ХУБЕН ЧЕРКЕЛОВ

 

 

Капиталът

Изложбата се състои от 23 картини и три скулптури, подбрани от различни периоди от моето творчество. Това са неща от моята лична колекция. Неща, които съм запазил за себе си. Периодът обхваща работата ми от 2013 г. до 2021 г. Нарекох я „Капиталът“. Мислех я от няколко години. Миналата година станах на 50 и ми се искаше да има нещо като равносметка на нещата, които работя. С „парите“ се занимавам от осемнайсет години като сюжет. Заради пандемията нещата се отложиха. Сега съм на 51, но импулсът за изложбата е свързан с моята годишнина. Исках да покажа на хората с какво се занимавам. Да кажем в картините от периода около 2013 г. използвах техника, която изискваше натрупването на много боя върху платното – почти геологически. Картините тежаха много, трудно се правеха и съхнеха с години. След това преминах към друга техника, в която използвам фолио, за да направя връзката между източноправославната икона и американския попарт. Вярата в парите, вярата в изкуството – това ме е вълнувало и исках да ги съчетая в едно произведение, което хем е съвременно, но също е отвъд времето. Някои от сюжетите, които заемам, са от банкноти, които са много стари. Например орачът на Вешин или пък портрета на Паисий Хилендарски. Те са били произведения на изкуството, след това БНБ ги отпечатва върху банкноти, но сега аз отново ги връщам към началното им предназначение – като уникално произведение на изкуството. Това е нещо като екзорсизъм.

Хората не обръщат внимание какво има на банкнотите. Имаше Георги Димитров, Ленин, но реално хората отвикнаха да гледат какво има върху банкнотите. Ако върнем лентата към 97-ма година, когато правителството на Иван Костов въведе валутния борд и беше принудено да махне трите нули от банкнотите, върху банкнотата от 10 000 лева беше ликът на Владимир Димитров-Майстора. С трите нули го махнаха и него. Кесарювото – кесарю, божието – божие. Стана ми интересно как функционира политическата и финансовата класа и как това се визуализира върху банкнотите. Банкнотите са нещо като мини графики, те се разпространяват из цяла България или из целия свят, ако са долари и хората гледат тези образи и общуват чрез тях с доверие, че имат стойност. Това се превръща и в език, който съобщава за някаква промяна – да кажем въведен е валутен борд – сменяме парите. В САЩ образите върху банкнотите не са променяни от сто години. В България се говори за приемане на еврото и смяната на българския номинал, защото българският лев не е валута в момента... Тези неща са ме карали да мисля върху тази връзка: власт – пари – наследство – икономика – изкуство.

 

90-те

Тогава имаше други възможности. Ние имахме галерия ХХL на Площад „Македония“ 2А – най-голямата в град София. Затвори я един областен управител от ДПС заради изложбата „Анти Сакс“. Мислех, че ще има размирици на улицата...

Помня как с моя колега Георги Тушев ходим около Попа и той намери на булевард „Васил Левски“ един пръстен – златен, с камък. След това отиде и го продаде в някакво златарско ателие и с тези пари направи цяла изложба в ХХL.

В днешно време това не може да се случи. Мизерия от една страна, от друга – възможности... Като че ли тогава всичко ми се струваше по-достъпно. Човек, когато е млад, е склонен да идеализира, но имаше свобода – така го чувствах. Тук нямаше никакъв пазар на изкуство, следователно можеш да правиш каквото искаш. За добро или зло. Докато сега младите винаги имат едно наум – това дали ще се продаде или какво ще си помисли еди-кой си кръг, как ще го възприемат от общината. Пред нас тези неща не са стояли.

 

Хубен – Косьо – Тушев

От десет хиляди години има графити в Магурата и в други пещери. Като начин на изразяване това е много старо. Помня филма „Beat street“. Това беше 1984-85 година. Във филма правеха графити върху вагоните на метрото (базирани на Жан-Мишел Баския, Лейди Пинк и други влияния). Аз съм от Кърджали и в града имаше едно детско влакче, което се движеше в парка... и ние направихме графити с боя за обувки Саламандър, която беше купена от Пловдивския панаир, защото нямаше аерозолни спрейове.

Сега всеки шари – с участието на общината, с участието на властта. Това за мен е тотална вандалщина. Украсяват сгради с дядо Добри – ужасно, това няма нищо общо с онова, с което ние сме се занимавали. Когато тръгнеш да работиш за общината или за БДЖ, това е част от някаква рекламна кампания и няма общо с изкуство, с бунт, с тези жестове, които ние сме правили. Изглежда така, но само от маркетингова гледна точка... и това е жалко.

През 90-те години имаше недосегаеми неща: Първа Частна Банка, която се намираше на „Оборище“ и „Левски“ – охранявана от мутри, от най-зловещите представители на българското общество тогава. А ние искахме да се изплюем на мутрите в лицето. Искахме хората, които минаваха покрай тяхната сграда да разберат, че тия не са чак толкова страшни, щом можеш да им нарисуваш, да им надраскаш нещо на сградата... те не са никакви. С това искахме да демитологизираме сградите на властта. Това дава кураж на хората, че щом това може да стане, значи могат да се случат и други неща. Не искаме да се съобразяваме с тези мошеници, които мачкат хората.

 

Поезията

Езикът беше много важен за прехода. Харесвах Ани Илков, Биньо Иванов. Покрай моя приятел и поет Мурад Мурад се запознах с неговата поезия и страшно ми хареса. Той е работил в мините и нямам представа колко и дали е бил признат, но е страшно добър поет. Илюстрирах една книга на Мурад – „Спринцовка за нерви“. Имаше разкрепостяване на езика след промените и то тръгна от поезията. Езикът на социализма беше скован и поезията го разчупваше. Не знам колко хора продължават да се занимават, да експериментират с поезия, но 90-те години бяха много силни. Имаше такива места като Студентския дом зад опашката на коня... Помня как Васил Прасков на някакво четене там извади газов пистолет и стреля вътре в залата, всички избягахме заради дима... такива жестове имаше... Пламен Дойнов беше директор. Сега не знам дали хората се интересуват от такива неща – литературни четения, глупости, май повече стоят пред компютъра. Спомням си книгата на Данчо Ефтимов „Индиански приказки“ – Яна Левиева я беше оформила като свитък, пергамент.

 

 

Парите

Парите няма да изчезнат. Ако изчезнат парите, ти дискриминираш голяма част от населението. Системата иска всичко да е електронно, за да се контролират парите по лесен начин, но така маргинализираш всички онези, които нямат компютър например. Или децата. Какво ще им дадеш – телефона си. Да произведеш един цент струва повече от номиналната му стойност, обаче хората се чувстват добре, когато имат физически монетата. Замислете се за стойността на нещата: 99 цента – това е до голяма степен психология. Може би парите ще намалеят като количество, но няма да изчезнат. По-скоро автомобилите по пътищата няма ги има във вида, в който са сега, но не и парите. Парите са вид комуникация. Отиваш в някаква страна, ако имаш пари, не ти е необходим местен език. Купуваш си хляб, сирене, злато...

 

Поколенията

Тези преди нас предадоха изкуството, предоха и нас, изгониха ни... за пари, за почивни станции по Черноморието... има и талантливи хора между тях, но ченгета, доносници... не бива да се забравя, че въпросът има и морална страна. В Националната галерия или в Софийска градска галерия е пълно с работи, правени по поръчка. От „художници“ без творчество, мошеници на дребно. Докато такива като моите родители са бачкали черната работа, тези са се облизвали за големите хонорари... нямам уважение към тях...

   КОСЬО МИНЧЕВ И ХУБЕН ЧЕРКЕЛОВ ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ  

Художникът сам се създава в средата. Аз съм научил повече за изкуството от моите приятели, отколкото от преподавателите. Това, изглежда, е било традиция.

От старото поколение харесвам Владимир Димитров-Майстора. Българската следа в изобразителното изкуство се е развивала много добре до 20-те години. Хората са черпели вдъхновение от Париж, от Мюнхен. После идват парите от Коминтерна. СССР сменя линията и се започва едно рисуване на селяни, стомни и легнали жени. Няма как Васил Стоилов или Ненко Балкански да разберат какво прави Пикасо. Те си остават при селските мадони и комата хляб. Почти всички от „Дружеството на Новите художници“ са за шамари. Те са и в основата на провала на българското изкуство в световен мащаб. Художници като Жорж Папазов са били смешни в техните очи.

Харесва ми Греди Асса, защото е абстракционист. Той например е много добър живописец, но освен това има вкус към абстрактното, а в онова време то не е било приоритет, да не кажа и по-силни думи. Смятат, че си цапач или нещо такова – не е престижно...

Другият проблем на нашето изкуство е, че си остава локално. Много се чудят защо нямат признание, а то е защото нещата им са имитативни и хората го виждат. При нас, когато се появи нещо, то е „на въпреки“, а може и да не е така. Ще ми се младите художници да имат по-големи възможности като условия, ателиета, да могат да работят свободно. Да се реализират. Ще ми се да има публика, която ще може да оцени една картина, книга... не само хора, които се интересуват от почивки и екскурзии. Да се възвиси човека, това искам.