ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ
Филмопроизводство. Кинохроники
Кинематографичният живот у нас през 1921 не се изчерпва единствено с деятелността в сферата на филморазпространението, с постигнатото в полето на кинообразованието или с опитите да бъдат осъществени амбициозните снимачни намерения на възникналите по това време учебни „кино-студии“ – „Диана“, „Витофилм“ и тази при „фабриката“ на Акционерно дружество „Луна“ (виж сп. КИНО, юли/2021). Упоменатите в първата част на статията филмови проекти на трите киношколи са само индикация за активизирането в продуцентската област, което, от своя страна, довежда до сътворяването на десетки филми – хроникално-документални и игрални. За ускоряването на този процес допринасят още и актуалната вътрешнополитическа обстановка, и „международното положение“…
Стодневната обиколка на Европа
След Първата световна война (1914 – 1918) Царство България изпада в международна политическа изолация, от която тогавашният министър-председател Александър Стамболийски се опитва да извади страната, като предприема стодневна обиколка из Европа – Англия, Франция, Италия, Белгия, Чехословакия, Полша и Румъния. В някои от тези страни той бива заснет на филм – със сигурност това става във френската столица. „Няколко от апаратьорите на „Гомон“, „Еклипс“ и „Замбели-филм“ – твърди сп. „Кинопреглед“ (№ 10, 1921) – са кинематографирали цяла серия от изгледи с нашия пръв министър, при разните му посещения в Париж, околностите и забележителностите му, в Ньой, Марсилия и другаде. Надяваме се, че в скоро време ще видим тия изгледи върху екрана на българските кина!“ Три години след това – в средата на март 1924, когато правителството на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) вече е свалено от власт чрез преврата от 9 юни 1923, а Александър Стамболийски – садистично убит, сп. „Кинозвезда“ (№ 14) потвърждава, че споменатите кинохроники наистина са били дело на чуждестранни, а не на наши кинооператори, придружавали премиера: „По настоящем в Германия в некои кинотеатри са представени цела серия от изгледи с бившия министър-председател Стамболийски, при разните му посещения в Париж и околностите му, в Ньой, Марсилия и другаде“.
СЪОБЩЕНИЯТА В СП. „КИНОПРЕГЛЕД“ (№ 10) И СП. „КИНОЗВЕЗДА“ (№ 14)
От стодневната си обиколка Александър Стамболийски се завръща със „специален влак“, който пристига в 10 часà на 15.I.1921 (събота) на софийската Централна гара. Там премиерът бива „причакан“ от своите министри, „дипломатическото тяло“, офицери, „делегации на селските дружби с 9 знамена“… В тази „особна среща“ се включват още държавни чиновници, „напуснали учрежденията си“; една рота от Шести полк, която отдава военни почести на премиера; ученици, „наредени по тротоара на улиците“; музиките на Втора и Трета гимназии… „От гарата – отбелязва в. „Мир“ – г. Стамболийски се отправи за външното министерство, гдето от балкона държа едночасова реч.“. Това посрещане, охарактеризирано в част от печата като ентусиазирано и спонтанно, очевидно е било предварително подготвено. Толкова добре, че организаторите му са съумели да осигурят дори двама кинооператори, които да увековечат събитието. Те пък най-вероятно са били служители на „Луна“ АД.
В края на 1925 това кинематографично дружество вече е обявило своята несъстоятелност и е престанало да съществува. Затова неговите ликвидатори предлагат част от продукцията му за продажба на Държавния ученически кинематограф (ДУК). Ето защо Министерството на народното просвещение (МНП) сформира петчленна комисия, чиято задача е да изгледа, оцени и евентуално одобри закупуването на предоставените хроникално-документални филми. Двудневната дейност (18 и 19 ноември 1925) на „петчленката“ ражда протокол, в който фигурират цели 24 заглавия, зад две от които най-вероятно надничат репортажите, отразили на 15.I.1921 споменатата „особна среща“: „Завръщането на Стамболийски от Европа“ и „Речта на Стамболийски от балкона на външното министерство” („в негатив“). Допускам, че първата кинохроника е идентична с тази, заведена в Българската национална филмотека (БНФ) под титула „Посрещане на Александър Стамболийски“. Втората не е регистрирана като самостоятелно заглавие, но и нейните кадри оцеляват до наши дни, благодарение на това, че биват включени в монтажния документален филм „Националната революция в България“ („Die Nationale Revolution in Bulgarien“) – продукция на немското кинематографическо дружество „Урания“, реализирана след Деветоюнския преврат от 1923 (от съхранената във фонда на БНФ картина се вижда, че епизодът е дело на двама кинооператори, единият от които снима от балкона).
КАДРИ ОТ ДОКУМЕНТАЛНИЯ ФИЛМ НАЦИОНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
Две тежки сватби
В протокола на комисията са вписани заглавията и на два „семейни“ филма – „Свадбата на дъщерята на Стамболийски“ и „Свадбата на сина на А. Димитров“. Относно първото събитие всичко е ясно – сватба е имало и тя е била заснета върху целулоидна лента. Надежда Стамболийска и Иван Бояджиев, синът на „оранжевия“ депутат Григор Бояджиев, се женят на 17 юли 1921 (неделя). Ден по-рано от всички краища на страната към плевенското село Български Караагач (от 1934 – Тотлебен), откъдето са Бояджиеви, започва да се стича „отбран свят“. От столицата пристигат министри, депутати, генерали, дипломати, но не и цар Борис III, макар монархът да е поканен лично от тъста. Организацията е отлична, с помощта на военните е осигурен редовен транспорт, за около 4000-те гости бива въздигнат палатков лагер. Медийното отразяване на „мероприятието“ също е на висота – в селото е открита телеграфно-пощенска станция, присъства директорът на печата Дечев, поканени са журналисти, фотографи, кинооператори… Венчалният обред, извършен по обяд в двора на Бояджиевата къща, бива съпроводен от песнопенията на хòра на софийската църква „Света Неделя“. Три военни музики, десетки гайдари и кавалджии веселят сватбарите. „Два кинематографически апарата направиха снимки на церемонията“ – свидетелства на 20 юли плевенският в. „Северно ехо“.
СВАТБАТА НА ДЪЩЕРЯТА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ – 17 ЮЛИ 1921
В хранилищата на БНФ се пази 130-метрова хроника, заглавието на която бива изписано върху лентата и на френски – „Le ministre pour les affaires intérieures A. Dimitroff assiste à une fête de noces dans une village“, и на английски – „The minister of the intern offices A. Dimitroff assists to a country-wedding in a village“. Протагонист на филма очевидно е Александър Димитров – политик от БЗНС, водач на радикалното крило в партията, дясна ръка на Александър Стамболийски. Освен с преводното си заглавие – „Министърът на вътрешните работи Александър Димитров присъства на селска сватба“, този репортаж е заведен във фонда на БНФ и като „Александър Димитров кумува на селска сватба“ – титул, подчертаващ прякото и сравнително активното участие на министъра в тържеството, което обаче от картината не се разбира. В този ред на мисли не е изключено тъкмо този филм, съхранил образите и на височайшите сватбари от София, и на местните участници в хорàта и ръчениците, да е бил обявен за „семеен“ и наименуван „Сватбата на сина на А. Димитров“.
КАДРИ ОТ РЕПОРТАЖА „МИНИСТЪРЪТ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ ПРИСЪСТВА НА СЕЛСКА СВАТБА“
И на друг репортаж биват поставени заглавни двуезични надписи: „M. Al. Stamboliisky, président du conseil bulgare, assiste à une fête militaire à Sofia“ и „M. Al. Stamboliisky, the Bulgarian Prime Minister, attends a military festival at Sofia“ („Г-н Ал. Стамболийски, министър-председателят на България, присъства на военно тържество в София“). И той бива запазен във фонда на БНФ – под наименованието „Посещението на Стамболийски в казармите на VI полк“. Неговите 80 метра, заснети най-вероятно през 1921, показват Александър Стамболийски, Цанко Бакалов – политик от БЗНС, известен повече с псевдонима си Цанко Церковски, официални цивилни лица и висши военни на посещение в казармите на 1-ви и 6-и полк, завършило с тържествен марш на войската. Любопитна подробност е фактът, че в протокола на комисията на МНП се споменава заглавието „Парад на Софийския гарнизон“, чиято основна единица е именно 1-ви пехотен софийски полк. Всъщност по това време „славните 1 и 6 пехотни полкове“ са разформировани съгласно клаузите на Ньойския договор, тъй че върху плаца на поделението (на чието място днес се възвисява НДК) дефилират техните „остатъци“ – 1-ва и 6-а пехотни дружини (в. „Мир“, № 6417, 24.X.1921).
ПОСЕЩЕНИЕ НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ В КАЗАРМИТЕ НА 1-ВИ И 6-И ПОЛК
Наличието на цитираните разноезични титулни надписи бива донякъде обяснено от кратко съобщение, появило се през лятото на 1922 в „Кинозвезда“ (№ 7): „Акц. Д-во „Луна“ е назначено за кореспондент на „Пате Журнал“ и вече е изпратил филмите актуалетите [актуалитета] „Земледелческия конгрес в София“ и „Розовата индустрия в България“. Информацията е доказателство както за авторитета на дружеството, така и за качествата на неговата продукция. Получаваните в Париж материали са били включвани в световните седмични кинопрегледи на френската компания и по този начин „българската тема“ е ставала достояние на милиони зрители.
САМО ТЕЗИ ШЕСТ ТИТУЛНИ НАДПИСА НА КИНОХРОНИКИ НА „ЛУНА“ СА СЪХРАНЕНИ ДО НАШИ ДНИ.
Упоменатите кинохроники са част от филмопроизводствен процес, който набира сили тъкмо в началото на „бурните 20 години“ и то благодарение най-вече на „кино-къща“ „Луна“. По този повод сп. „Киносвят“ (№ 2) още в края на април 1921 отбелязва, че „докато в миналото „Луна“ почти не даваше признаци на живот“, то с дейността, „която проявява напоследък“, прави „отрадно впечатление“. Според изданието „импулсът“ за тази „трескава и ползотворна дейност“ е даден от „смяната на управителното тяло“. „По инициативата на младият и енергичен административен директор г. Алберт Давидов и вещото ръководство на г. Александър Гарибов – техническия директор, се изработиха в едно кратко време хиляди метра филм, из нашия обществен живот и хубавата българска природа, които далеч надминават всички изработени досега и по нищо не отстъпват на чуждите, внасяни в нас.“ Анонимният автор на антрефилето дори изрежда „по-важните“ от тези хроникално-документални филми, подчертавайки, че те „понастоящем се копират“: „Ученическата трудова повинност в с. Бяла черква (Търновско), с присътствието на министрите г. г. Цанко Бакалов и Н. Атанасов“, „Първият празник на българската жандармерия в София“, „Изглед на Варна и пристанището“, „Прокопаването на канала между Дервенското [Девненското] и Гебедженското [Белославското] езера с парахода-машина „Драга“ и „Изгледи от шосето за Самоков, с двете инсталации при Панчарево“.
Трудовата повинност
Законът за Трудовата повинност (14.VI.1920) въвежда задължителното полагане на обществен труд в полза на държавата за ограничен период от време. От 1920 до 1929 през тегобата преминават 154 540 души – ученици и студенти, мъже и жени, работници и селяни, дори актьорите от Народния театър се включват в ремонта на своята сграда… „Луна“ откликва на този опит на правителството да преодолее финансово-икономическата криза, обхванала страната след войната, като осъществява цяла „трудовашка“ поредица от кинохроники. Една от които очевидно е била заснета в Бяла черква – родното място на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството Цанко Церковски, който ще да се е мярвал във филма, „поддържан“ от своя колега Недялко Атанасов, министъра на железниците, пощите и телеграфите.
СЦЕНИ ОТ УЧЕНИЧЕСКАТА ТРУДОВА ПОВИННОСТ, ОТ РАБОТАТА НА ПОЛЕТО, ОТ ДЪРВОДОБИВА В ПЛАНИНАТА
В своите мемоари, озаглавени „Принос към историята на българската кинематография“, дългогодишният кинодеятел Кирил Петров твърди, че „освен първите културни и документални филми, дружество „Луна“ реализира и няколко пропагандни филми в защита на въведената тогава за пръв път ТРУДОВА ПОВИНОСТ, които бяха откупени от Министерството на Вътрешните работи и поверени да се изнесат и прожектират извън границата на България“. Тази информация бива допълнена от Васил Грозев, служител на „Луна“ и директор на киното ѝ в Стара Загора от 1920 до 1923: „През 1921 година – свидетелства той в писмото си до Държавния киноархив от 8.III.1961, – по нареждане на министра на Вътрешните работи Александър Димитров, двама души от „Луна-филм“, а именно: Тодор Василев и Димитър Панчев, заминаха за Виена, Прага и Варшава, където да прожектират с пропагандна цел нарочно създадените тогава у нас филми на тема „Трудова повинност“. Сеансите не само са популяризирали осъвременения вариант на средновековната „ангария“, но и са допринесли (според Кирил Петров) за промяна на световното обществено мнение към България. „Същият филм, за трудовите войски, изигра важна роля за намаляване репарациите“ – уверява той, сравнявайки агитационната целулоидната акция из Европа със „стодневната обиколка на Александър Стамболийски, която размрази леда, който беше опасал нашата страна“.
Празникът на жандармерията
На 26 юли 1881 княз Александър I Батенберг издава указ за устройството на българската жандармерия. Впоследствие служителите в тези военни сили, натоварени с полицейски функции, определят датата за свой професионален празник, честван и в наши дни. Затова и не би трябвало да прозвучи изненадващо фактът, че през лятото на 1921 „Кинопреглед“ (№ 18) известява: „Акц. Д-во „Луна“ е снело отпразнувания на 26 того патронен празник на Жандарм[ерийската]. Техническа Дружина. Присътствували са на това празненство и били снети г. г. министрите Н[едялко]. Атанасов и Радолов [Александър Радолов – министър на правосъдието], началникът на жандармерията Генерал Георгиев [генерал-майор Михаил Георгиев], полковник Мустаков и други офицери от жандармерията. След молебена е била сервирана закуска. Снимките са излезли сполучливи и наскоро ще бъдат представени в София“. Но пък е изненадващо, че „Киносвят“ озаглавява репортажа „Първият празник на българската жандармерия в София“. Основание за тази характеристика е възможно да са дали извършваните по това време трансформации в институцията – съгласно указ № 96 от 19.XII.1920 например Първи конен полк е реорганизиран в Първи жандармерийски конен полк.
Стопански филми
„Също са били направени снимки – продължава да изброява обектите, привлекли вниманието на кинооператорите на дружеството, текстът във вече цитирания брой на сп. „Кинопреглед“ – от освещаването на тютюневата фабрика „Енидже“, на което е присътствувал и г. министър Торлаков, и от електрическата юзина в Панчарево. Тия дни „Луна“ възнамерява да снеме трудоваците, както и да направи снимки от околностите на Рилския монастир.“ „Енидже Вардар“ е търговско дружество за производство на цигари, чиято фабрика в Плевен бива открита на 19.VI.1921 в 10 часà сутринта – най-вероятно от споменатия политик Марко Турлаков, който по същото време е министър на финансите. Така „Кинопреглед“ допълва списъка на стопански филми, наченат от „Киносвят“ със заглавията: „Изглед на Варна и пристанището“, „Прокопаването на канала между Девненското и Гебедженското езера с парахода-машина „Драга“ и „Изгледи от шосето за Самоков, с двете инсталации при Панчарево“.
АКО НЯКОЙ ОТ СТОПАНСКИТЕ ФИЛМИ НА „ЛУНА“ БЕ СЪХРАНЕН ДО НАШИ ДНИ, ТОЙ НАЙ-ВЕРОЯТНО ЩЕШЕ ДА СЪДЪРЖА ИЗОБРАЖЕНИЯ, ПОДОБНИ НА ТЕЗИ ОТ НАСТОЯЩИТЕ ФОТОГРАФИИ.
Под ръководството на Алберт Давидов
В края на октомври и „Кинопреглед“ споменава името на Алберт Давидов, охарактеризирайки го също като „младия и енергичен директор“ на „Луна“. Добавяйки, че под неговото ръководство дружеството „изглежда е оставило на заден план филмонаемната търговия и се е заело сериозно с производството на филми“, изданието подчертава, че „редица филми, изобразяващи изгледи от нашия край, тържества и пр. са снети сполучливо“.
В следващия брой (№ 28) списанието отпечатва обширна статия на самия Алберт Давидов, озаглавена „Министра на народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас“. След като уверява, че Стоян Омарчевски (оглавявал институцията от 22.V.1920 до 9.VІ.1923) е първият български държавник, осъзнал „грамадното значение на кинематографа“; след като припомня неговите усилия, положени за въздигането и закрепването на „националната филмова индустрия“, а и приноса му към сегашното „завидно положение“ на „Луна“ в „техническо отношение“, авторът привежда конкретни примери в защита на своето изложение: „Все благодарение на г. Министър Омарчевски бидоха снети погребението на благородния англичанин Сър Джеймс Баучер, посредством който филм ще се види в странство, как се обичат и уважават приятелите на България. Юбилеите на Ив. Вазов и Цанко Церковски ще послужат като паметник за възхищението и адмирацията, които признателния народ указва на заслужилите свои синове. Снети са също сцени от трудовата повинност, празднуването на Св. Св. Кирил и Методи, погребението на зверски убития Министър на Войната Ал. Димитров и много други красиви изгледи от хубавото ни отечество“.
Погребението на Джеймс Баучер
Ирландският журналист Джеймс Баучер, дългогодишен кореспондент на лондонския в. „Таймс“ за Балканите, умира на 30.ХІІ.1920 в София и бива погребан на 6.І.1921 край Рилския манастир – това свое желание той изразява още приживе. Траурната церемония е подробно описана в столичния печат. Само един негов представител обаче обръща внимание на факта, че „погребението на Баучера от София до Рилският монастир включително, е снето на кинематографичен филм“ („Вестник на вестниците“, 8.I.1921).
Юбилеят на Иван Вазов
Иван Вазов е роден на 9 юли 1850, но 70-годишнината му бива чествана на 24.X.1920. Тогава е заснет и филм, който впоследствие самият поет има възможността да види – за което свидетелства в края на 1920 „Кинопреглед“ (№ 7): „Миналата неделя се състоя един кинематографически сеанс в д-во „Луна“, на който присътствували поетите г. Иван Вазов, К. Христов, министър Омарчевски с съпругата си, секретаря на Вътрешното министерство и др. Били представени между другото и „Тържествата по случай юбилея на Ив. Вазов“. Присъствието на патриарха на българската литература, на друг голям поет като Кирил Христов (член от юбилейния комитет „Ив. Вазов“) и на министъра на просвещението на закрита прожекция на дружеството недвусмислено говори за авторитета, връзките и влиянието на „Луна“.
Отбелязването на 70-годишнината от рождението на твореца е било добре организирано, всенародно и повсеместно – „при отразяването на […] Тържествата в Пловдив в чест на Ив. Вазов участвувахме още: Алб. Давидов и аз“ – уверява Васил Грозев. В инициативата ще да се е включил и екип на кино „Модерен театър“, чиято управа още в началото на октомври 1920 уведомява „комитета за отпразднуване“, „че в юбилейния ден и в близките други, ще представи сцени из живота на поета. Чистият приход от представленията на 24 октомври ще бъде предаден на комитета за най-целесъобразно използуване“ (в. „Мир“, 7.X.1920).
СП. „СЪВРЕМЕННА ИЛЮСТРАЦИЯ“ ОТПЕЧАТВА ПЕТ ФОТОГРАФИИ, ОТРАЗИЛИ МИГОВЕ ОТ ЧЕСТВАНЕТО НА ВАЗОВИЯ ЮБИЛЕЙ – 24.X.1920 г.
Юбилеят на Цанко Церковски
Освен политик, радетел за учредяването на БЗНС, депутат, министър – на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1918 – 1920), на народното просвещение (1919 – 1920) и на железниците, пощите и телеграфите (1918 – 1919, 1923), Цанко Церковски е поет, белетрист и драматург. Началото на неговата „непрекъсната писателска дейност“ ще да е положено през 1891, когато той завършва педагогическо училище в Силистра, защото 30-годишнината ѝ бива отбелязана (след няколкократни отлагания) на 16.X.1921 (неделя) в Бяла черква. Тогава и там се събират „хиляди гости, придошли от цяла България“, група писатели и журналисти пристига със специален влак от София… Юбилеят се открива „сутринта на полето“ с реч на самия Стамболийски, след когото говори Омарчевски… От 18:00 ч. под открито небе артисти от Народния театър представят с успех (според печата) пиесата на Церковски „Под старото небе“ (1921), по която през 1922 бива заснет едноименен игрален филм. Ето защо в годините на социализма кино „Модерен театър“ носеше неговия псевдоним. Когато спектакълът свършва, тържеството продължава с вечеря, след която официалните лица лягат да спят. Тогава, към 23 часа, групата писатели, журналисти и артисти, предвождани от юбиляра и придружавани от музиката, започват да обикалят селото – „от къща на къща“, във всяка от които биват посрещани с „котли вино, хляб и грозде“. Обиколката продължава до 7 часа сутринта (в. „Развигор“, № 42). Според сп. „Нова Комедия“ (№ 33) имало е и последствия – Народният театър отлага обявеното за вторник представление на комедията „Добре скроеният фрак“, „понеже повечето от участвующите артисти се чувствуваха изморени“ от пътуването до Бяла черква.
Върви, народе възродени…
В своите мемоари Васил Бакърджиев, един от пионерите на родното кино, уверява, че той и Жан Парнак са кинооператорите, заснели честването на Солунските двама братя на 24 май 1921, когато провокатор анархо-комунист хвърля бомба в редиците на традиционната ученическа манифестация, ранявайки няколко деца. Атентатът провокира софийския печат, който подробно проследява случилото се през деня. Словесното описание на празника и по-специално на онази негова част, провела се на площада пред храма „Св. Александър Невски“ – молебена, в който вземат участие цар Борис III, министрите Цанко Церковски и Стоян Омарчевски, произнесъл пламенна реч, описваща „значението и заслугите на Св. Кирил и Методи за българския народ и за славянството въобще“, изпълнението на „химна на равноапостолите“ от „хор от няколко стотин души“, напълно съответства на визуалното съдържание на един от епизодите, изграждащи филма „Националната революция в България“.
ТЪРЖЕСТВОТО В ЧЕСТ НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ – 24 МАЙ 1921 г.
Погребението на министър Александър Димитров
Като най-близък и фанатично предан съратник на Стамболийски, Александър Димитров оглавява „силовите“ министерства в правителството на БЗНС – на вътрешните работи (7.X.1919-27.VI.1921) и на войната (24.VI.1921-22.X.1921). Не одобрявайки въоръжените действия на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), той се опитва да ги обуздае (особено в граничните райони). Затова и бива убит – на 22 октомври 1921 в Конявската планина от чета на организацията и по нареждане на Тодор Александров. Александър Димитров бива изпроводен в отвъдното на 26 октомври, когато в катедралната църква „Св. Неделя“ е отслужено опело, на което присъстват цар Борис III, премиерът, министрите от кабинета… След това от храма потегля траурно шествие, което прекосява централната част на София и стига до Централна гара, където тленните останки на покойника са качени във влак, за да бъдат отнесени в Кюстендил (погребението се извършва в родното му село Горна Козница, Дупнишко). Част от церемониала е заснета на филм, който въпреки историческите превратности, които „преживява“, оцелява до наши дни (БНФ съхранява 310 м. от него). Оцелява и оригиналното му заглавие, изписано върху филмовата лента: „Погребението на министъра на войната г-н Александър Димитров, паднал убит на 22 октомври т. г. от злодейска ръка при село Конйово [Коняво], Кюстендилско“.
ВЪВЕДЕНИЕТО КЪМ ФИЛМА „ПОГРЕБЕНИЕТО НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА Г-Н АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ“
Съществуването на репортажа се удостоверява и от три реда, поместени в средата на ноември в „Кинопреглед“ (№ 30): „Акц. Д-во „Луна“ е привършило филма „Погребението на М-р Димитров“. Филма има около 320 метра. Фотографията е добра“. През юни 1922 „Кинозвезда“ (№ 6) пък изнася подробности относно екранния живот на хрониката: „В дните, когато е заседавал земледелския конгрес в София [28.V.1922], в театр „Ренесанс“ са представени филми из земледелския живот. Представленията са били препълнени от делегатите на конгреса, между другото било е представено и погребението на покойния министър Димитров“.
КАДРИ ОТ ФИЛМА „ПОГРЕБЕНИЕТО НА МИНИСТЪРА НА ВОЙНАТА Г-Н АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ“
Ето така „Луна“ натрупва приличен запас от своя целулоидна продукция, а с това и продуцентско самочувствие, което позволява на „единствената у нас филмова къща“ още през май 1921 да огласи в рекламно каре, отпечатано в „Кинопреглед“ (№ 23), че притежава богат щок (наличност, на склад) не само от „отбрани модерни кино-пиеси“ (нови чуждестранни игрални филми), но и от „български журнали“. По същото време дружеството смогва не само да прожектира някои от своите кинохроники в чужбина, но и да осъществи киноснимки там.
На земеделска изложба в Прага
Всичко започва на 29 април 1921, когато в. „Зора“ обявява, че от 12 до 17 май в Прага ще се състои изложба, „уредена от чехословашките земледелски дружества“. На 14 май за там заминава „група“ депутати – „43 екскурзианти-земледелци и 10 народни представители“, водени от Александър Оббов, министър на земеделието и държавните имоти. Макар и да биват наричани „земеделци екскурзианти“, тези мъже представляват официална „българска делегация“, „посрещната сърдечно“, приета „радушно от чехите“, станала „предмет на особено внимание от страна на властите и населението“… На 19 май в нейна чест е дадена „вечеря с прием“, а на 21 май – „кинематографическо представление с снимки от задължителната трудова повинност в България“, уважено от „министри, сенатори, депутати, професори и журналисти“. В Прага българската делегация смогва да посети Земеделското изложение, а и да положи венец на гроба на словашкия филолог, етнограф и поет Павел Шафарик (1795 – 1861), автора на книгата „Славянски древности“ (1837), в която той отделя значително място и на българите. Така се раждат оцелелите до наши дни кинорепортажи „Посещението на Земеделската изложба от българските делегати начело с м-ра на вътр. работи г. Ал. Димитров и м-ра на земеделието г. Ал. Обов“ и „Полагане венец на гроба на Павел Шафарик, автор на Славянските старини, в които пръв доказва съществуването на българския народ, за който културна Европа не е знаяла, че съществува“.
НА ЗЕМЕДЕЛСКА ИЗЛОЖБА В ПРАГА – БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЛЕГАТИ, МИНИСТРИТЕ АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ И АЛЕКСАНДЪР ОББОВ
Без да изключвам възможността двата пражки репортажа да са били заснети от чешки камераман, смятам за по-вероятно те да са били дело на кинооператор на „Луна“, придружавал нашата земеделска делегация. Основание за това допускане ми дава фактът, че титулните им надписи, които и днес могат да се прочетат върху лентата, съхранявана в БНФ, са на български език. Двете заглавия не фигурират в протокола на комисията на МНП, но въпреки това едното от тях попада сред програмите на ДУК. На 1.X.1926 сп. „Нашето кино“ (№ 71) помества статия, популяризираща започналата „от месец насам“ дейност на „пътующите кинематографи“ при МНП. Проследявайки пътя им, списанието подробно изрежда заглавията на прожектираните филми, като измежду тях на два пъти споменава „Земледелската изложба в Прага“.
КАДРИ ОТ ФИЛМА
Под патронажа на правителството
Повече от топлите взаимоотношения, които очевидно са царели между „висшия ешелон“ на БЗНС и управата на „Луна“, довеждат в крайна сметка до акт, огласен за първи път в края на март или началото на април 1921 от „Кинопреглед“ (№ 17): „Цялата продукция на Акц. Д-во „Луна“ е откупена от Държавата с цел за пропаганда. Измежду филмите има доста ценни документи из нашия политически и обществен живот“. През лятото в. „Зора“ (24.VII.1921) отново повдига темата: „Назначена е от М-ския съвет специална комисия, да приеме поръчаните от държавата филми на д-во „Луна“. Колкото и лаконична да е информацията, тя впечатлява с две неща: първо, че споменатата „специална комисия“ е „назначена“ директно от министерския съвет, и второ, че самата държава е поръчала филмите! В края на октомври пак „Кинопреглед“ потвърждава, че „държавата, която най-после успя да съзнае ползата, която могат да ѝ допринесат филмите, е откупила цялото производство на споменатото дружество“. „Според наша преценка – уверява списанието, – откупени са повече от 10,000 метра филми. С тия филми правителството урежда в странство кино-представления с цел на пропаганда. Идеята, не ще съмнение, е повече от отлична. Може да бъдем уверени, че филма ще изпълни най-добросъвестно това, което се очаква от него. Правителството с това е подало ръка на младата българска кино-индустрия. Това е голямо насърдчение. Основния камък е поставен, остава да се доизгради колосалното здание.“
Вестта стига чак до страниците на специализираното лондонско издание „Биоскоп“ („списанието на британската кинематографическа индустрия“), което на 1 декември 1921 публикува в постоянната си рубрика „Новини и писма от чужбина“ кратка информация за нашата страна, предшествана от подзаглавието „Бум на филмовото производство в България“: „Филмовата компания „Луна“ от София започна производствени дейности в значителни мащаби под патронажа на правителството, което гарантира изкупуването на копия от цялата продукция на фирмата за разпространение в чужбина като пропаганда“.
И „Кинопреглед“ (№ 27), и „Биоскоп“ (№ 790) огласяват този факт, когато той отдавна е престанал да бъде новина – вече бе изтъкнато, че „[кино]снимки от задължителната трудова повинност в България“ са показвани в Прага още на 21 май – несъмнено „с цел на пропаганда“. Не изключвам възможността ръководството на БЗНС да е осъществило задгранична киноагитационна дейност дори цяла година по-рано – по време на стодневната обиколка на Александър Стамболийски през 1920.
СЪОБЩЕНИЯТА В „КИНОПРЕГЛЕД“ (№ 17), „БИОСКОП“ (№ 790) И „КИНОПРЕГЛЕД“ (№ 27)
Критични гласове
Цитираните дотук текстове, поместени в българския специализиран периодичен печат и отнасящи се до дейността и продукцията на „Луна“, най-вероятно са не само откровено рекламни, но и добре платени. Затова и в тях преобладава хвалебствената информация. Не тъй оптимистично и приповдигнато обаче звучи написаното във в. „Развигор“ – седмичен „литературен лист“, редактиран от критично настроени интелектуалци като филолога Александър Балабанов и писателя Елин Пелин. В края на септември 1922 вестникът отпечатва антрефилето „Кинематографа у нас“, чийто автор, скрит зад инициалите С. Я., прави аналитичен преглед на дотогавашното отечествено филмопроизводство, започвайки недвусмислено с думите: „У нас, в България, не е направено почти нищо в това направление“. „След няколкото слаби опити, които се направиха преди години – продължава съчинителят на този първи обзор на развитието на родното кино – в 1919 г. се оказва в столицата Акц. д-во „Луна“, което, между другите си многобройни задачи, беше си поставило за цел, може би доста претенциозно, и да произвежда филми. И действително произведе, доста изобилно, няколко журнали, които, кой знае защо, представи с голям шум, винаги пред правителството, а почти никога пред обществото [...] Акц. д-во „Луна“ се зае с специализацията на фотографически снимки на президента: министр Стамболийски ан фас, Стамболийски в профил, пак Стамболийски в гръб – това, което виждаме, в последно време, от дейността на „Луна“.“
Още по-злъчен е сътрудникът на софийския информационен независим вестник „Последна поща“, който пет месеца след Деветоюнския преврат припомня, че „бившите управници на страната имаха една особена слабост към кинематографа“. „Жадни за слава – уверява откровено антиземеделското издание, – те го използуваха като реклама в всички случаи, гдето трябва и не трябва. Читателите ни си спомнят, че не мина нито едно празненство, което да е свързано с управлението, било с живота на земеделските водачи, което да не бъде удостоено с присъствието на кинематографически апарат, който заемаше първо и най-почетно място в тържеството. Паради, сватби, юбилеи, шествия... всичко се фиксираше от кинематографическия апарат.“ Въпреки ехидния тон на материала, неговият неизвестен автор все пак признава, че кинематографът е бил използван и „гдето трябва“. Журналистът посочва точно и обектите, към които земеделското кино е насочвало своето внимание – празненства, тържества, „паради, сватби, юбилеи, шествия“, определя и мястото, което кинокамерата е заемала – „първо и най-почетно“. Относно филмите „Последна поща“ (№ 22) твърди, че на новата власт ѝ „дошло на ум да ги потърси“. „Търсени тук и там – те не са се оказали на лице… Търсените други филми, като сватбата на щерката на Стамболийски, също не са се оказали.“
Красиви изгледи от хубавото ни отечество
Предавайки съдържанието на онези „хиляди метра филм“, изработени от „Луна“, някои издания подхвърлят за наличието всред тях на кадри, „изобразяващи изгледи от нашия край“, от „хубавата българска природа“, „много други красиви изгледи от хубавото ни отечество“, каквито без съмнение са „околностите на Рилския монастир“. За съжаление, до наши дни не е запазена дори педя лента с „географско съдържание“, заснета от оператор на дружеството. Оскъдни сведения за подобни филми предлага единствено Васил Бакърджиев, който в неиздадената си мемоарна книга „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“, чийто ръкопис се съхранява в БНФ, уверява, че се е запознал с Николай Ларин, след като постъпва в ръководената от белоемигранта киношкола при „Луна“ (виж сп. КИНО, юли/2021). Възкресявайки една от срещите си с руския режисьор, Бакърджиев предава част от разговора, отнасящ се за предстоящото екранизиране на пиесата „Под старото небе“. „Описвайки на дълго и задълбочено основната идея на сюжета – пише българинът, – възложи ми [Н. Ларин] да заснема пейзажи, необходими за бъдещия филм. С Парнак трябваше да пропътуваме Искърското дефиле и за няколко дни да заснемем исканите пейзажи.“ Бакърджиев уточнява и мястото – Лакатник, Черепишките скали, и времето на заснемането на тези пейзажи – след убийството на Александър Димитров (края на октомври 1921). „Следващата седмица (след пътуването по дефилето) заминах с Парнак за Локорско – продължава разказа си мемоаристът – да донесем няколко пейзажа.“
Има вероятност тези кадри, заснети за бъдещия игрален филм, да са използвани за направата на един или няколко късометражни филма, показващи някои все още девствени кътчета на отечеството ни. Тази хипотеза се подхранва от данните, изложени от самия Бакърджиев във филмографията на неговото творчество, в която фигурира документалният филм „Искърското дефиле“ (1 част, 200 м.).
Авторът! Авторът!
За съжаление, и тогавашният периодичен печат – иначе всезнаещ и словоохотлив, и специализираните киноиздания, не проронват и дума относно създателите на хрониките на „Луна“. Кои са били те? „В началото документалните филми биваха снимани от Жан Парнак, а така също и от Куюмджиян – спомня си Васил Грозев, – а след това от руския кино-оператор Кьонеке“ (виж сп. КИНО, юли/2021). При отразяването на „разни тържества и случаи – заявява Грозев, – като например откриването на линията Раковски – Хасково [1923], Посещението на Розовата долина [1922], Тържествата в Пловдив в чест на Ив. Вазов и пр., участвувахме още: Алб. Давидов и аз.“
Кеворк Куюмджиян не само е притежавал „собствен снимачен апарат“, но и е разполагал с „всичко за обзавеждане на една кинолаборатория“ – твърди в мемоарите си Кирил Петров, който квалифицира арменеца като „киноснимач-оператор“. Но Куюмджиян се оказал „с малка любителска практика“ и след една негова „издънка“ работата била поета „изцяло“ от Жан Парнак. „При това положение“ се наложило (според Кирил Петров) да бъдат назначени още двама души: Кочо Петров като „пом. оператор“ и фотографът Иван Плачков, отговарящ за изработката на титулните и междукадровите надписи.
В споменатата вече филмография на Васил Бакърджиев, публикувана през 1973 в алманах „Кино и време“ (№ 4), той се самоопределя като сценарист и режисьор на три от хроникално-документалните филми на „Луна“: „Празникът Кирил и Методи“ (1921), „Искърското дефиле“ (1921) и „Александър Стамболийски открива дековилната линия Хасково – Раковски“ (1923). За техен оператор Бакърджиев посочва Жан Парнак, който очевидно е бил водещата фигура в сътрудничеството между двамата. Киноисторикът Александър Александров пък уверява, че репортажът „Тържествата по случай юбилея на Ив. Вазов“ е заснет от Иван Плачков.
Продукцията на „Модерен театър“
През 1921 свои филми заснема и софийското кино „Модерен театър“, макар по това време то да не е сериозният киноцентър, като какъвто функционира през второто десетилетие на XX век. „МОДЕРЕН ТЕАТЪР, СОФИЯ – рапортува „Кинопреглед“ (№ 20) – е снел на 11 т. г. [април] около 200 метра филм[ови] сцени из дейността на трудоваците в София. Благодарение хубавото време снимките са излезли сполучливи.“ „Киносвят“ (№ 2) потвърждава информацията: „Софийските трудоваци бяха кинематографирани от „Модерен Театр“. Благодарение опитността на аператьора г. Райфлер и хубавото време, снимките излязоха сполучливи. Изгледът от тия снимки, се представиха в салона на същото дружество“.
Йосиф (Мешулам) Райфлер е немец (от еврейски произход), живял дълги години у нас. Започнал като „часовникар“, той става прожекционист, но и кинооператор на „Модерен театър“, за който заснема игралния филм „Любовта е лудост“ (1917) на Васил Гендов. През 1920 е един от основателите на Съюза на кинопрожекционистите в България. Дело най-вероятно и на Райфлер, и на „Модерен театър“ е сборната лента „Сцени из живота на поета“, посветена на Иван Вазов, осъществена и демонстрирана през 1920, както и репортажите „Празникът на Първи конен полк“ и „Погребението на Иван Вазов“ (народният поет умира на 22 септември 1921, а е погребан на 28 септември), прожектирани в киното на извънредно киноутро за Димитровден (8 ноември 1921).
ФОТОСИ, ЗАПЕЧАТАЛИ МИГОВЕ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ – 28.IX.1921 г.
Такава е информацията за кинохрониките, заснети през 1921 – оскъдна. Не се знае много и за игралните филми, заснети през същата година. Но за тях ще стане дума в третата част на статията…
