ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА

 

На 10 март вечерта (поради часовата разлика у нас в нощта на 11-ти) станаха ясни избраниците на Американската академия за филмови изкуства и науки в 23 категории. От 2026 г. ще има и нова – за кастинг.

96^-то раздаване на Оскар ще бъде запомнено преди всичко с антиизраелската реч на Джонатан Глейзър (британски евреин), чийто филм „Зона на интерес“ бе награден за международен филм и звук. Той каза: „Нашият филм показва докъде води дехуманизацията в най-лошия ѝ вид. Това е оформило цялото ни минало и настояще... Независимо дали става дума за жертвите от 7 октомври в Израел или за продължаващото нападение срещу Газа – всички те са жертви на тази дехуманизация. Как да устоим?“. Това предизвика вълна от протести от страна на еврейската общност.

За първи път украински филм получи Оскар – пълнометражният документален „20 дни в Мариупол“ на Мстислав Чернов (показан бе на София Филм Фест).

 

И любимият ексцентрик Уес Андерсън, с осем номинации за различни филми, сега получи първата си статуетка – за късометражния The Wonderful Story of Henry Sugar с Ралф Файнс и Бенедикт Къмбърбач.

 

Друга особеност на церемонията бе, че Ема Стоун взе втория си Оскар за ролята на Бела Бакстър в „Клети създания“ на Йоргос Лантимос със скъсана рокля.

Иначе самите награди бяха напълно предвидими. И почти справедливи.

 

От игралните филми не съм гледала само „Американско четиво“ (American Fiction) на Корд Джеферсън (Оскар за адаптиран сценарий).

 

Прави впечатление, че тази година, въпреки че не минахме без розовата глупост „Барби“ на Грета Гъруик (Оскар за песен на Били Айлиш и Финиъс О’Конъл), членовете на Академията са предпочели качествени произведения за човешки и обществени колизии, сред които има и за действителни събития („Опенхаймер“, „Убийците на цветната луна“, „Зона на интерес“, донякъде „Заседнали“), и фантазно постмодерни („Клети създания“), и френска сензация („Анатомия на едно падане“ с Оскар за оригинален сценарий).

 

Очаквано „Опенхаймер“ на Кристофър Нолан обра лаврите – от 13 номинации спечели 7 Оскарa: за филм, режисьор, главна мъжка роля на Килиън Мърфи, поддържаща мъжка роля на Робърт Дауни-джуниър, музика на Лудвиг Гьорансон, операторско майсторство на Хойте ван Хойтема, монтаж на Дженифър Лейм. 

Британецът в Холивуд Кристофър Нолан е един от най-екстравагантните и харесвани съвременни режисьори.

За втори път след великолепния „Дюнкерк“ (2017) снима филм по действителен случай – екранизира книгата „Опенхаймер. Американският Прометей“ на Кай Бърд и Мартин Шъруин (с „Пулицър“, издадена и на български език). Проследява достоверно и драматично битието, триумфа, терзанията и преследването на гениалния американски евреин Робърт Опенхаймер (Килиън Мърфи), провъзгласен за „баща на атомната бомба“.

Филмът е конструиран в три времеви пласта: пътят на физика към гигантския експеримент в надпревара с германците и преживяванията му – от щастие, през съмнение до скръб; гражданският процес срещу него през 1954 г. по време на маккартизма и Дуайт Айзенхауер; разпитването на заклетия му враг Люис Щраус (Робърт Дауни-джуниър), поел към политиката от продавач на обувки и така и не станал министър заради три отрицателни гласа, сред които и на неизвестен млад сенатор от Масачузетс на име Джон Ф. Кенеди. Първите два са заснети в цвят, третият – в черно-бяло. Подобно на „Дюнкерк“ и „Тенет“, Нолан и операторът му  Хойте ван Хойтема са снимали изцяло в широкоформатен вариант - комбинация между IMAX 65-мм и Panavision 65-мм и прожекция на 70 мм. Но за „Опенхаймер“ се появява първата IMAX черно-бяла камера, изработена от Fotokem. И не отлепяш очи от екрана, дори да ти доскучае.

Филмът е важен и адски актуален, защото се занимава с опасно за човечеството оръжие, с грандиозния триумф, със завистта, с краха... Безжалостен. Доказателство за актуалността му е скорошното изказване на генералния секретар на ООН Антониу Гутериш: „Човечеството не може да преживее продължение на „Опенхаймер“.

Мъжките образи, за разлика от женските, са изведени психологически проницателно. Актьорите са фантастични до един. Най-огнестрелен е Килиън Мърфи – Нолан го снима често, но за първи път му отрежда главна роля. И то каква! Красивият Мърфи с ярко сините очи мълчи, говори, размишлява, вменява със силата на своята харизма и с убедеността на своя герой. И физически прилича на него. Друго значимо постижение е Щраус на Робърт Даун-джуниър – този жалък вероломник е ролята на живота му, а сюжетната линия с него би могла да бъде цял филм.

Епичен и едновременно с това интимен филм е „Опенхаймер“. И, ако беше по-стегнат и по-къс, щеше да бъде наистина велик.

От своите 11 номинации „Клети създания“ на гърка Йоргос Лантимос спечели 4 Оскара: главна женска роля на Ема Стоун, художник на Шона Хийт, Джеймс Прайс, Суза Михалек, костюми на Холи Уодингтън, грим и прически на Надя Стейси, Марк Кулие, Джош Уестън. Да не забравяме, че има „Златен лъв“ и UNIMED от Венеция.

„Клети създания“ по едноименния роман на шотландския постмодернист Алистър Грей е вълшебно предизвикателство.

С „Кучешки зъб“ (2009), „Алпи“ (2011) и „Омарът“ (2015) Йоргос Лантимос се прослави като майстор на абсурда в антиутопични или поне оригинални филми. Макар да разочарова доста от почитателите си със скалъпената шоковост в „Убийството на свещения елен“ (2017), вдъхновен от древногръцката трагедия „Ифигения в Авлида“, той и в прекрасния филм „Фаворитката“ (2018) продължи своя артхаусен щурм срещу патологично-репресивната механика на властта. В също костюмния „Клети създания“ отива още по-далече – чрез изобретателна зрелищност брани правото на жената за свобода и независимост далеч по-ефикасно от „Барби“. Но не всеки проумява гротеската на мъжко-женските отношения. Еманципирането на жената чрез секса и проституцията не е откритие, но тук е представено ласкаво-драстично.

Филмът е разделен на части, както „Фаворитката“.

И всичко е показано с цветист абсурд – от вулгарните изрази на Бела и бесните ѝ екстази, през експресивното изображение, побрало натурализъм и възхита (черно-бяло, разкошно цветно, с обектив „рибешко око“) до сардоничната музика. Филмът изважда параноичните екстремности на манипулацията и опитите за изтръгване от нея. И е гадно, и е смешно. Постепенно фантастичната мелодраматична женска история ала Франкенщайн или Пигмалион се превръща в адски съвременна сатира, независимо от пищната обстановка и превъзходните костюми.

Ема Стоун бе стъписваща във „Фаворитката“, но в „Клети създания“ е върховна – с ангелско лице, дълги черни коси, спъната походка, разтворени крака, изстрел или нежни докосвания Бела е и гротескна, и трагична. Владее и филма, и екрана.

В последния половин час „Клети създания“ започва да буксува. Но пък финалът заличава скуката. Отдавна не бях се смяла така.

Споменатият вече „Зона на интерес“ на Джонатан Глейзър е идилично-злокобен филм.

Просторната къща с райска градина на семейство Хьос е точно срещу Аушвиц, където Рудолф Хьос е комендант. От концлагера се виждат само оградата и коминът на крематориума, бълващ непрестанно дим от жертвите.

Действието се развива през 1943 г. Семейството живее тук от три години. Фрау Хьос (Сандра Хюлер) е намерила своята крепост и я е оформила по собствен вкус. Семейството има пет деца – двама сина и три дъщери, като най-малката е ревящо бебе. И куче има, естествено. В къщата прислужват полски момичета, с които съпругата се държи високомерно.

Когато не е на работа, Рудолф Хьос е облечен предимно в бяло. Съпругата мери скъпо кожено палто пред огледалото, загръща се в него. Явно е било притежание на заможна еврейска жертва в Аушвиц. Раздава на прислугата дрехи пак оттам. Тя се наслаждава на своя рай. С цялата си красота филмът се гледа мъчително. По едно време стар евреин от концлагера посипва човешка прах върху растенията...

Рудолф Хьос е перфектен в работата си. Но за него и тя, и нацизмът са нещо рутинно – когато диктува писмо, приключва с „Хайл Хитлер и така нататък“...

Филмът не е нов ракурс към нацизма и Холокоста. За пореден път ни се показва и внушава, че възходът на Хитлер е благодарение на бюргерството – „баналното зло“. Фрау Хьос е чудовище. Дори собствената ѝ майка (Имоген Коге) не издържа на това маниакално благополучие.

Филмът е заснет живописно и воайорски в стил Big Brother. Фрау Хьос на Сандра Хюлер е спокойна, властна и самодостатъчна. Движи се гордо с тежките си крака. Кристиан Фредел е изопнат и наистина прилича на героя си – дори подстрижката е същата. Всъщност от романа на британския постмодернист Мартин Еймис е останало само заглавието. Джонатан Глейзър е върнал дори истинските имена на героите, а на моменти филмът прилича на инсталация. Най-силният му компонент е работата със звука – когато има музика, екранът е черен или червен, а иначе се чуват далечни команди, лай, викове… Ужасяващо.

Злокобен филм е „Зона на интерес“, но не е толкова съкрушителен като „Синът на Саул“ (2015) – прославеният дебют на Ласло Немеш, получил също Голямата награда на журито и на FIPRESCI в Кан. И все пак филмът на Джонатан Глейзър е важен и актуален в контекста на днешните бесове.

След „Златна палма“ от Кан, триумф на ЕФА, „Гоя“ и 5 номинации, „Анатомия на едно падане“ е с Оскар за оригинален сценарий на Жюстин Трие и Артур Харари.

Филмът показва съдебен процес, но всъщност не е трилър, а разтърсваща с автентизма си психологическа драма.

В четвъртия си пълнометражен филм Жюстин Трие изследва като със скалпел психологическите проблеми и мотивации на семейна двойка. Толкова гъсто и дълбоко са показани препирните и липсата на щастие между съпрузите, че на моменти „Анатомия на едно падане“ препраща към „Сцени от един семеен живот“ (1973) на Ингмар Бергман. Филмът е подчертано минималистичен. Освен прецизната операторска работа на Симон Бофил, уловила всеки нюанс от поведението на героите и въздействието на средата, силно впечатление прави и саундтракът – Самуел е композитор, Сандра свири на пиано, а задкадровата музика е оскъдна. Дребничката германка Сандра Хюлер със строго лице, позната от „Реквием“ (2006) на Ханс-Кристиан Шмид, симпатичния фарс „Тони Ердман“ (2016) на Марен Аде и „Зона на интерес“, владее екрана с очи, гримаси, думи (говори и на немски), отривисти жестове... И вярваш на героинята ѝ, и се съмняваш – такава магична двойственост излъчва актрисата. Сценарият е написан специално за нея – след „Изкушението“ (2019), където също е писателка, но и психотерапевт, Жюстин Трие е настоявала отново да работят заедно.

„Анатомия на едно падане“ се гледа тръпно, въпреки дължината си. Пък и тя вече става норма.

Фаворитът ми сред наградените е независимата комедийна драма „Заседнали“ на американеца с гръцки корени Александър Пейн. От 5 номинации, включително и за филм, получи само Оскар за поддържаща женска роля на Да’Вайн Джой Рандолф. Филмът бе сред ярките хитове на София филм фест.

1970 г. Сняг. Предколедна суетня в престижна мъжка гимназия-интернат в Нова Англия. Мустакатият стар ерген и консервативен преподавател по история Пол Хънам (Пол Джамати) вечно си има проблеми с ученически родители и с директора. Никой не го обича, а той е все свъсен. Тъй като няма къде да отиде, а и заради него е изключен син на важен спонсор, остава в училището с неколцина момчета, „заседнали“ по празниците. Красивият, умен и разочарован осемнайсетгодишен Ангъс (Доминик Сеса) е доста агресивен към останалите. Но се случва чудо – бащата на едно от момчетата пристига с вертолет и взема за Коледа всички на ски, с изключение на Ангъс, защото не успява да открие майка си за разрешение. И за две седмици остават двамата с Хънам. Към тях се присъединява и огромната чернокожа готвачка Мери (Да’Вайн Джой Рандолф), чийто син също е учил тук и наскоро е загинал във Виетнам. След Коледа и подаръците тримата заминават за Бостън с раздрънканата кола на Хънам… Според Дейвид Хемингсън, сценарият се опира на неговия живот и изрази на чичо му. Изрядно пресъздадена епоха – от дрехите до музиката. На всичкото отгоре филмът е сниман изцяло в натура.

Пол Джамати преминава границата от непоносим до обичан – без напън разгръща образа на своя мрачен особняк завладяващо. Да’Вайн Джой Рандолф играе с лекота сърцатата си многострадална героиня. Предричам силно бъдеще на дебютанта Доминик Сеса.

Въпреки че е и душевно, и дълбоко, и смешно, „Заседнали“ не постига магнетичната виртуозност на „Отбивки“ (2004) или „Небраска“ (2013), но е очарователен като „Потомците“ (2011). Нищо чудно да се превърне в планетарно коледно изкушение.

След като през 2023 г. любимият ми „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона бе номиниран в 9 категории и не взе нито една статуетка, и сега фаворитът ми „Убийците на цветната луна“ на Мартин Скорсезе, въпреки своите 10 номинации, се размина с Оскар.

Той е моят филм на 2023 г., защото се занимава с важен момент от историята на САЩ, интерпретиран епично с универсално внушение, и безкомпромисно описва човешкото падение. Всяка секунда от това 206-минутно предизвикателство си струва да се види. На осемдесет години Мартин Скорсезе е невероятно енергиен.

Създаден по документалната книга на журналиста от The New Yorker Дейвид Гран, филмът е микс от драма и зловещ уестърн, където човешката алчност стига до историческа проекция на националния срам.

В чуждите медии вече се появиха оценки за филма като „шедьовър“. Не обичам тази дума. Но съм уверена, че след време „Убийците на цветната луна“ ще бъде споменаван като шедьовър.