Александър Красимиров Кинанев e на 26 години, роден с в гр. Златоград. През 2023 г. завършва специалност „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и понастоящем живее и работи в София. От ранна възраст проявява интерес към литературата, към класическата музика, киното и театъра. Сред любимите му автори са Достоевски, Фицджералд, Кафка и Йовков.

 

 

БЕЗПРИЗОРНА СИМФОНИЯ

 

   АЛЕКСАНДЪР КИНАНЕВ

 

I.

Студената зимна нощ покриваше града с черните поли на елегантната си рокля. Севернякът подухваше отвреме навреме, напомняйки за пословичния си лют и леден дъх. Звездите, подплашени от многобройните светлини, се спотайваха скрити дълбоко в пространството. Самотната луна нежно къпеше мокрите покриви на блоковете и лъскавите тавани на преминаващите автомобили в меката си бледа светлина.

Навън не се мяркаше жива душа. Единствено един мъжки силует се отличаваше благодарение на огънчето от цигарата, което ту светваше ярко, ту изгасваше подобно на развалена улична лампа. Той продължи да прави опити да довърши започнатото, но вятърът не му позволяваше. Отказа се, изхвърли догарката и продължи да чака пристигането на трамвая. Мъжът забеляза три сенки бавно да се приближават до него в гръб. Осветлението спомогна навреме да разкрие пакостниците, преди да са съумели да сътворят някоя неразумна беля. Пешеходци нямаше, но на бездушния булевард моторният живот кипеше с пълна мощ. Едни подир други се изреждаха всякакви превозни средства – от малки жужащи мотори до големи тромави тирове. Само проклетата електрическа каруца не благоволяваше да се яви и да избави премръзналия чакащ от дебнещите сенки. Предните стъкла на преминаващите таксита безмилостно и несмутимо светеха в червено – знак, че и те нямаше как да помогнат.

Забеляза, че сенките се доближават все повече и в него забушува тиха тревожност, примесена с паника. Обърна се рязко, но моментално две от фигурите се изпариха сякаш бяха халюцинация на изпаднал в хипотермия височинен алпинист. Пред себе си видя едно тяло, което можеше да принадлежи както на зрял мъж, така и на подрастващ хлапак. За момент безпокойството му се уталожи и се опита да огледа непознатото лице. Гъстата мрачна завеса препречваше погледа, стремително насочен в тъмнината. Последва секунда мълчание, след която се чу тихо, но отчетливо:

– Добър вечер, господине! Може ли да ми дадете няколко лева? Да си купя нещо, да се нахраня… Не съм ял от два дни.

Гласът определено беше детски – в него липсваше дори нотка, загатваща мутиращ юношески говор. С помощта на сребристата светлина, струяща от фаровете на преминаващ бавно автомобил, мъжът най-сетне успя да види ясно кой се намираше пред него. Въпреки големия си ръст просякът притежаваше всички характеристики, присъщи на ненавлязло в пубертета момче. Под дългата черна, рошава коса се криеше ниско, неразорано чело, леко щръкнали уши и гъсти вежди: арки над хитри кафяви очи. По лицето на момчето не можеше да се види дори зародиш на порастваща брада, единствено над горната устна гордо се вееше мъх, играещ ролята на мустак. Детето будеше съчувствие с окаяния си вид и окъсаните дрипи, които наричаше дрехи.

След като видя, че си няма работа с изпечени престъпници или измамници, мъжът възвърна смелостта си.

– Няма пари, изчезвай! – изсъска бившият страхливец.

– Дори два лева пак ще стигнат за нещо, моля ви! – продължи момчето и се направи, че нищо не е чуло.

– Казах ти, че нямам пари! Сега се махай веднага, да не извикам полиция. Не те е срам да притесняваш хората. – мъжът вече почти крещеше, беше се приближил на опасно разстояние и сякаш се канеше всеки момент да нанесе съкрушителен юмручен удар.

Малкият усети накъде отиват нещата, обърна се и съвсем спокойно започна да се отдалечава от спирката. След няколко мига вече се бе слял с нощния мрак, откъдето преди малко изпълзя заедно със своите съучастници. Чакащият се огледа и като не видя никого около себе си, се успокои: възелът, в който нервите му бяха се преплели, взе постепенно да се отпуска. Щеше да запали още една цигара и... да чака градския транспорт.

Посегна към левия джоб на панталона си, за да извади оттам кутията и запалката, но за своя почуда не намери нищо в него. Леко притеснен, опита да бръкне в десния, където държеше портфейла си. Той също се оказа празен. Смразяващи тръпки пропълзяха като мравки из цялото му тяло, а гневът нарасна толкова много, че се преобрази в буца и заседна в гърлото му. Севернякът зашиба още по-свирепо и жестоко, отнасяйки във вихъра си последните шансове на човека да се прибере вкъщи навреме.  

II.

Снощната победа се оказа недостатъчна за малките авантюристи. В портмонето на непознатия намериха едва двайсет лева в брой. Кредитни и дебитни карти нямаше как да използват, поне на този етап, а личните документи им бяха непотребни. Подир няколко часа, след като внимателно се увериха, че мъжът вече си е отишъл, се върнаха на местопроизшествието и оставиха изпразнения портфейл на една пейка. Някой добронамерен човек щеше да го намери и занесе в районното. Тримата не за първи път танцуваха измамния си танц със случаен злощастен минувач.

Парите не бяха толкова много, но се оказаха напълно достатъчни за вечеря и закуска на следващия ден. Хранеха се относително скромно, но винаги се засищаха достатъчно, че да имат сили за начинанията си. Денем просеха, а нощем се подвизаваха като крадци. Двойствеността на съществуването им и системното недоспиване не пречеха активно да вземат участие в забързания градски живот. През деня можеше да просят пари жалостиво от някой заможен господин, облечен в костюм, да му се усмихнат прелюбезно, след като им даде лев или два, а вечерта да причакат същия този, преди да влезе в блока или къщата си и да задигнат я часовник, я някоя гривна – все е полза. Тримата не бяха сираци – имаха родители, които просто нехаеха за тях и не се грижеха нито за образованието, ни за възпитанието, а още по-малко за прехраната на децата си. Големите не задаваха въпроси, а малките ги нямаше, за да може да им се търси сметка поначало. Всички пипнешком намираха перфектния баланс, позволяващ им да живеят безметежно: без мъка по вчера или страх от утре.

Светлин, или момчето с мъх за мустак, беше тринадесетгодишният лидер на малката група. Преди две зими по време на скитанията си из столичните квартали се беше натъкнал на необичайна гледка. Две деца, брат и сестра, се утешаваха взаимно на стълбите пред входа на един от блоковете, бършейки взаимно сълзите си и уверявайки се, че всичко ще бъде наред. След като се запозна със ситуацията им, проявявайки присъщата си деликатност, Светльо предложи от следващия ден да започнат да припечелват с него, просейки. Така младият офицер взе под крилото си дребните врабчета и ги направи свои верни редници в борбата с реда и спокойствието. След срещата си тримата станаха неразделни. Десетгодишната Лили и осемгодишният Боби бяха готови да влязат заедно с водача си във всяка една схватка.

И все пак, малките бандити не оставаха безразлични и към моралния аспект на дейността си. Методът им се оказа толкова изкусно замислен, че Робин Худ би им завидял, и то не благородно. Промъкваха се под камуфлажа на нощта и неусетно задигаха съдържанието от джобовете на сами пешеходци, чакащи по спирките. След това подлагаха жертвата си на изпитание – нещо като загадката на Сфинкса. Един от тях го молеше за дребни и в зависимост от отговора или му връщаха отново незабелязано откраднатото, или си тръгваха с плячката.

Тази тяхна детска игра всъщност представляваше своеобразен тест на човешкото милосърдие, а черешката на тортата беше простичкият факт, че по този начин Светльо можеше да демонстрира пред протежетата си своята виртуозност в изкуството на джебчийството.

III.

Противно на прогнозите на синоптиците, мартенският ден се оказа неочаквано горещ. По тротоарите пъплеха хора, облечени като за снежна буря. Децата се заливаха от смях при гледката, състояща се от младежи и тук-таме някой по-възрастен, всички навлечени със зимни шапки, шалове и дебели якета. След като укротиха сутрешния си глад, децата бързо и игриво се насочиха към автогарата. Петък е най-активният и оживен ден в тази част на града. Продавачките от будките за цигари и кафе хвърляха многозначителни погледи към групичката: в тях можеше да се прочете както милосърдие и съчувствие, така и погнуса. Пред заведенията за бързо хранене се извиваха дълги опашки, наподобяващи змиорки, сглобени набързо от елементи, които не си пасват. Някои от чакащите подскачаха от време на време от крак на крак или пък чертаеха неправилни кръгове с маршова стъпка, докато дойде редът им, а от устите им се процеждаше по някоя тиха псувня, насочена към всичко и всички. Всевъзможни миризми се смесваха и образуваха коктейл, способен да докара и тези с най-здравите стомаси до гадене или поне световъртеж. Неочакваната от гражданите слънчева светлина огряваше седящите пред кафенетата дядовци така, че им придаваше известна божественост – плешивите им темета блестяха като ореоли.

Подминаха и последната сграда, бързо прекосиха широкия паркинг и се озоваха на територията на автогарата – тяхното уютно поле за изява за деня. Оживление бликаше отвсякъде. От таксита слизаха чужденци с бледи лица и пълни куфари, осъзнаваха, че са ги довели на грешното място и панически се връщаха обратно в колите с горещи молби да ги закарат до летището срещу скромната сума от петдесет лева. От автобусите, трамваите и метрото на талази слизаха студенти и ученици с по една раница на гърба и малък сак в ръка, бързащи или към съседната гара, или към един от междуградските бусове.

Светльо огледа обстановката и бързо скрои план за действие.

– Вие двамата отивате към секторите вляво. Там обикновено не дават пари – на гъсто са. Няма да имам никакъв успех, ако аз опитам. – предводителят говореше бързо и с нескрито вълнение в гласа, големите тълпи му действаха ободряващо.

– Добре, батко. – отвърнаха в един глас по-малките, хванаха се за ръце и се приготвиха да тръгнат, но Светлин ги спря и продължи.

– Отивам към секторите вдясно. Все някой ще ми даде нещо там, а и да не даде, ще мога да му гепя парите.

Действително левият сектор беше по-многоброен. Когато хората са в голяма група, добиват повече кураж от обикновено и не се свенят да отказват на просяците, а даже понякога грубо ги гонят като бездомни кучета. В десния сектор пътуващите са по-малобройни и тяхната изолираност ги прави по-лесни мишени. Правилата на джунглата повеляват така, Светльо просто ги следваше. Повечето по-едри деца се навъртаха вдясно и на офицера не му се искаше да излага малките си редници на опасност. Като опитен стратег прецени, че ще имат по-добра възможност да опънат сантименталните струни в сърцата на левосекторниците, измъквайки от тях нелоши пари.

– Срещаме се тук след час да видим кой какво е изкарал. – додаде той, обърна се рязко, извъртайки се като пумпал и се втурна към далечния десен сектор, изчезвайки в навалицата.

Дребосъците последваха примера на водача си и се насочиха към началото на сектора вляво. Пресякоха, като едва не ги блъсна пътнически автобус и под серенадата на звучните ругатни на шофьора дотанцуваха до отсрещния край. Районът им се състоеше от около петдесет дървени пейки, разположени една след друга. Днес нямаше нито една свободна, а поне стотина правостоящи шареха безцелно и дебнеха за свободно място. Очертаваше се доста работа за малките труженици. За последно изрепетираха заучените реплики, които щяха да изчуруликат с жални погледи и протегнати напред ръце пред абсолютно всеки един от непознатите.

Експедицията им се оказа повече от успешна. След точно един час чакаха Светлин на сборния пункт, държейки припечелените петнайсет лева в пластмасова чаша, служеща им като детска касичка. Доволни от свършеното, се надяваха лидерът им да ги похвали и възнагради: вече подушваха пиршеството, което щяха да устроят с плодовете от труда си.

Денят напредваше, слънцето приключваше работния си ден и се канеше да се оттегли в ранна почивка зад някой тъмносив облак. Появилият се силен вятър сякаш отвя чакащите в бусовете, а оттам из всички краища на страната. Автогарата запустяваше, но Светльо никакъв не се мяркаше и служителите му започваха да се тревожат – повече за себе си, отколкото за него: не вярваха, че ще съумеят да обуздаят капризите на скитническия живот и да оцелеят без водача си.

Изведнъж се чу силен мъжки вик: „Стой!“. Плашливите гълъби не чакаха втора покана и си плюха на петите – и без това вече нямаше кой да ги храни тук. Двамата също се уплашиха и извърнаха погледи в посока десен сектор: врявата се лееше оттам. Мъжът извика още няколко пъти, но усилията му не даваха желания резултат. Пред погледите на Лили и Боби подобно на малък крилат полубог се понесе Светлин. Направи им знак с ръка, а след това се скри в лабиринта от подлези. Чуха как мъжът задъхан моли свидетелите на гонката за мобилен телефон, за да се обади в полицията. Малките се обърнаха, без да бързат и да си дават притеснен вид и поеха след водача си.

IV.

Час и половина по-късно кресльото се озова в сградата на районното управление. Все още едва поемащ дъх, събра сили и истерично започна да вика:

– Помощ! Помощ! Обраха ме!

В този час вътре беше почти празно и освен дежурния полицай се навъртаха още две-три съмнителни личности, които по незнайни причини се бяха озовали там. Всички погледи се насочиха към ограбения нещастник. Единият от посетителите без малко прихна в бурен смях – ситуацията му се видя комична, но съседът му го сръчка и с пръст му даде сигнал да запази мълчание и да слуша. Последвалата тишина наруши полицаят, напуснал кабинката и застанал до викащия:

– Здравейте, господине! Успокойте се и ми кажете какво се е случило, за да ви изпратя към колега, който да помогне. – говореше спокойно. Навярно подобни сцени не го впечатляваха, понеже бяха ежедневие. – Защо не се обадихте на телефона за спешни случаи? – додаде униформеният и унищожи като земетръс крехките основи на спокоен диалог, които тъй старателно се опита да положи.

Нахлулият не изчака последващо отклонение от добрия бюрократичен тон и продължи с бойните си викове:

– Как да се обадя, като ми откраднаха телефона? Вие идиоти ли сте? За какво ви плащат? Да философствате или да си вършите работата? – гласът му достигна нова октава и присъстващите мълчаливо се забавляваха на изстъплението.

Дежурният осъзна, че е направил грешна стъпка и побърза да се върне на правия път. Продължи с равен тон, като направи усилие да скрие незаинтересоваността си от съдбата на пострадалия:

– Разбирам, господине. Ще ви помоля да седнете и да изчакате, докато повикам колеги, които ще се заемат моментално със случая.

Викащият се укроти – не толкова от чутото, колкото от умора. В последните два часа беше ограбен, участва в преследване и едва ли не тича до районното. Отпусна се на един от столовете и зачака. Чу как дежурният вдига слушалката на вътрешния служебен телефон, набира няколко копчета и започва да докладва. От слушалката изкънтя басов мъжки глас, привидно издавайки нечленоразделни звуци, но адресатът им ги разшифрова и разбра командата, даде утвърдителен отговор на началника си и затвори. След това се приближи до седналия и му сигнализира да го последва. Преведе го през тесен коридор, наподобяващ тези в болничните крила. Някои от луминесцентните лампи, окачени по тавана, дразнеха поради очевидната липса на синхрон със съседите си: едните светеха твърде силно, други едва излъчваха каквато и да е светлина, а трети ту светеха в заслепяващо светлосиньо, ту изгасваха напълно.

Полицаят спря, извади връзка ключове и отвори една от стаите. Покани ограбения вътре и го настани на маса с два стола, разположена по средата на стаята. Ако не се намираха в районното, човек би помислил, че са си спретнали ранна романтична вечеря. Униформеният отвори двукрилата метална каса, скрила се в ъгъла, извади кочан листове хартия и два химикала.

– Може да започнете да пишете показанията си. До няколко минути при вас ще дойде колега.

Подаде пособията, затвори касата и я заключи, а после излезе от стаята, оставяйки пострадалия да излее мъката си в писмена форма.

V.

Нужни му бяха десетина минути, за да се накани да започне с писането. Най-после състави план за творбата си и зае поза, достойна за портрет на някой голям поет. Скърцането от ръждивите панти на вратата го прекъснаха по средата на първото изречение. Влезе млад мъж – късо подстриган, гладко обръснат, с чиста и изрядно облечена полицейска униформа. Беше нисък и с набито телосложение, но тези си недостатъци компенсираше със сериозното, но все пак излъчващо добродушие лице.

– Здравейте, господине! Да ви се представя – младши-сержант Младен Милев. – баритоновият му глас издаваше, че за разлика от дежурния, не е безразличен към случилото се. Подаде ръка на седналия писар, а след това се настани на отсрещния стол. – От началника на управлението разбрах, че сте били ограбен. Бихте ли ми разказали какво се случи?

Успокоен, че няма да му се наложи да довърши изречението, мъжът започна надълго и нашироко да разказва на полицая каква беда го бе сполетяла по-рано. Младен му вдъхваше доверие със светлите си очи и така предразположен, ограбеният влезе в най-дребни детайли. Разказа как чакал автобуса, като внезапно усетил как два пръста се прокрадват в левия джоб на панталона му, а когато се обърнал, видял младеж, около двайсетгодишен, да бяга с телефона в ръка. Доложи за настаналата суматоха на автогарата и мъчителното си придвижване до районното. Полицаят не се вълнуваше от тези излишни подробности, но остави пострадалия да довърши. Записа всичко необходимо в тефтера си и зададе само един уточняващ въпрос, с който възнамеряваше да приключи разпита:

– Може ли отново да опишете крадеца?

– Казах ви вече. Видях го в гръб, но беше доста висок. Да кажем на около двайсет с рошава глава, стари дрехи и бързи крака. Преди да изчезне, ръкомаха на две малки деца. Не знам какво повече да кажа…

– Мисля, че разполагаме с достатъчно информация. Ще ви изчакам да допишете това, което току-що ми разказахте и се залавяме.

След около половин час Младен съпроводи пострадалия до изхода, а после се насочи към кабинета си. Делеше канцелария с още двама младши, но за негово щастие днес отсъстваха и можеше да се шири на воля. Седна на бюрото си, обърна се да отвори прозореца, запали цигара и запрелиства папката, която от няколко седмици го занимаваше със съдържанието си.

Днешният случай се явяваше шестия подобен в последния месец. Пострадалите – винаги от мъжки пол – сигнализираха за откраднати телефони, часовници и портфейли. Районът на всички произшествия също се оказа еднакъв, както и образът на извършителя – младеж, висок, около двайсетгодишен, рошав, дрипав. Очевидно се касаеше за някаква група крадци, чийто предводител присъстваше в описанията на всички жертви. Младен разполагаше с достатъчно информация, за да създаде стратегия за залавяне на престъпниците. По правилник трябваше да прати делото на разследващите полицаи и те да се заемат, но в случая видя възможност, трамплин, с чиято помощ щеше да достигне нови висоти в кариерата си. Планът сам се начерта в съзнанието му. Хвърли фаса, затвори прозореца и излезе от сградата на управлението.

VI.

Знакът, който Светльо направи на малките, означаваше, че нещо се е объркало: трябваше да се омитат и да се чакат на най-близкото място, отредено за сборен пункт при спешни случаи. Лили и Боби схванаха отведнъж и се насочиха към една от малките градинки, където зачакаха.

Часът беше пет и горещината на отминаващия ден почти се бе стопила заедно с него. Вятърът се усили и заедно с липсата на водача караше децата да потрепват и да си представят по-защитени места. Най-после иззад ъгъла на една от сградите видяха мършавата фигура на Светльо да препуска към тях с още по–разрошени от тичане коси. Беше лаконичен и с писклив тенор нареди: „След мен!“ Подчиниха се и се понесоха след офицера. Минаха през една закусвалня, хапнаха на крак и проведоха кратка оперативка, за да направят разбор на случилото се.

– Колко изкарахте? – започна Светлин и ги изгледа, местейки поглед от единия към другия.

– Петнайсет лева. – отвърна Лили и подаде чашата-касичка на главния касиер.

– Чудесно! – каза старшият и изпразни съдържанието в ръката си, а после го прибра в джоба на връхната си дреха. – Аз успях да гепя един телефон и го продадох за петдесет лева на нашия човек. Голяма врява се вдигна днеска, но поне се измъкнахме. Вече не е наш проблем, другарчета! Значи общо имаме шейсет и пет лева. Добре, добре… Никак не е зле! Предлагам тази вечер да направим една последна акция и да се кротнем за около седмица. Този днешният искаше да ходи в полицията. Няма да е първият. След тази вечер ще имаме достатъчно да изкараме седмицата, а после ще му мислим. – гласът му звучеше спокойно, нямаше и следа от одевешната патетичност. Долавяха се нотки на бащинска загриженост за добруването на дребосъците. – Съгласни ли сте?

– Съгласни сме! Ще правим каквото ни кажеш. – отвърнаха двамата в синхрон. Бяха доволни, че закрилникът им се е върнал при тях. Довършиха закуските и запърхаха като прелетни птички из градската шир.

Настана нощна идилия. Черният воал на мрака не се бе спуснал напълно над улиците, но днес си партнираше с тънка мрежа от мъгла, придаваща  загадъчност на уличните лампи. Съдружниците обикаляха района си чевръсто, разминавайки се по тесните тротоари с разхождащи се двойки или групички гимназисти. Правеха оглед и маркираха следващата и последна за ловния сезон плячка. Заръмя лек, хладен дъжд и понеже нямаха чадъри, се прикриха под навеса пред входа на едно от кварталните магазинчета.

– Повечето са в групи – започна Светльо, – трудно ще успеем с тях. На спирката от снощи има някакъв сам мъж. Вече минаха три автобуса и не се е качил. Обзалагам се, че чака за някаква среща и има пари. Предлагам да го оберем и да теглим чертата. Даже няма да го пробваме дали ще ни даде нещо доброволно – вземаме и бягаме. Какво мислите?

Лили и Боби кимнаха утвърдително и тримата поеха през познатите им лабиринти към мястото на предстоящата схватка. Когато се приближиха, водачът изложи наблюденията си:

– Има голямо палто. В единия джоб е телефонът, в другия портмонето. Ще ми трябвате, за да вземем и двете.

На спирката неподвижно стоеше изправена невисока мъжка фигура с нахлупен на главата каскет и дълго черно палто; човекът, застинал като статуя, бе скръстил ръце пред гърдите си. Дъждът се усили: премина от ръмеж в проливен, а тъмнината съумя напълно да обгърне всички крайчета от кръгозора. Луната се криеше зад тъмните облаци, сякаш не желаеше да става свидетел на предстоящата сцена.

Двамата по-малки се застанаха от дясната страна на мъжа, докато големият се промъкваше отляво. Трите сенки скъсяваха дистанцията, опитвайки се да не вдигат шум с шляпащите си обувки. В далечината блесна светкавица, последвана от още две по-малки. Фигурите на тъмнината се приближаваха все повече до целта си. Тъкмо когато обкръжиха плячката, се чу гръм, наподобяващ паднала бомба, мъжът рязко се извъртя наляво и сграбчи Светльо за китката. Лили и Боби издадоха приглушени от дъжда викове и бързо се отдалечиха, за да се скрият, но не стигнаха далеч: страхуваха се какво ще се случи с горкия им главатар. Застинаха и впериха погледи в двамата на спирката, стоящи като вцепенени един срещу друг. Пороят се засилваше и пролетната буря вилнееше с пълната си ярост и мощ. Мъжът свали каскета със свободната си ръка и под него се откри късо подстриганата му глава.

Младен устрои гениален капан на крадците. Знаеше, че ще дойдат при него и търпеливо ги чакаше. Чу как обувките им шляпат по локвите, а по сенките им различи, че големият ще бъде вляво. Сега от плячка се превърна в хищник. Държеше уплашения и пребледнял като тебешир Светльо и вече вкусваше похвалите от началника си и неизбежното повишение. Като един съвестен служител се гордееше с добрата работа и вярваше твърдо, че върши добро в полза на обществото. Замъкна за китката малкия крадец, който сякаш загуби гръбнака си в гръмотевичната буря и го доведе до една от уличните лампи, за да може да го огледа по-добре под бронзовата ѝ светлина.

Остана смаян, като откри, че пред себе си има не закоравял двайсетгодишен разбойник, а малко, изплашено до смърт момче. Смразяващи тръпки пропълзяха по гърба на полицая и кръвта му се поледи пред неочакваната гледка. Довери се на първичния си инстинкт и пусна ръката на Светльо, като му направи знак да бяга. Малкият за момент се обърка, но после се окопити и след няколко секунди отново беше станал едно с мрака.

Полицаят пое дълбоко дъх, а сърцето му бе препълнено със съжаление за този невръстен престъпник. Понечи да прибере премръзналите си ръце в джобовете на палтото. Без капка изненада установи, че са празни. Усмихна се и бавно също потъна в безкрая на пролетната нощ…   

 

 

* Проектът на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“ се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“.