В ТЪРСЕНЕ НА МАГИЯТА И СВЕТЛИНАТА
ЯНА СТЕФАНОВА
28-ият международен филмов фестивал София Филм Фест се отличи с богатата си селекция от 143 игрални, документални и анимационни филма, както и специална селекция от близо 20 късометражни творби от 53 държави.
Някои от най-очакваните и коментирани заглавия, сред които „Прекрасни дни“ на Вим Вендерс, „Паднали листа“ на Аки Каурисмаки и „Присила“ на София Копола бяха акцент в програмата.
КЛОПКА (2024, РЕЖИСЬОР НАДЕЖДА КОСЕВА)
На откриването на фестивала бе представен филмът на Надежда Косева „Клопка“ с акцент върху важността да запазим човешкото си достойнство в съвременния свят, въпреки клопката на миналото. Много други български заглавия също бяха част от афиша, сред които: „Защото обичам лошото време“ на Яна Лекарска и „Апостол – един нежен рицар в Бруталия“ на Петър Русев. Документалното кино бе представено с прожекции на „На борда на Адамант“ на Никола Филибер, „Четири дъщери“ на Каутер бен Хания, както и българските „Монолит бенд“ на Димитър Илчев и Александра Чакърова и „Последният гларус“ на Тонислав Христов. Голямата награда на фестивала бе присъдена на копродукцията на Мексико, Франция и САЩ „Сухо“ на режисьорите Астрид Рондеро и Фернанда Валадес. Филмът идва в София, след като през януари спечели голямата награда на журито в конкурса за международно игрално кино на фестивала „Сънданс“.
Както всяка година, София Филм Фест приветства и организира срещи с редица специални гости, сред които Маргарете фон Трота – едно от емблематичните имена на „новото“ немско кино, отличена с Наградата на София, звездата от „Паднали листа“ – Алма Пьойсти и режисьорът Саболч Хайду. В интервю унгарският режисьор и автор на „Денят на Калман“ разказа за вярата си, че има малки дози щастие всеки ден, но ние не го разпознаваме, защото го преживяваме като нещо нормално. Хайду сподели, че човек винаги трябва да прави своята лична революция. Тези две твърдения се оказваха водещи теми в редица от творбите на София Филм Фест и начертаха наратива както на фестивала, така и на това, което вълнува съвременните творци и публика.
ПРЕКРАСНИ ДНИ (2024, РЕЖИСЬОР ВИМ ВЕНДЕРС)
Връщайки се към най-обсъжданите заглавия, като „Прекрасни дни“ на Вим Вендерс, „Паднали листа“ на Аки Каурисмаки и „Химера“ на Аличе Рорвахер, ще забележим как темите за човека в отчуждения свят и стремежът към макар и мимолетно щастие са все по-актуални.
Определян като най-новата перла в богатата филмография на Вим Вендерс, „Прекрасни дни“ пренася поезията на екран и създава атмосфера на дзен медитация, в която всеки елемент се отличава с красота. Първоначално „Прекрасни дни“ е замислен като документален филм – известно е, че Вим Вендерс цени японската култура и е поканен за проекта Tokyo Toilet да заснеме 17 естетични тоалетни в квартал Шибуя в Токио. Пристигайки на място, режисьорът разбира, че красотата и спокойствието на тези места би била по-добре предадена чрез игрален филм. Резултатът е бавно кино, в което всяко малко действие е завладяващо. Главният герой Хираяма – актьорът Коджи Якушо, се наслаждава на всеки момент от простата рутина, която е създал за себе си: на път за работа като чистач на обществени тоалетни слуша любима музика от касети в колата си. По време на обедната си почивка наблюдава хората и дърветата, а понякога улавя красотата им с фотоапарат. Връщайки се у дома, чете книга преди лягане. Според Вендерс: „Духът на филма се крие в това, че всичко изглежда почти свято, защото Хираяма гледа по този начин на света“. Той е открил хармонията, без историята му да е разказана директно. Благодарение на този прийом публиката бива насърчавана да възприема филма по начина, по който Хираяма го прави в живота – да остави миналото зад гърба си и да цени настоящия момент. Чрез образа на Хираяма зрителят стига до разбирането, че един наглед обикновен живот, живян пълноценно и хармонично, може да придобие духовно измерение. Съвършенството тук се крие в минимализма и отхвърлянето на жаждата за нови усещания. Затова и Хираяма предпочита аналоговото пред дигиталното. Шумът и разсейването, което технологиите създават, е в пряка опозиция на духовния мир и чистота, към които той се стреми. Малко са моментите, които нарушават изградената хармония. Един от тях е появата на племенницата му. Именно тя и последвалото пристигане на сестрата на Хираяма загатват за предишния му живот, в който удобствата и привилегиите не са липсвали. Сенките на миналото също са част от житейският му път, прокрадващи се в сънищата му.
Саундтракът на филма е избран лично от режисьора и включва любими негови песни от ХХ век. От едноименната Perfect Day на Лу Рийд, през Нина Симон, Пати Смит, Ван Морисън и Отис Рединг, музиката се явява главен герой и проводник на скритите емоции. Коджи Якушо с всяка мимика на лицето си перфектно изобразява и най-дребния детайл от емоциите, които героят му изпитва. Особено във финалната сцена от филма, под звуците на Feeling Good на Нина Симон - сякаш целият му живот е изписан на лицето му. Щастие, сълзи, смях и гняв се редуват, както проблясъците светлина се прокрадват между листата на дърветата, които обича. „Прекрасни дни“ е почит към живот, който се фокусира върху стойността на светлината във всеки един момент, а щастието и тишината са като личен избор.
ПАДНАЛИ ЛИСТА (2024, РЕЖИСЬОР АКИ КАУРИСМАКИ)
„Паднали листа“ на Аки Каурисмаки отново показва живот, който тече тихо и без излишни думи. Героите му са поставени в периферията на социума, а отчаянието и самотата са основното им състояние. Филмът е продължение на трилогията на Аки Каурисмаки за работническата класа – „Сенки в рая“, „Ариел“ и „Момичето от фабриката“ и е по своему романтична история – една нощ в Хелзинки се срещат самотни мъж и жена, които търсят близост и се опитват да открият любовта. Макар действието да се развива на фона на актуалната политическа обстановка и тежкия живот, който героите водят, „Паднали листа“ е разказ за надеждата и състраданието. Това е искрена история, в която се прокрадва и хумор. Хумор, който говори за абсурда и странната човешка природа.
Аки Каурисмаки често смесва епохите във филмите си – отвъд радиото, което слуша Анса, героинята на Алма Пьойсти, маркиращо актуалната политическа обстановка, зрителят лесно би решил, че действието се развива между 70-те и 80-те години. Дрехите, музиката, филмовите плакати и телефонен номер, записан на лист хартия – всичко сочи към времена на старомодна романтика, към които всъщност героите се стремят. Всеки от тези елементи, особено плакатите на старо холивудско кино, говорят за чувства, които наглед трудно биха могли да бъдат разшифровани. В монотонното ежедневие всяка дума, изречена от героите, е премерена и поставена точно на място. Така създаденото пространство дава възможност и на зрителите да съзерцават живота на действащите лица. А предпоставката за светло бъдеще определено липсва. За Холапа то предначертава да стои на една маса с местните пияници в бар, излязъл като от филм на Дейвид Линч. Именно афинитета му към алкохола е една от причините за раздялата – Анса не иска пиещ мъж, а той не желае да го командват. До последния кадър „Паднали листа“ поддържа напрежението и крие отговора на въпроса дали двамата ще се съберат. В унисон с монотонното съществуване през целия филм липсва и мимическа изразност на лицата им. Изключение прави един от последните кадри, който сякаш вдъхва, че надеждата не е изгубена. Това е филм за малките ежедневни победи и миговете благодат, които движат живота напред.
ХИМЕРА (2024, РЕЖИСЬОР АЛИЧЕ РОРВАХЕР)
Най-новият филм на Аличе Рорвахер „Химера“ представя свят, изтъкан от магия и трансценденталност, елегантно смесващ древното и модерното. Действието се развива в Тоскана през 80-те години и проследява англичанин, който чрез специалните си умения и с помощта на ексцентрична банда мошеници ограбва исторически артефакти от гробове. В ролята на Артър е Джош О’Конър, който познаваме от сериала „Короната“. Отвъд търсенето на етруски антики, „Химера“ е и разказ за вечния стремеж. За главния герой това е изгубената любов към Бениамина. Той е аутсайдер, пропит от меланхолия и носталгия и миналото му се разкрива косвено. Героинята на изключителната Изабела Роселини помага част от нишката да се разплете. В ролята си на майката на Бениамина тя блести с диапазон от топлина и властност. А неспирната нужда на Артър да се събере отново с Бениамина в света на духовете се оказва водеща в подземните му търсения и метафора на проникването в земните недра.
Сравняват работата на Аличе Рорвахер със стила на италианския неореализъм и прилики определено могат да бъдат открити. Поставяйки персонажите в периферията на града, историята е също толкова важна, колкото и контекста, в който се намира. Рорвахер подхожда с топлина и разбиране към героите си, съчетавайки магически реализъм, комедия и романтика. Макар загубата на любимата да се оказва водеща тема в разказа, „Химера“ не е филм за смъртта, а по-скоро за това, което предстои… Като страна с богато културно наследство, в Италия усещането за миналото е особено натрапчиво. Режисьорката разкрива красотата и скритата история постепенно, оставяйки пространство на зрителите да сглобят парчетата от пъзела. Светът на героите се разпада, но това е умело съчетано с усещането за блян и приказност в малкия град Рипарбела. Филмът кипи от живот и музика. А меланхолията и тъгата, неизменна негова част, се усещат и в някои от песните. Един от въпросите, които „Химера“ поставя, е за връзката ни с миналото. За Артър, който се движи по наклонената плоскост на своята химера, отговорът се крие дълбоко отвъд земята.
С богатата си селекция от филми, София Филм Фест разкри творческите и концептуални търсения в съвременното световно кино, но даде и сериозен повод на зрителите да търсят и оценяват магията във всеки момент от живота и да се радват на ежедневните мигове щастие. Може би това е пътят към осъществяването на личната химера на всеки от нас.
* * *
МАЛГОЖАТА ШУМОВСКА С НАГРАДАТА „ФИПРЕССИ ПЛАТИНИУМ“:
„ВИНАГИ СЕ ОПИТВАМ ДА ОБИЧАМ ГЕРОИТЕ СИ, ДА УСЕЩАМ ЕМПАТИЯ“
БОРЯНА МАТЕЕВА
Важно събитие на София филм фест тази година беше връчването на престижната награда „ФИПРЕССИ Платиниум“. Това се е случвало и на други кинофоруми, но нас ни интересува нашият си фестивал. Малко история – тази много специална награда е учредена през 2015 г. в живописния италиански град Бари. Тогава е отбелязана 90-годишнината на ФИПРЕССИ, абревиатура на Международна федерация на филмовата преса. Знаем, че FIPRESCI (Fédération Internationale de la Presse Cinématographique) е много авторитетна и най-вече напълно независима организация, обединяваща киножурналисти и критици от целия свят. Това е награда за чисто и свято киноизкуство, без компромиси. Тогава са отличени Алън Паркър, Коста-Гаврас, Еторе Скола, Маргарете фон Трота, Анджей Вайда, Жан-Жак Ано – все елитни майстори. В София с „ФИПРЕССИ Платиниум“ бяха удостоени режисьори от ранга на Бела Тар, Горан Паскалевич, Биле Аугуст, Агнешка Холанд, Тери Гилиъм, Илдико Енеди, Кристи Пую – не по-малко славна компания. Всеки по своему е емблема на авторското кино и поради това те са любимци на сериозната критика и киноманите.
Тази година с приза беше удостоена полската режисьорка Малгожата Шумовска. Поради невъзможност лично да присъства, генералният секретар на ФИПРЕССИ беше делегирал честта по връчването на нашия колега Божидар Манов (бивш вицепрезидент на организацията) и той го направи в кино „Люмиер“. Директорът на СФФ Стефан Китанов припомни, че пани Шумовска е тук за втори път. Преди 20 години тя е била на феста в София, но бременна. Това обаче не ѝ е пречило да се включва активно в киноживота и купоните като присъства и на концерти на легендарния фестивален бенд. Оттам, предположи Кита, е дошла и любовта на сина на Шумовска към музиката, защото днес той е китарист. Но също, добави пък режисьорката, иска да бъде философ... Едно нещо веднага поразява при Малгожата Шумовска – нейната младоликост. Тя е стройна и непринудена като девойка, въпреки своите 51 години... След церемонията тя представи пред фестивалната публика най-новия си филм „Жената от…“ (в съавторство с Михал Енглерт), идващ с номинация за „Златен лъв“ от Венеция. На следващия ден в Полския институт изнесе Мастерклас, модериран от Савина Петкова.
Но коя е всъщност Малгожата Шумовска и какво знаем за нея? След световно известната, авторитетна и неподражаема Агнешка Холанд, в момента тя е една от най-видните полски жени-режисьори. Израства в семейство на елитни интелектуалци – баща ѝ е известен журналист, майка ѝ е писателка. Брат ѝ е документалист, сестра ѝ също е писателка. Направила е двайсет филма и в момента работи по още два - единият пред завършване, другият в проект. Започва с късометражни, но още първият ѝ игрален „Щастлив човек“ (2000) е номиниран за „Откритие на годината“ на Европейските филмови награди. Същата номинация получава повторно и за „То“ (2004). „33 сцени от живота“ (2008) ѝ донася Специална награда на журито в Локарно. После режисира „Леки момичета“ (2011) с Жюлиет Бинош и „В името на...“ заедно с Михал Енглерт, отличен с наградата „Teddy“ в Берлин. През 2015 г. получава „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за „Тяло“ и логично през 2016 г. е поканена за член на журито. През 2018 г. филмът ѝ „Twarz“ е увенчан с Голямата награда на журито в Берлин. След това прави първия си филм на английски „Другото агне“ (2019) – голяма копродукция, селекционирана в Торонто, Сан Себастиан, Лондон. После получава предложение от Холивуд, което не може да откаже и с Енглерт правят алпинисткия трилър „Безкрайна буря“ (2022) с Наоми Уотс. „Имам огромен апетит към живота и киното. Казах си защо не?“ – признава Шумовска. А „Жената от...“ чака премиерата си в Полша.
В ИМЕТО НА... (2013, РЕЖИСЬОР МАЛГОЖАТА ШУМОВСКА)
Не сме гледали повечето от филмите ѝ, но от последния и от отзиви за тях се разбира, че тя винаги търси неизследвани територии на тялото и духа, като отива до възможния предел на поносимост и изопва границите на приемливото до самия им край. Често зрителите ги определят като „двусмислени“ и „не лесни за гледане“, но винаги „силно въздействащи“. В тях се разкрива невидимата „битка за самоопределение“ на съвременния човек, „самотата на избора“. Могат да бъдат възприемани като „смели или близки до богохулството“. Дали това е новото нормално или новото модерно? Но тези предизвикателни истории и казуси карат всеки да се сблъска със собствените си предразсъдъци или пък да провери стабилността на дълбоко вкоренени нравствени ценности. Неслучайно полското кино даде на света „филмите на моралното безпокойство“. Пренесено във времето, това понятие днес се транспонира колкото в морален, толкова и в телесен план, прехвърля се от колективното съзнание към отделната личност, към нейната най-интимна същност.
ЖЕНАТА ОТ... (2023, РЕЖИСЬОР МАЛГОЖАТА ШУМОВСКА)
В „Жената от...“ Шумовска и Енглерт се насочват към проблемите на т.нар. транс-хора и режисьорката твърди, че това е първият филм с подобна тематика в Източна Европа. Киноспециалистите помнят „Лоранс всякак“ (Laurence Anyways 2012) на канадското „дете чудо“ Ксавие Долан с познатия ни от „С лице надолу“ на Камен Калев Мелвил Пупо. Там се разглеждаха отношенията на транссексуална жена, била първо мъж, с неговата/нейна любовница. В полския филм имаме подобен медицински казус, но със съществени социални и морални различия. Действието започва през от 80-те години на миналия век в малко градче и героят Анджей е женен, с дете. В един момент усеща непоносима неудовлетвореност (т.нар. полова дисфория, когато се явява конфликт между пола по рождение и пола, с който човекът се идентифицира). Тогава Анджей решава да смени пола си и е подкрепен от съпругата си. Превръща се в Аниела. Филмът изследва хода на тази нестандартна трансформация и приемането ѝ от другите. В ролята на Аниела виждаме Малгожата Хаевска. Битът и нравите в Полша от зрелия социализъм са показани детайлно, стилно и с ирония – среда крайно враждебна към подобни теми-табу. „Варайъти“ изтъква „състрадателния поглед“ и това всъщност е най-ценното във филма. Деликатните проблеми са извадени на светло не като сензация, а с отговорност. Неудобството и страданието на жената и детето са представени в цялата им психологическа и етична сложност. Преди филма авторите правят сериозни проучвания и чуват стотици споделени истории, които стават основа на сценария. Но има и нещо повече – с този филм те се надяват да променят не само нагласите на обикновените хора, но и да инициират законодателни промени, които трябва да се случат на социално и държавно ниво. Малгожата Шумовска иска историята на нейната транссексуална жена да се възприема като „метафора на прехода в Полша“. Много интересни ще бъдат и реакциите на сънародниците ѝ – да не забравяме, че Полша е и силно католическа страна.
Обявеният мастерклас, осъществен в гостоприемния Полски културен център в София, премина повече като среща между режисьорката и нейни почитатели. Атмосферата беше ведра и доброжелателна и Малгожата отговаряше непринудено, но изчерпателно на въпросите най-вече на модераторката. Относно начина на работа между нея и партньорът ѝ Михал Енглерт тя каза, че освен безценен оператор, той е неин съсценарист и сърежисьор и работят малко като братята Коен, разбират се с половин дума – „Той вижда кадъра, светлината, обективите, както съм ги видяла във въображението си“. В началото на пътя си тя е била хаотична и слушала главно инстинка си – нещо, от което баща ѝ, сериозен и организиран човек, силно се дразнел. Той искал във всичко да има план, ясна идея, точен стил. С времето стилът се оформил и сега, каза тя, вече сме готови да заявим свой стил.
„Аз съм пътешественик – заяви още Малгожата Шумовска. – Пътувам много и имам поглед отвън върху страната си. Постоянно се движа и при мен няма затваряне.“
За формирането ѝ като човек и творец особено влияние има времето, в което е живяла. Била е на шестнайсет, когато се случват промените в Полша и Източна Европа и това за нея е било силно шокиращо преживяване. Тази трансформация от комунистическия режим в див капитализъм, промяната в тона на медиите – всичко това е дало отражение в творчеството ѝ. „Във филмите си искам да разсъждавам за тези трансформации“ – казва тя. Това се свързва и с трансджендър и транснационалното кино, което прави. В него изследва прехода от национални към наднационални проблеми. Разглежда правенето на филми като част от експеримент, като пътуване, в което търси и собствената си идентичност. Малко се срамува от този процес, но той като че ли още не е приключил.
ТЯЛО (2015, РЕЖИСЬОР МАЛГОЖАТА ШУМОВСКА)
В хода на разговора Малгожата Шумовска сподели нещо много важно и определящо за нагласата и подхода ѝ: „Винаги се опитвам да обичам героите си, да усещам емпатия“. Призна още, че особено се интересува от телесността им. Привлича я наблюдението над остаряването, промените в телата, смъртта. Като цяло винаги си представя как тя самата би се почувствала в предложените обстоятелства. Но основното си остава връзката тяло-душа, която изследва с любовен поглед.
Затова и във филмите ѝ се усеща една изначална битка между физическото и духовното, между тялото и душата. „Тази борба постоянно се разиграва и в самата мен – признава тя. – Аз съм много прагматична, но и духовна. Мога да съм колкото цинична и иронична, толкова и чувствителна. Това придава динамика на живота и киното ми.“ Призна и още нещо съкровено, че е била силно религиозна, но вече не е толкова. Но това раздвоение я преследва – ето сега, когато идва в София, попада на поклонението пред българския патриарх в катедралата Александър Невски... Чувства се разкъсана, постоянно търсеща.
Интересни бяха разсъжденията ѝ за езика, на който се правят филмите в днешно време. Поводът беше въпрос на какъв език ще бъде сниман бъдещият ѝ филм. „Това е черна комедия по Достоевски. Ще бъде заснет на английски, но сценарият, много духовен, е на полски“ – издаде тя. За нея езикът не е „инструмент“ в киното. Филмът трябва да бъде с колкото се може по-малко диалог. Когато снимала с Жюлиет Бинош, разбирала около петдесет процента от казваното, но слушала френския като мелодия и всичко било ясно. „Езикът е като мелодия“ – обобщава Малгожата Шумовска.
Съществен момент от разговора беше споменаването на необичайните теми, които я привличат. Във филмите си тя иска да даде глас на хората, които не са в силна позиция, на изключените от обществото. „Дългът на твореца е да подкрепя тези хора“ – убедена е тя. „Такъв глас никога не сме имали, а това са също и транссексуалните хора и тези от ЛГБТ общността.“
Добрата новина е, че министърът на правосъдието е подкрепил „Жената от...“ и той е бил добре приет на закрити прожекции. В края на март се е състояла официалната премиера на филма. Нормално е по-консервативните зрители да имат своите въпроси. Още повече, че филмът идва в разгара на дебата за промени в закона за равни права на сексуалните малцинства.
Като любими свои жанрове Малгожата Шумовска спомена черната комедия, която намира за много изтънчена и силното авторско кино. Харесва мистичния артхаус с елементи на ирония, би правила и авторски минисериали. Изпитва разочарование от възхода на стрийминг-платформите, където се вихри комерсиалното кино и развлечението. Като противовес на това повтори, че цени доброто арткино, което може да се види най-вече по фестивалите и даде примери за чисто изкуство: „Анатомия на едно падане“, филмът на Каурисмаки „Паднали листа“ или на Вендерс „Прекрасни дни“.
На въпрос от публиката дали е чела книгата на финландската писателка Селя Ахава „Преди да изчезне мъжът ми“ от 2017 г. (издадена на български от „Колибри“). Шумовска каза, че не е чувала за нея. Всъщност, тази книга е автобиографична и разказва за шока на писателката, когато мъжът ѝ признава, че се чувства като жена. Светът ѝ мигом рухва и тя се опитва да структурира хаоса около себе си. Прави го през писането. Разликата с „Жената от...“ е съществена – във филма виждаме живота през очите на транс-жената (донякъде и на нейните близки). Всяка такава смущаваща история има две страни и те са еднакво травмиращи. И ако финландската версия е поднесена философски, то драмата в „Жената от...“ е заредена с борбеност. „Не сме искали филмът да бъде активистки. Не сме част от транссексуалните хора, искахме да бъдем отстранени и обективни. Искахме да направим филм за хора и любов“ – каза за финал Малгожата Шумовска.
* * *
АКИ КАУРИСМАКИ – ПОСЛЕДНИЯТ РОМАНТИК
ЕЛИЦА МАТЕЕВА
Мълчанието е неговият остров на чувствата. Предпочита го, вероятно заради детството си – до петгодишна възраст е отказвал да говори. Влюбен е в живота и в хората, които се борят със суровата реалност и търсят правото си на щастие. Проследявайки творчеството му, се открива следната зависимост: в първите му филми неговите герои напускат Финландия заради любов или за да се спасят от закона. Днес, когато той пребивава и в Португалия, героите му намират спасение във Финландия.
Във филмите му се пуши много, алкохол се излива също в големи количества. Ако в младостта всички си мислим, че пиенето е играчка, за Каурисмаки, който е бил жертва на алкохола, той е причина за провала на много талантливи артисти. Във филма му „Другата страна на надеждата“ (2017), Валдемар (Сакари Куосманен) се разделя със съпругата си, защото тя злоупотребява с алкохол – в последната му творба „Паднали листа“ Анса (Алма Пьойсти) поставя ултиматум на Холапа (Юси Ватанен) да се откаже от пиенето, защото не иска да преживява отново проблемите на своите родители.
АКИ КАУРИСМАКИ, СНИМКА: © Outi Pyhäranta
Според Каурисмаки съществен проблем за съвременното общество е и расизмът, което е отразено в „Хавър“ (2011) и „Другата страна на надеждата“ (2017). За Аки Каурисмаки надигащият се расизъм в европейските държави е отказ да се намери реално разрешение на проблемите в икономиката.
За себе си казва, че се е учил да прави кино от Чаплин, Бунюел, Куросава, Одзу, Бресон. Другият му учител е животът, грубият труд върху строителната площадка, в хартиената фабрика или пък на пристанището. Каурисмаки е сменял доста професии, докато започне да снима и поради тази причина за него училището на живота е по-интересно и по-истинско от филмите.
Роден е в Ориматила – малък провинциален финландски град. Тъй като баща му се е занимавал с търговия, семейството му постоянно се мести в различни градове. Така до настъпването на пълнолетие, Каурисмаки сменя пет училища. В киното попада случайно, искал е да стане писател и със свой приятел помагат на по-големия му брат Мика, който по това време учи кино, за написването на сценарий. Тъй като Мика нямал намислена тема, Аки му предлага своята и така, без финанси, баткото снима „Лъжец“, в който по-малкият брат освен като съсценарист се изявява и като актьор. Докато Аки работи като пощальон, гледа на ден по три филма, посещава киноклуб, интересува се от всичко, което се излъчва по телевизията и си води кинодневник.
ПАДНАЛИ ЛИСТА (2023, РЕЖИСЬОР АКИ КАУРИСМАКИ), СНИМКА: © Malla Hukkanen
Достатъчно е да видим един кадър от негов филм, за да разпознаем стила му. Филмите на великите режисьори притежават онези характерни черти, които ги правят разпознаваеми, ето защо произведенията на Аки Каурисмаки заслужено попадат в световната съкровищница на киното. Творчеството на Аки е мост между света и Финландия.
Веднъж го попитали какво мисли за „Догма 95“ и той в типичния за него директен стил отвърнал, че това е наивна работа, защото, ако нямаш специална светлина, стативи и техника, защо въобще правиш кино. Според него Ларс фон Триер е прекрасен човек, но по-добре е всеки да си гледа своята работа. Киното на Аки има свойството да ни среща с невероятни герои – ако не беше той, едва ли щяхме да узнаем за съществуването на легендарните „Ленинградски каубои“. Това е най-известният музикален ансамбъл във Финландия, съществуващ почти две десетилетия. Истинското им име е „Sleepy Sleepers“. Всички финландски поп музиканти преминават през тази група, само двама солисти са останали в оригиналния състав от времето на създаването му. Бендът има собствен репертоар от финландски песни. Тези музиканти могат да изсвирят всичко без подготовка – от Пета симфония на Бетовен, аранжирана в рокендрол стил, до репертоара на мексикански мариачи. Съвсем заслужено Аки Каурисмаки режисира не един, а два филма, посветени на приключенията на чешитите с прически и костюми, сякаш са от модния подиум на някое извънземно ревю.
Аки Каурисмаки дебютира в киното през 1983 г. с „Престъпление и наказание“. В интервю Хичкок обяснява, че никой не може да адаптира за екран романа на Достоевски. „Добре, ще ти покажа, старче!“, казал си младият режисьор, но по-късно разбрал, че Хичкок е прав – на младостта е позволено да бъде дръзка до умопомрачение. През 1985 г. Аки съумява да спечели симпатиите на зрителите със „Съюз Калмари“ – един от най-лудите му проекти, в който неудачниците са на почит. Те философстват за смисъла на живота, пушат, пият, не работят, а времето лети. „Съюз Калмари“ симпатично напомня на „Кафе и цигари“ на Джим Джармуш. Апропо, Джармуш е добър приятел на Аки Каурисмаки и дори има пистолетна роля в историите на Ленинградските каубои. Аки не отминава и Шекспир, безпощадно пренася Хамлет в света на костюмарите и офисните корпорации – неговият Хамлет в „Хамлет се захваща с бизнес“ е едър, зализан мъжага, който предпочита уюта на канцеларията пред острието на шпагата.
Бар „Москва“, кино „Андора“ в Хелзинки са знакови за Аки Каурисмаки. Първата локация е създадена за отмора в началото на 90-те години от братя Каурисмаки, но така се случва, че интериорът знаково присъства във филмите на Аки. Кино „Андора“ е пространство, което до скоро се управляваше от режисьора. В наши дни, след изтичането на наема за мястото, режисьорът създава ново кино „Лайка“ в Каркила – град на час от Хелзинки с население от 9000 жители. Кино „Лайка“ е разположено в старо заводско помещение – в него всички са добре дошли, включително и работниците от съседната леярна. Всеки петък от 14:00 до 16:00 ч. е happy hour – тогава бирата е с намаление. В този час може да се види как пият бира рамо до рамо прашни работници и интелектуалци, пристигнали специално да посетят киното на Аки, все едно са герои от „Плаващи облаци“ (1993). Киното е много популярно и се е превърнало в хитова атракция за Каркила. Тук може да се видят на едно място туристи от Япония и известни европейски режисьори. По време на Пандемията, когато кината затвориха врати, този проект е вид надежда за хората от киногилдията.
„ПАДНАЛИ ЛИСТА“ (2023). КОГАТО АНСА СРЕЩНА ХОЛАПА
Във Финландия „Паднали листа“ е показан в 77 кина и е видян от 200 000 зрители – най-добрият резултат за финландското киноразпространение през 2023 г.
ПАДНАЛИ ЛИСТА (2023, РЕЖИСЬОР АКИ КАУРИСМАКИ), СНИМКА: © Malla Hukkanen
Аки Каурисмаки снима „Паднали листа“ по следния начин: задачите са раздадени, необходима е максимална концентрация от страна на екипа, монтираният материал е почти винаги от първия дубъл. Режисьорът не използва монитор, а присъства на снимачната площадка заедно с актьорите. Не репетира, но ясно и точно им разяснява каква е целта и какъв резултат се преследва в определена сцена. В снимките участват както професионални актьори, така и натуршчици, появата на куче е задължително условие – за стопяване на ледовете между непознати. В тази хибридна структура се постига специалната първичност – прегръдката между художественост и документалност придобива плът. Не трябва да се забравя и усетът на режисьора към интериора и обектите в него. В минимализма на експозицията се открояват изчистени форми, определена цветова гама – синьо, зелено, червено, джубокс, малки вази с цветя. Ако действието се развива в ресторант – има музика. В „Паднали листа“ самотниците Анса и Холапа се откриват в караоке бар – финландците имат слабост към подобен род прекарване на свободното време – то сближава обикновените хора. Във филма е отделено място на финландското танго – чарът му е в меланхолията.В един от епизодите се откроява изпълнението на момичетата от дуета „Maustetytöt“ – сестрите Ана и Кайса – техният лаконичен, мелодичен електронен стил ни пленява със странното изражение на сериозните им лица. В „Паднали листа“ всички са сериозни. В тази деликатна отчужденост от страстите на живота се е сгушила романтичността на режисьора. Под хастара на сериозното изражение светът е изпълнен с несподелени чувства и копнеж за топлината на друго човешко същество.
Кои са Анса и Холапа? Незначителни на пръв прочит хора, преживяващи в мълчание съдбата си на ниско платени работници. Впоследствие всеки ще остане без работа, но пък ще намери това, от което има нужда: да сподели кафето, вечерята си с още един човек. Те живеят скромно, но притежават характер. За съвременния човек е важно да се проявява характер, да не се страхуваме да казваме това, което мислим, да признаваме своите добри и лоши дни и поради тази причина Анса (Алма Пьойсти) и Холапа (Юси Ватанен) са изключително харизматични – чрез мълчаливото си присъствие те отстояват идеята си за лично щастие.
АКИ КАУРИСМАКИ, СНИМКА: © Outi Pyhäranta
Според Аки Каурисмаки „Паднали листа“ е четвърта част – своеобразно уморено режисьорско продължение на работническата му трилогията от 90-те, включваща филмите: „Сенки в рая“, „Ариел“, „Момичето от кибритената фабрика“. В отличие от тези филми, героите остават на познатото място, не извършват необичайни деяния или пък не се разделят с дома, вече няма смисъл – ако светът воюва със себе си, то поне последните романтици трябва да останат.
През всичките години Каурисмаки снима различни истории, но ако се вгледаме в тях и се запитаме, за какво всъщност е киното му, се оказва, че това е един голям филм с обща тема: тихата любов, бликаща от очите на героите – понякога един поглед казва много по-важни и смислени неща от думите.
