ПРАВДА КИРОВА

 

Веселин Бранев започва творческия си път като писател. Издава две книги с разкази, но мечтата му е да бъде режисьор. Учи режисура в Берлин и филмова драматургия в Прага. Но и по-късно, особено в тежки жизнени обстоятелства, се връща към писането на проза. Това е „опит да се преборя за опазване на автономността на личността си чрез писане“ – споделя той в последната си книга „Следеният човек“. „С него исках да си докажа, че съм собственик на самия себе си, че мога да избирам сюжетите си в пълна вътрешна свобода – необременен от нищо, неуплашен от никого, несъобразен с каквато и да е политическа конюнктура“.

 КОРИЦАТА НА ФРЕНСКОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА НА ВЕСЕЛИН БРАНЕВ „СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК“ 

Защо Веско Бранев избра именно творчеството на писателя Константин Константинов, за поредния си филм в трудна житейска ситуация? Струва ми се, че това се дължи на особената му близост с автора. Тънък психолог и изящен стилист, този писател, след 9 септември 1944 г., е недооценяван, пренебрегван, премълчаван при оценките за българската литература.

Когато четем за Константин Константинов, едно негово качество доминира в спомените на всичките му съвременници: неговото достойнство. В своя реч пред Общото годишно събрание на Съюза на българските писатели той казва: „Българският писател трябва, преди всичко друго, да скъпи две неща: своята свобода и своето достойнство. Своята вътрешна свобода, без която никакво дълбоко, трайно творчество не е възможно, оная бистра духовна независимост, която презира всякакъв компромис, и е единственият климат на истинско изкуство“.

 КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ (1890 – 1970) 

Това са качества, които по особен начин го родеят с Веселин Бранев.    

За Веско едно от възможните достойни професионални занимания беше кинематографичното преосмисляне на българската литература. Това избавяше твореца от „шикалкавене“, съобразяване с цензурните изисквания, освобождаваше от автоцензура и компромиси, предизвикани от желание работата „да мине“ и даваше почти максимална творческа свобода при интерпретацията.

Разбира се, изискваше се сценаристът да усеща близост със света на автора и с неговото разбиране за човека. А разказите на Константин Константинов даваха възможност за проникновена визуална и психологическа интерпретация. „Във всяка фраза трябва да съществува психологическото, едновременно с пластичното“, споделя старият писател в едно свое писмо.

Свързваше ги и мисленето за човека като за сложно, противоречиво, нееднозначно същество. Константиновият интерес към „малкия“ човек, битуващ без надежда в незначителността на безвремието някъде в периферията на живота, беше близък с изискването на Веско за триизмерно изграждане на човека – за него е важна „максималната искреност на автора към недъгавостта на човека, но и максимално милосърдие към трудната му участ“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 ВЕСЕЛИН БРАНЕВ (1932 – 2014) 

В книгата си „Следеният човек“ той пише: „В самотата и тъгата си започнах да мисля за своя следващ филм. Беше изключено сюжетът му да бъде съвременен, защото ми беше необходима максимално допустима свобода за третиране на героите и обществената среда, а това можеше да стане, само ако наместя историята някъде в недалечното, но задължително некомунистическо минало на страната. Но нямах право да измислям собствен сюжет от миналото, само за да разказвам колко трудно е да си човек в този свят – това никой генерален директор на кинематографията не би благословил заради възможната аналогия с настоящето... Миналото служеше само за разказване на героични антифашистки или военно-патриотични истории... Единственото възможно спасение беше екранизация на вече написано произведение на литературен класик. След доста упорито ровене усетих, че попадам на една възможност – два разказа на писателя Константин Константинов, чието действие се развиваше в жалък провинциален хотел. Героинята на един от разказите можеше да се превърне в централен образ на филма – проституираща хотелска прислужница, която мечтае за друг живот в средата на посредствени хора с амбиции, но без копнежи. Да изтръгна звуци на човечност и надежда от потъналата в грубост, невежество и подражателство балканска действителност – това беше предизвикателството пред мен“.

И ето го филма: Началото на 30^-те години на ХХ век.

Безименно провинциално градче. В него е интернирана от „нравствената“ полиция Тинка – млада шивачка от софийските покрайнини. Корумпираният полицай я „спасява“, като я „урежда“ за камериерка в единствения хотел и, естествено, е първият ѝ секс-клиент. Тинка „бяга“ от всекидневието в таванската си стаичка, където „разговаря“ с фотографиите на популярни киноактьори и пребивава, макар за няколко мига, в един друг, по-красив свят. Надеждата ѝ, че Каракаша ще я измъкне от това място, като я направи продавачка в дюкянче за трикотаж, ѝ помага да преодолее отчаянието от безсъдържателния ѝ живот.

В разказа „Ден по ден“ на Константин Константинов Тинка остава пасивен характер. Тя живее сякаш „временно“ в хотела и копнее по различен живот, който не е в състояние да търси сама. След трагичната смърт на Каракаша, за нея промяната не настъпва, тя остава в безсмисленото си битуване, с което се примирява.

 ИРЕН КРИВОШИЕВА ПОЛУЧАВА НАГРАДА „ЗЛАТЕН ЛЪЧЕНО“ ОТ ФЕСТИВАЛА В АВЕЛИНО ЗА РОЛЯТА СИ ВЪВ ФИЛМА ХОТЕЛ ЦЕНТРАЛ (1982, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН БРАНЕВ) 

Във филма „Хотел „Централ“ Тинка на Веселин Бранев преживява сложно развитие. Трагичните обстоятелства сякаш я ожесточават и тя планира да оцелее със средствата на дребните хищници, които я заобикалят. Но тогава пристига пътуващата актьорска трупа – незначително събитие, което е истински празник за Тинка. Празник, който преобръща живота на мечтателната камериерка. В една от актрисите тя сякаш вижда въплъщението на своя идеал от другия, по-красивия, по-съдържателния, по-висшия свят от кинофотосите.

Веско Бранев използва мотиви от разказа „През стената“, но без да следва буквално фабулата със самоубийството на актрисата. Вместо това той сякаш разширява и изследва, доразработва мотивите за евентуалното ѝ самоубийство (без то да е показано).

Възхитена от присъствието на актрисата, Тинка е разочарована от евтиния ѝ флирт със столичния политик и импулсивно се опитва да попречи на злополучното им уединение, сякаш за да спаси актрисата от „падението ѝ“. Така предизвиква скандал, който я връща „в калта“. Но не това я тревожи – тревожи я, че не може да разбере причината защо нейният кумир без никаква принуда постъпва като евтина курва. Нима и онези от другия, красивия, висшия свят са такива?

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ХОТЕЛ ЦЕНТРАЛ (1982, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛИН БРАНЕВ) 

От безлично, незначително същество, Тинка се издига до човек със съвест, който има сетивата да усети срам за всички хора... „За цялата земя да те е срам“. И напуска хотела. Не знаем дали това ще я доведе до по-достоен живот или до нейната гибел.

Веско Бранев интерпретира авторски фабулата на разказа „Ден по ден“ и във филма постепенно хотел „Централ“ се превръща в микрообраз на цялото общество – хотелиер, предприемач, търговци, чифликчии от околните села, военни от местната казарма, пътуваща актьорска трупа, столичен политик и провинциалните му последователи се мяркат, макар и за кратко, в ярки, запомнящи се сцени. И те  не само не чуждеят на разказа, а напротив, носят мотиви и отгласи от други  разкази на Константинов, от цялото му творчество.

Деликатно и неусетно Веско Бранев претворява целия Константиновски свят, като го обогатява и надгражда, разполагайки го убедително в достоверно пресъздадената със средствата на киното епоха. Така психологическата камерна история се превръща в колоритно платно за 30-те години, с циничното боричкане на корумпираните партии и пълзящото надигане на фашизма.

В този ярък портрет на епохата Бранев достига до поразяващо убедителни характеристики и верни обобщения за народопсихологията ни. Може би всичко това прави толкова силна и аналогията със съвременността. А може би болката за човека носи тази недоизказана тъга от човешката неосъщественост, която прави филма жив и днес.

 ВЕСЕЛИН БРАНЕВ 

През 1982 г. филмът „Хотел „Централ“ беше завършен. Веско Бранев пише в книгата си: „Това е време, в което почти влязох в хармония със себе си. Направих филм, който беше метафоричният огледален образ на неясната ми личност“.

Филмът беше приет добре от редколегията и художествения съвет. Премиерата мина успешно. Зрителите го харесаха. Но изненадващо не му беше дадена най-високата категория. Това не попречи на италиански селекционери да го включат в състезателната програма на фестивала във Венеция с лична покана към Веско да бъде гост на фестивала. Но международен паспорт (задължителен за пътуване по онова време) не му беше издаден...

По-късно филмът беше поканен на фестивала в Авелино и се завърна със „Златен Лачено“ за режисьора и актрисата. След това влезе в селекцията на фестивалите в Лондон и Сан Франциско. С автора решихме, че е крайно време като редактор да пиша до Управлението на кинематографията за преразглеждане на категорията на филма. Получих отговор от заместник-директора по художествените въпроси, че искането ни е „безтактно“.

Но през 1983 г. Веселин Бранев получи наградата за режисура на фестивала на българското кино „Златна роза“ във Варна. Може да се каже, че младежката му мечта беше осъществена.

 

* * *

 „СТАРИЯТ“ ШУМЕН 

А преди две-три години от общината в Шумен ми се обади любезна госпожица. Всички те са почитатели на филма, не могат да го забравят, такъв истински живот кипи в него! Искат да включат сградата в туристическата обиколка на града, но не могат да намерят никакви сведения за този хотел в града им.

Веско беше вече починал. Операторът Яцек Тодоров и композиторът Божидар Петков – също. От творческия екип беше останал само художникът на филма Анастас Янакиев. Той разказа, че полуизоставената занемарена сграда не е била хотел, трябвало е да я стягат и одекоряват. Стаите са били малки и за някои сцени е било трудно да се съберат героите вътре. Операторът е измислил специална самоделна конструкция, за да снима отвън, през прозореца, и после да влезе с фарт вътре. Хотел „Централ“ не е имало, но в туристическия маршрут може да влезе къщата, където е сниман „Хотел „Централ“. 

* * *

Филмът на режисьора Веселин Бранев „Хотел „Централ“ е създаден през 1982 г. по мотиви от два разказа на забележителния писател Константин Константинов – „Ден по ден“ и „През стената“. Творческият екип включва едни от най-добрите автори и изпълнители в българското кино. Оператор е блестящият професионалист Яцек Тодоров, сценограф е талантливият художник Анастас Янакиев, композитор е незаменимият Божидар Петков. В главната роля се снима дебютантката Ирен Кривошиева – откритието на филма, тогава все още студентка. Участват още: Антон Радичев, Живко Гарванов, Борис Луканов, Георги Русев, Йордан Спиров, Боряна Пунчева, Валентин Гаджоков и др.

Само преди година, по книгата на Веселин Бранев „Следеният човек“ (издателство ФАМА, 2007), режисьорът Димитър Коцев – Шошо създаде едноименен документален филм за трагичната съдба на тази изключителна личност – писател-сценарист-режисьор.

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.