Героят в „Буферна зона“ на Георги Дюлгеров е кинорежисьор. Той живее едновременно в реалността, но и в представите си за живота – такива, каквито ги вижда в своите сънища и в любимите си филми. Филм за търсещия, вечно питащ се човек, който с внимание и любопитство наблюдава другите хора и света около себе си, без да осъжда или поставя етикети. Той преди всичко се опитва да търси донякъде вина, донякъде причини за едно или друго в себе си и едва тогава да погледне към другите. Вина или по-точно крайна себевзискателност, видяна в нейния чист екзистенциален вид – пропуснати възможности, проявена нерешителност, разколебаност в определени моменти – все проблеми на интелигентния, чувствителен  човек, който се стреми да бъде честен, без да наранява, да бъде искрен, без да се превръща в нравствен прокурор. Филмът е и елегантен реверанс към киното на 60^-те години, когато филмите бяха университет, а не комерсиален луна-парк. Ако говорим за сънища (които според моя близка литераторка са видения от друг наш възможен живот) и за избор по отношение на, да кажем условно, вечния ни първороден грях, то героят го изкупва с решението си художничката да остане при живите, а той при мъртвите. В този момент на нейното спасение вече няма нерешителност и колебание, възможността не е пропусната. С думи, помисли или дела – както гласят молитвите.

Иво Драганов – списание „Кино“, брой 6, 2014 г.

 

* * *

 

Филмът на Дюлгеров е екстремно авторско занимание, интимно, но и някак херметично. Хубаво е, че има такъв филм, базиран на дълбоко лични усещания, вкусове и нещо повече – сънищата на своя автор. Те са шест и около тях се структурира разказът за режисьор с чувство за вина и отношенията с жена му. Филмът може да бъде наречен българският „Андалуското куче“, понеже в сюрреалистичния си период Бунюел твърди, че „Андалуското куче“ е роден от срещата на два съня – на Салвадор Дали и неговия. „Буферна зона“ е моето прощаване с киното, което обичам“ – изповядва режисьорът. И обяснява мотивите си така: „Отдавам почит на големите режисьори, които са ме създали“. Това са Фелини, Бергман, Антониони, Трюфо, Бунюел, Тарковски, Орсън Уелс, Рангел Вълчанов. Усещаш особено напрежение, докато отгатваш препратките към „Осем и половина“ (момченце с пелерина и свирка, предвождащо чудат хоровод) или „Сталкер“ (навлизането в Зоната, докато разбереш, че си въвлечен в зоната на Тарковски – Дюлгеров), или „Авантаж“ (решените в бяло автоцитати, откъдето надничат Петела и младият Руси Чанев, свързващо звено и главен герой и тук), за да споменем само някои. Киноразказът в „Буферна зона“ по никой начин не може да бъде предаден словесно, защото киното е атмосфера за очите, а точно атмосферата и различният визуален строй на различни свои учители-режисьори, който Дюлгеров се е опитвал да пресъздаде, като ги репликира, тълкува и интегрира в своя си свят. Филмът е изискана духовна игра, в която „личното несъзнавано“ на автора се сблъсква, но и наслагва с митологията на киното. Големият въпрос, който остава, е има ли историята емоционални валенции да бъде съпреживяна извън киноманското братство, или ще остане монументален киноребус, натоварен с красиви интерпретации-цитати, със сложни референции, със секретни вътрешни намигания. Но киноманите също са публика, а и такава киноизповед се ражда за първи път в нашето кино. На сто години веднъж, ако трябва да уточним юбилейно…

Боряна Матеева – списание „Кино“, брой 6, 2014 г.

 

* * *

 

„Буферна зона“ е един самоироничен портрет на съвременния човек, обхванат от кошмара на миналото и предчувствия за бъдещето, хванат във вдетиненото си настояще. Едно „селфи“, но само на едното око, болното – между другото така започва и филмът. За здравото няма да стане дума.
Руси Чанев, както обикновено в главната роля и донякъде съавтор на Дюлгеров, използва брилянтно всеки възможен и невъзможен детайл, за да изложи и направи смешен героя си. Уникален е дори само начинът, по който мени походката си, докато се поклаща прелъстително или се преструва на немощен според случая. Изобщо авторите сякаш и за миг не търсят съчувствие и разбиране у зрителите, а напротив – с всеки жест, постъпка, непреодолян страх и извършена подлост от героя, нищо че насън, искат да отдалечат зрителя от него, гордо да не дирят прошка, разбиране, дори и лека симпатия, а да демонстрират комплекси и вини, сведени до смехотворност. И да ни сблъскат до потръпване с един реален до болка човек....

... Друг възможен прочит на „Буферна зона“ е, че отделните сънища всъщност пресъздават възможните пречки пред твореца. Изживяването на нормален живот и проявяването на любов, близост, човещина и съпричастност в този живот са по-скоро пречка творецът да се изяви и да остави нещо след себе си.
Затова буферната зона е не толкова тази между живота и смъртта, колкото тази между твореца и човека.
Така или иначе, в ироничната и абсурдна стихия на сънищата, по логиката на доказване на противното, филмът успява да създаде един значителен, богат и пределно истинен човешки образ...

... Целият този маскарад да се оцелее насън се превръща някак парадоксално в пледоария в защита на съвременния човек в неговата най-голяма уязвимост – самотата и претенциите към другите...

В този калейдоскоп от различни присмехулни и самоиронични хватки, клоунада и плезения срещу и за различни авторитети, сякаш виждаме комедия на нравите повече, отколкото където и да е в българското кино днес, пък и не само в българското.

Тодор Ковачев – Filmsociety.bg, 2015 г.

 

 

 За да прочетете сценария, кликнете върху заглавната страница. ↓