ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
ВЯРВАМ, ЧЕ ИМА ПРОФЕСИОНАЛИСТИ С МОРАЛ И ПРИНЦИПИ
Когато мислех как да представя режисьора и продуцент Майя Виткова-Косев, думите, които изникваха пред мен бяха: автор на приказни светове и професионалист от висока класа. Очевидно двете, на пръв поглед, не толкова сходни качества, у нея съжителстват отлично и резултатът са вълнуващите, приказни, красиви филми, „Виктория“ (2014) и „Любима“ (2023).
За съжаление, начинът на финансиране преди промяната на Закона за кино и изобилието от интриги, оставиха Майя без субсидия за реализация на втори пълнометражен филм близо десет години. Въпреки огромния успех на нейния дебютен филм „Виктория“ на редица престижни международни фестивали! Въпреки селекциите на нейните следващи сценарии по различни работилници и въпреки техните награди. Така че Майя отдавна познава проблемите, които съпътстват нашата малка, но разединена кинообщност.
ЛЮБИМА (2024, РЕЖИСЬОР МАЙЯ ВИТКОВА-КОСЕВ)
В момента работи по втория си пълнометражен игрален филм с работно заглавие „Един месец“, а късометражният ѝ „Любима“, селектиран от над 100 фестивала, продължава триумфалното си шествие по международните екрани. Не скривам радостта си от това, защото съм сред почитателите на „Любима“!
Би ми се искало с Майя да говорим за нейните филми, но в следващите редове ще си говорим по въпроси, свързани с наболелите проблеми, в които е оплетено българското кино и по-точно за начина, по който трябва да се субсидира от държавата, както и за манталитета на българите.
Майя, въпросите в този разговор няма да са изненадващи, нито за теб, нито за читателите. Предвидими са, обаче са важни, защото касаят цялата ни кинообщност, независимо дали човек е по-активен или по-пасивен в дебата по „горещите“ въпроси. Ситуацията не позволява на никого да остане встрани от скандалите, всеки по някакъв начин е потърпевш! Налице са усилия от страна на много хора, на организации, на ръководството на НФЦ. Много колеги вече се изказват и на страниците на сп. КИНО – естествената среда за такава дискусия. Воля сякаш има, но резултати – не. Затова първият ми въпрос е какво е усещането да се работи в такава среда на напрежение и страх от блокиране на сесии?
Усещането е на несигурност, нестабилност. В същото време си давам сметка, че когато в нормативната уредба, определяща начина, по който функционира системата, има пропуски, неизбежно се стига до подобен тип казуси. И въпреки това, съществени промени в Закона и Правилника от спешен характер и без обществено допитване, не са добра идея, ако не искаме да обслужват предимно тесни интереси. През последните години многократно съм участвала в неформални групи от кинопрофесионалисти, обединени от идеи за промяна на статуквото, които за съжаление най-често се разпадаха, след като инициаторите им постигаха непосредствените си цели. Признавам, че и всеобщото мрънкане „всички са маскари и нищо не работи в тази държава“, на което се улавям да пригласям отвреме-навреме, е безрезултатно. Трябва да се действа и негативният опит не бива да ни отказва от това да сме проактивни – нещата биха могли да се подобрят. Ще отнеме време и усилия, но все още вярвам, че има професионалисти с морал и принципи, които са склонни да гледат по-далеч от личните си интереси. Виждам, че страхът от блокирането на сесии поне изначално не спира процеса – колегите продължават да подават проектите си за разглеждане, следователно има(т) надежда.
Ти, както и не малко други режисьори, беше потърпевша от функционирането на стария правилник и начина, по който се формираха художествените комисии. Години наред не получаваше субсидия, за да реализираш втори филм, въпреки успехите ти по международни фестивали. Факт е, че след смяната на Закона и Правилника, въпреки всичките недостатъци, които той има, системата заработи така, че много повече хора имат шанс да получат финансиране, ако представят добри проекти.
Съгласна съм. Въпреки множеството недостатъци на Закона и Правилника, именно приемането им отвори врати за нова група професионалисти в българското кино. Не непременно непознати имена, но автори и продуцентски компании, които реално не бяха получавали подкрепа в последното десетилетие, през което многократно се опитвах да финансирам втория си игрален филм и самата аз. Сред компаниите, които получават финансиране за развитие, производство и разпространение на игрално кино (нямам поглед към процесите в документалното и анимационното), се появиха нови „играчи“, и то с повече от един проект, които вече имат успехи както на роден, така и на международeн екран. За мен това е положителен процес. Разбирам сантимента на колеги с опит още от създаването на НФЦ насам, предполагам, че им изглеждаме дори смешни в стремежа си да направим повече и по-бързо (като един филм на всеки десет години например?), но истината е, че има място за всички ни под слънцето. Мъничко уважение към другия, независимо от споделената ни история на принципно несъгласие, сблъсъци, конфликти и нестихващ раваншизъм през годините, би направило чудеса. Далеч съм от призива на котарака Леополд „да бъдем приятели“, но няма да ни навреди да се опитаме да бъдем малко по-колегиални. Колкото повече нови хора и идеи, толкова по-голям шанс за пробив на родна и международна сцена, което работи за всички ни. Вярвам, че настоящото ръководство на НФЦ също демонстрира воля за развитие на киното ни в положителна посока.
Какво мислиш за блокирането на сесии? Както споменахме вече – абсолютно всеки е потърпевш. Дори на тази сесия да не са блокирали твой филм, на следващата вероятността това да се случи е огромна. Освен това се натрупват блокирани проекти, които стоят на трупчета с години. Авторите ги пускат отново за разглеждане от художествена комисия на следваща сесия, така вместо да минават нови проекти, се одобряват повторно стари. Става омагьосан кръг. Има ли изход?
През 2018 година осъдих НФЦ на две инстанции заради членове на художествената комисия, която разглеждаше проекта ми за пълнометражен игрален филм „Африка“. Проектът е с развитие, подкрепено от ИА „Национален филмов център“ и програма „Творческа Европа“ – МЕДИА. „Африка“ бе развит в рамките на ScripTeast, CineLink Workshop, EAVE, и е първият и единствен до момента български проект, избран за участие в Sundance Screenwriters Lab на фестивала Сънданс и TIFF Toronto Filmmaker Lab на фестивала в Торонто. „Африка“ е носител на награда „Кшищов Кешловски“ за най-добър източноевропейски сценарий на програма ScripTeast, връчена в Кан през 2018 г., а аз съм носител на Canada Goose Fellowship Award TIFF Filmmaker Lab 2019. „Африка“ бе представен на пазарите за филмови проекти Holland Film Meetings на фестивала в Ултрехт, Transilvania Short Pitch на фестивала в Клуж, CineLink на фестивала в Сараево и Matchbox Co-production Lounge на фестивала в Олденбург. Изреждам фактологията по проекта, за да подчертая, че в рамките на две години направих много като сценарист, режисьор и продуцент, а този проект, който обичам от цялото си сърце, все още не е финансиран в България – досега е получавал само голямо сумарно „не“ от колеги в художествените комисии. Независимо от потенциала, от международните му успехи, независимо от вложените усилия. Този отказ поражда множество въпроси, но нека читателите сами предположат причината за блокирането на проекта. Преди да дадем на съд НФЦ, заради членове на художествената комисия, първото ни решение с юристите ми бе в никакъв случай да не допуснем блокиране работата на колегите, които имат проекти в същата сесия за игрално кино. Това бе принципно решение, и да, има изход от ситуацията, и той е единствено и само в наши ръце.
ВИКТОРИЯ (2014, РЕЖИСЬОР МАЙЯ ВИТКОВА-КОСЕВ)
В твоите филми винаги има доза магичност, приказни са, а във визуално отношение са филигранно изпипани и са истинско удоволствие за очите. Когато мислиш за бъдещите си филми, какво те влече повече, зрителите или признанието, че това, което правиш, е арт филм, произведение на изкуството. Зная, че бъдещият ти филм е в жанра на комедията, т.е. най-зрителският жанр, но ти задавам този въпрос, защото една от най-стабилните разделителни линии в нашата общност е по отношение на т.нар. зрителско кино от една страна и арт киното от друга. За мен такова разделение не съществува и един филм или е кино или не е, но вълненията в тази посока не спират и разбирам колегите, които са на друго мнение.
Не мисля за бъдещите си филми в такъв контекст. Мечтая ги, процесът наподобява влюбване – накъдето ме поведат те. Публиката е изключително важна, защото вярвам, че всички ние, независимо от това, къде се позиционираме – в т.нар. комерсиално или в т.нар. артхаус кино, правим филми за публика. Няма за кого друг. Безпредметно е да се противопоставят типовете кино, ако един филм е добър, има шанс да достигне и до двете. Да не забравяме, че фестивалите също се правят за публика. Произхождам от семейство на киномани, родителите ми, Бог да ги прости, бяха почитатели на киното от най-ранна възраст. Записах се за легендарния Киноуниверситет на покойния Тони Андрейков в кино „Одеон“, когато бях на 14, там ме заведе брат ми. Вярвам, че това да видиш най-доброто от световното кино, подбрано от изключителен ерудит и влюбен в киното човек, дава повече от солидна основа, формира вкуса, посочва пътя. Семейството ми гледа българско кино не само заради мен (нали правя по един филм на всеки десет години). Никога не са поставяли разделение между тези два типа кино. Намирам за проява на лош вкус нападките на работещите в комерсиалното кино колеги към тези, избрали да работят в артхаус, и обратното. Не можеш с лека ръка да зачеркнеш сто хиляди зрители, нито пък най-престижните кинофоруми в света. И е безрезултатно. Отново става въпрос за елементарно уважение – средата ни е толкова враждебна, че няма нужда да се самоизяждаме. Вярно е, че средствата за кино не достигат, но нека да се борим за това, а не едни срещу други.
Филмът, по който работиш, е с т. нар. нискобюджетно финансиране. Изповядвам убеждението, че съществуването на такава нискобюджетна субсидия е ключово за съществуването на българското кино. Точно филмите от тази категория продължават да поддържат процеса на филмопроизводство активен, тъй като на практика нито една нискобюджетна сесия не е блокирана до момента. Разбира се, има филми, които е невъзможно да бъдат реализирани с толкова малък бюджет, но сама по себе си тази категория е много важна. Как се справи финансово с реализацията на филма?
Нискобюджетните сесии се оказаха единствен начин за повечето от нас (простосмъртните) да правим филми. Средствата за съжаление са крайно недостатъчни. Филмът ни, който бе планиран за шест снимачни седмици, трябваше да бъде заснет за четири. Времето между правенето на бюджета и снимките изяде близо трийсет процента от средствата – цените са непосилни. Техническите екипи, които са заети многогодишно, качват ставките на всеки шест месеца. Компромиси с качеството не бива да се правят, всичко отива за филма. За нас беше изключително важно, че партньорите ни от „Мандрагора“ – Анка Пую и Кристи Пую, с които работим заедно още от 2012 г., успяха да спечелят субсидия от CNC Румъния. Проектът ни се бори наравно с всички румънски колеги и съм доволна, че имаше три точки повече от Раду Жуде например, който е сред водещите имена в европейското кино. Имахме и много високи точки за предишните успехи на „Виктория“ – за северната ни съседка това е от особено значение. В обобщение, без подкрепата на Румъния, филмът ни няма да може да бъде завършен. И средствата пак не достигат. Не искам да пропусна, че освен с пари, „Един месец“ се прави също с много обич и пълна отдаденост и целта ни е да произведем наистина добър филм.
