжети, да бъдат зрителски, жанрови, западни, американски… Да, американски филми made in BG.
Нека сравнението, което направих по-горе, с чифта протрити джинси да не звучи грубо. Винаги съм асоциирала Иван Иванов с това – с чифт джинси. Джинсите като символ на западния мъж, така да се каже – архетипа на каубоя. Понеже емблематичните персонажи на Иван Иванов са все момчета с джинси, осемдесетарски каубои отсам Желязната завеса – малко хулигани, антигерои, улични типове, лоши момчета (или „добри“, ако взаимстваме влаганото от Скорсезе в израза „добри момчета“), сурови, невъзпитани, „шашкъни“, които са принудени сами да се справят с живота. Мъжки момчета, по които момичетата си губят ума и като награда задължително отнасят по някой и друг здрав шамар. Радо от „Всичко е любов“ удря шамар на Албена (Янина Кашева), Вас от „Комбина“ удря шамар на Съни (Ваня Цветкова), Кондора от „Романтична история“ удря шамар на Жана (Ирен Кривошиева)… Честно казано, днес тези шамари правят доста силно впечатление. Понеже си присъстват толкова естествено във всеки филм, че веднага ти минава през ума, че най-вероятно си е било съвсем в реда на нещата гаджето ти да ти забие един, а ти просто да гледаш тъжно, държейки дланта си върху удареното място. Киното запечатва тези неща с неумолима конкретика. Мумифицира и времето, и нравите – няма мърдане.
ЗА ГОСПОЖИЦАТА И НЕЙНАТА МЪЖКА КОМПАНИЯ (1983, РЕЖИСЬОР ИВАН ДОБЧЕВ)
На мъжете във филмите Иван Иванов раздава юмруци. Понякога и получава такива. Умее и двете, а това не важи за всеки български актьор от 80-те. Подобни сцени му отиват. Може би защото наистина е тренирал джудо, не си ги измисля движенията. Както френската звезда Жан-Пол Белмондо винаги си остава и малко боксьор, освен актьор, и това, боксьорското, е част от харизмата му. Много пъти съм чувала и чела да сравняват Иван Иванов с Ален Делон – заради сините му очи и заради ролите му на уличен самурай вероятно. Затова и избрах за заглавие на текста си тази реплика – тя е от филма „Комбина“ и е нещо като парола, която персонажът на Иван Иванов, Христо/Вас, използва, за да даде знак на управителя на едно панаирджийско стрелбище кой го изпраща. „Много здраве имаш от Ален Делон“ – казва Вас на жената на управителя и после стреля (и май че улучва целта, печелейки нещо си). Аз обаче откривам в него едновременно по нещо и от Делон, и от Белмондо.
Иван Иванов става актьор не съвсем по каналния ред. Първо учи в механотехникум и хич не е отличник, после работи като радист на софийското летище, междувременно тренира джудо. Вече е на двайсет и три, когато кандидатства за първи път в НАТФИЗ, женен е за първата си съпруга и имат син. В Академията го приема проф. Димитрина Гюрова и още като студент му дава ролята на Сатин в „На дъното“ по Максим Горки – пиеса, която се превръща в настолна за него. Иван Иванов е студент в трети курс, когато режисьорът Борислав Шаралиев го взима за ролята на Радо във филма „Всичко е любов“. Останалото наистина е история. Радо се превръща в нещо като „кръстник“ на актьорското амплоа на Иван Иванов. За добро и за лошо. Прочетох някъде, че самият Иван най-много си харесва не ролите на „шашкъните“, които го превърнаха в звезда, а тази на доктора в минисериала „Гори, гори, огънче“ (1994, реж. Румяна Петкова).
ВСИЧКО Е ЛЮБОВ (1979, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ)
Иван Иванов бяга от театъра още като съвсем млад актьор и отдава живота си на киното. Обича киното, сцената никога не му липсва. „Аз съм човек на простия, категоричен жест, който съдържа в себе си всичко“ – обяснява той защо киното е неговата територия. Въпреки бързия си и огромен успех, въпреки влюбената в него цяла България през 80-те, въпреки безупречната си репутация, необичайната липса на жълти информации, споделяни тук-там през годините, пошушнати и дочути, въпреки щастливата си дългогодишна любов, върху него все пак пада отчасти сянката на трагичния герой. Защото какво е трагичният герой, ако не някой, който е непрекъснато на нож със собствената си съдба. За Иван Иванов съдбата отрежда следното: едва десет години след стартирането на кариерата му, точно когато е безапелационна национална звезда и е в разцвета на актьорските си сили, България, както и цяла Източна Европа, е връхлетяна от вятъра на промяната – политическа, социална, институционална, всякаква. Уволненията на щатните актьори от киноцентъра през 90-те, парализираното държавно филмопроизводство доведоха актьорите от това поколение до необходимостта да работят каквото и да е, където и да е, за да се издържат и да издържат. Особено онези от тях, които не пожелаха да се обвържат с кресливи политически лозунги. Съдбата на поколението на прехода – когато отново имаха възможността да работят, за много от актьорите от това поколение вече бе твърде късно. Иван Иванов снима и през 90-те, и през първите 20 години на XXI век, макар и все по-рядко и по-рядко, вероятно и заради сериозната диагноза, която му е поставена. Снима се и в малки роли в холивудски продукции, не обича да ги коментира. Оттегля се в село Оборище, където двамата със съпругата му имат къща, и започва да пише книги – проза, поезия. В някои от последните си интервюта заявява, че не иска да се идентифицира само с актьорската професия. Гледа на себе си като на човек, който се занимава с Живота. Със самия Живот.
„Зимата лекува есента.
Пролетта лекува зимата.
Лятото лекува пролетта.
Не записвай! А помни.
И предай го…“
Автор на това своеобразно хайку е той, Иван Иванов. Ще помним и ще предадем, обещаваме! И нека звучи лекомислено, но лично аз ще помня и ще предам и още нещо – колко много, колко адски много отиват на неговите герои – бегълци и аутсайдери, лузъри и играчи – джинсите и тишъртите, ризите с навити ръкави, авиаторските очила и сините му очи! Напук на всичко и всички – и тогава, и сега.
* Както сам се определя в интервю от 2009 г. за вестник Монитор, https://petarpetrov.blogspot.com/2009/02/7-2009.html.
