15 май е забележителна дата за днешното българско кино – заключителната церемония на Фестивала на българското кино – награди на СБФД „Васил Гендов“. Над деветдесет са номинираните – пълнометражни и късометражни игрални, документални и анимационни филми и радващо е, че от тях двайсет и седем са дебютни творби. За повече подкрепа на младите режисьори и техните първи филми апелира и Яна Титова в рубриката „Българското кино. А сега накъде?“. Мисля си и много се надявам, че този празник ще ни накара да преодолеем различията си, да надмогнем артистичното си его и да обединим усилия за нормализиране на филмовия процес, защото сами да блокираме, да спираме производството на българско кино, е направо безумие.
Всички знаем за забранените филми по идеологически съображения от времето на соца. Достатъчно е да си припомним разправата на властта с филми като: Животът си тече тихо (Партизани) на Христо Ганев и Бинка Желязкова, създаден през 1957 г., чиято премиера се състоя едва през 1988 г.; Привързаният балон (1967) на Йордан Радичков и Бинка Желязкова, който видя екран през 1990 г.; Понеделник сутрин (1966) на Христо Писков и Ирина Акташева по сценарий на Никола Тихолов, тръгнал по екраните чак през 1988 г.; осакатеният, премонтиран по „правилен“ начин филм на Станислав Стратиев и Людмил Кирков Равновесие (1983); сваленият само след няколко прожекции от екран Кратко слънце (1979) на същите автори, или погромът върху Боян Папазов и Христо Христов за Една жена на 33 (1982). За чест на кинокритическата гилдия, никой не се е съгласил да напише унищожителна статия за филма, та се наложило театрал да опетни името си във вестник „Работническо дело“. Да не говорим за Рангел Вълчанов, който двайсет години чака, за да заснеме Лачените обувки на незнайния войн. В този брой на списанието професор Игнатовски пише за „Командора – убийството на един филм“, чиито автори са Валери Петров и Борислав Шаралиев. Този тандем създава през 1966 г. емблематичния Рицар без броня с Апостол Карамитев и Олег Ковачев. Командора е пуснат в производство и неясно защо, буквално преди начало на снимките, е спрян. Няма да изброявам още драстични примери със „спрени“ филми. Въпреки че е важно да се говори за тях, да се помни идеологическия диктат над киното ни от недалечното минало, особено сега, когато като общност сами спираме и стопираме процеса, позовавайки се на демократични принципи. Но освен законови права, има и професионална етика, върху която е добре да се замислим, преди да блокираме една или друга сесия.
Но ми се иска духът на това редакционно да бъде по-празничен, а повод за това дава и панорамата с всичките пет филма на именития и високо ценен у нас режисьор Андрей Звягинцев, която ще се състои в Дом на киното от 13 до 17 май и е третата подобна в света. На фестивала „Васил Гендов“ Звягинцев ще връчи Голямата награда за най-добър филм. Именно заради фестивала обширно място в броя е отредено на българското кино със статиите: „Безветрие. Когато тишината е бийт“ на Ирина Иванова; „Покоряването на Аз-а или всеки има своя Еверест“ на Ориета Антова за документалния филм Жестокият път. Даваме път и на млади хора с две студентски рецензии: „Светът им даде нищо, те си построиха всичко и после го унищожиха – по човешки“ на Елица Парапунова за игралния филм Платформата и „Не... човек“ – човекът в събитието и събитието в човека“ на Ангел Байрактаров за документалния филм Не съм лош човек.
По проекта „Българските телевизионни сериали – социален и културен феномен. Хибридни форми на филмова и телевизионна специфика“ е статията на Боряна Матеева „Анализирай това, онова и всичко – сериалът Тревожност като национална психотерапия“. Като че ли тревожност е отличително състояние на съвременната цивилизация – природни катаклизми, политически и икономически трусове, неспиращи и все по-разпалващи се военни конфликти. Мариана Христова – специален кореспондент на списанието на Международния документален фестивал в Солун (2025) основателно подсилва тази екзистенциална тревожност с анализа: „Изкуствен интелект, кино и човекът някъде по средата“, проследявайки тематичната програма на фестивала „ИИ: Неизбежният интелект“.
И за оптимистичен финал предлагам емоционалното есе на Анна Топалджикова за великите художници Дюрер и Гоген „Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме?“.
Людмила Дякова
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
ПРОФ. БОЖИДАР МАНОВ
ПРОФ. ВЕРА НАЙДЕНОВА
Д-Р ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
ДИМИТЪР САРДЖЕВ
ПРОФ. ИВАН СТЕФАНОВ
ДОЦ. КАЛИНКА СТОЙНОВСКА
КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
ЛЮДМИЛА ДЯКОВА – ГЛАВЕН РЕДАКТОР
СПИСАНИЕ КИНО / МАЙ 2025
СЪДЪРЖАНИЕ:
БЪЛГАРСКОТО КИНО. А СЕГА НАКЪДЕ? РАЗГОВОР С ЯНА ТИТОВА – ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
FILMCENTER.BG – КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
БЕЗВЕТРИЕ. КОГАТО ТИШИНАТА Е БИЙТ – ИРИНА ИВАНОВА
ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ. ПОКОРЯВАНЕТО НА АЗ-А ИЛИ ВСЕКИ ИМА СВОЯ ЕВЕРЕСТ – ОРИЕТА АНТОВА
АТАНАС СЛАВОВ В БЪЛГАРСКОТО ИГРАЛНО КИНО – ГЕРЛОВСКА ИСТОРИЯ – СВЕТЛА ХРИСТОВА
СОЛУНСКИ ДОКУМЕНТАЛЕН ФЕСТИВАЛ 2025. ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ, КИНО И ЧОВЕКЪТ НЯКЪДЕ ПО СРЕДАТА – МАРИАНА ХРИСТОВА
КОМАНДОРА – УБИЙСТВОТО НА ЕДИН ФИЛМ. В ПАМЕТ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ – ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ
АНАЛИЗИРАЙ ТОВА, ОНОВА И ВСИЧКО – СЕРИАЛЪТ ТРЕВОЖНОСТ КАТО НАЦИОНАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ – БОРЯНА МАТЕЕВА
ПОСЛЕДНАТА ТАНЦЬОРКА – СБОГУВАНЕ С МИНАЛОТО – ЕЛИЦА МАТЕЕВА
КУЛТУРЕН АФИШ: МАЙ 2025 – ПАВЕЛ СИМЕОНОВ
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ: НАПИСАНОТО С ПЕРО ОТ АНГЕЛ Е ЗАВИНАГИ
ГАЛЕРИЯ: НАПИСАНОТО С ПЕРО ОТ АНГЕЛ Е ЗАВИНАГИ
КИНО +
ОТКЪДЕ ИДЕМ? КАКВО СМЕ? КЪДЕ ОТИВАМЕ? – АННА ТОПАЛДЖИКОВА
СВЕТЪТ ИМ ДАДЕ НИЩО, ТЕ СИ ПОСТРОИХА ВСИЧКО И ПОСЛЕ ГО УНИЩОЖИХА – ПО ЧОВЕШКИ – ЕЛИЦА ПАРАПУНОВА
„НЕ... ЧОВЕК“ – ЧОВЕКЪТ В СЪБИТИЕТО И СЪБИТИЕТО В ЧОВЕКА – АНГЕЛ БАЙРАКТАРОВ
