ЕЛИЦА МАТЕЕВА 

РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

 

„Български кораб потъва в бурно море“ е дебютният пълнометражен филм на театралния режисьор Петринел Гочев. Творбата задава семпли на пръв поглед, но важни и смислени въпроси, за чиито отговори ни липсва подготовка и морал. Във филма главни герои са децата, които постоянно ни учат на обич и широта при приемането на света около нас, но ние, големите, често грешим, защото сме забравили да четем знаците на живота. В дебюта на Петринел има нещо, което все по-често се изплъзва на новите български филми – има го естеството на естествеността. С Петринел започнахме разговор за малките и големите, който всеки зрител, надявам се, ще продължи със себе си след срещата с филма.

Какъв бе поводът да се роди идеята за този филм? Убедена съм се, че когато една история е преминала през кожата, метафорично казано, на авторите – сценарист, режисьор, и е свързана с нещо преживяно, т.е. лично познание за историята, тя звучи чисто и истински.

Поводът беше едно писмо. Всичко около него са малки тайни, които трябва да останат в личната памет на написалия го. По неведомите пътеки на живота се случи така, че Гергана Змийчарова написала малък разказ, вдъхновен от това писмо, а светла му памет Иван Георгиев – Гец високо го оценил. Виждал съм написаното от него с червен химикал „Пожелавам ти да снимаш някой ден тази история.“ Самият аз бях много развълнуван от разказа, не заради разпознатите следи на писмото, а заради притчата, в която го беше превърнала Гергана. Забавна, жива, изобретателна, изненадваща и силно вълнуваща. Разказът потъна в папките. След не много време получих покана да заснема филм. Спомням си колко развълнуван ходех из вечерните улици на София и мечтаех как ще извадя онзи разказ, как онези хора с предложението много ще го харесат и как ще се втурна в снимане на филм. За огромна моя изненада стана точно така, до момента с втурването. Тогава всъщност започна изковаването на цялата история, дума по дума, в препирни между мен и Гергана, препирни и бурни не/съгласия. Всичко това е важно, за да стане ясен моят възглед – едно произведение на изкуството не черпи силата си от историята, която разказва, а от онези много, много малки стъпчици, особености и детайли, чрез които се разказва историята. Как да я разкаже, това е най-важното търсене за разказвача. Да, има огромно значение, той да е горял в събитията, това е изключително плодородна основа, но всичко след това е в намирането на точния образ.

Важно ли е да се говори за децата около нас, важно ли е да обвързваме творчески идеите си с тяхното въображение? И защо българският кораб потъва в бурно море във вашия филм, как се появиха заглавието и героите му?

Мисля, че за децата трябва да се говори със същата отговорност, с която се говори за възрастните. Малко подвеждащо е това твърдение, защото ако се замислим как говорим за различни хора, няма да ни се иска така да говорим и за децата. Всъщност добре е да говорим внимателно и отговорно за възрастните, тогава и значимостта на детето ще дойде на мястото си. Защото какво са децата? Човеци, пълноценни, сложно разсъждаващи, сложно и непознато обичащи, сложно и изненадващо мразещи. Единствената разлика е, че са малки, крехки физически и може би не знаят много думи. Когато бях малък, си мислех, че джентълмен означава пират, заради някаква книга, в която пиратите така се наричаха един-друг. По същата непроследима детска логика и в нашия филм един кораб се превръща в български, а после го постига трагичната съдба да потъне в бурно море. Всъщност точно заглавието „Български кораб потъва в бурно море“ породи всичко. Пак за Иван Георгиев – той преподаваше на Гергана сценарно писане, или нещо такова. Влязъл в часа и казал темата, по която студентите да пишат. Тази тема породи нашата история, за това много се радвам, че устояхме, въпреки натиска през годините, да не сменим заглавието.

Да поговорим за избора Ви на актьорите-професионалисти и деца, които правят невероятни роли във филма. Как успяхте да постигнете енергията, спойката между тях?

За актьорите няма друга тайна, освен тази, че скъп на сърцето ти замисъл трябва да се осъществи със скъпи на сърцето ти хора. С някои от тях се познавам добре, заради дългогодишната ни работа, с Гергана споделям целият си живот, а други от тях дълго съм копнял да срещна. Продуцентите не ми наложиха никакви ограничения и забрани. Вярно е, спорили сме за един или друг епизод, но накрая изборът беше мой. С децата беше същото. Единствено за Християн имах страхове, че Галя (Тонева – продуцент) ще откаже, заради риска, че няма да се справи – по времето на кастинга Хриси нямаше още пет години. До последно го крих. Всички го видяха едва на третия или четвъртия ден от снимките. Галя щеше да ме убие с поглед и това е разбираемо – той приличаше на бълха, сравнен с другите. Но нямаше връщане назад. Мисля, че това момче се справи бляскаво! Двамата с Ален са изключителен тандем.

y

А малката детска общност, заедността, непосредствеността на групата постигнахме благодарение на Гергана и Вальо (момчето, което играе Главатаря, Лошия). Всички деца дойдоха у дома няколко дни преди снимките. Гергана се отдаде на грижи, игри, тичане по хълмовете наоколо, непрекъснато с тях в притесненията, смеховете и караниците. А на Вальо казах „Ти наистина, ама наистина, си главатарят на тази тайфа и не искам да ги изпускаш от очи!“ Той е велико момче. Година преди това работихме заедно в представлението „Отшелника“ където той, освен че понесе извънредно натоварване с текст, създаде и образ, който малцина актьори могат да постигнат.

Защо Петринел навлиза в нова територия, тази на киното, заради любопитство, заради това, че непременно има да каже нещо и не го лови сън, ако не го направи чрез филм или по причина на добър проект, който може да се позиционира в нишата в българското кино, посветена на отношенията между малките и големите?

Когато ме поканиха, се почувствах странно – все едно съм очаквал тази покана. Казвали са ми, че в театралното си виждане имам някакъв уклон към кинопохвати, а и непрекъснато изяснявам на актьорите пространственото решение на някоя сцена с движение на камерата. Случи се така, че имах и историята на Гергана. И исках да превърна тази история във филм. Някаква алчност точно аз да я направя и убеденост, че знам как, ме съпровождаха от самото начало. В основата е положена история, която  бях преживял и в годините много съм мислил над нея. Просто това беше моят филм.

Разкажи ни и за работата ти с Михаил Мутафов, който в твоя филм е силно впечатляващ. Михаил Мутафов винаги изпълва пространството на екрана с неподправеността си.

Срещата ми с Мишо беше сбъдване на мечта, която се зароди преди години, когато го гледах в спектаклите на Стоян Камбарев. При първата ни среща се притеснявах доста, но Мишо дойде вече с конкретни идеи за промени, което разпръсна всички страхове и подпали в мен гняв. Така че разговорът ни започна пламенно и се превърна в същинско сътрудничество, когато разбрах, че Мишо не воюва с мен, а се бори за съвършенство на работата си. Когато имаше нужда да говорим, не се съобразяваше с никой. Идваше, и двамата се юрвахме към локациите, където разговаряхме с часове. Толкова странно се чувствам с него – все едно сме някакви хлапещаци, на по седем-осем години. Сладко се работи с него, с известна доза на надцакване.

След първото фестивално участие на „Български кораб потъва в бурно море“ на МФФ „Любовта е лудост“ и следващото на фестивала „Златна роза“, кроиш ли планове за нов филм и въобще какво се случва в момента в главата на режисьора Петринел Гочев?

Може да прозвучи странно, но нямам време за планове. Нещата се случват едно през друго, а аз в движение се уча. Успоредно с живота на филма се случват и други неща – в театъра и изобразителното изкуство – буквално нямам време да се обърна. След прожекцията на фестивала „Златна роза“ трябва да се изстрелям за репетиции в Габрово, междувременно имам изложба в софийска галерия, а децата също си искат своето. Иска ми се да мога леко да поспра и просто да наблюдавам потока на времето, да поговоря с някой за филма, бавно, без бързане.

А за нов филм… ами да. С Румен Василев полу на шега си представяме къде и как ще стане, но докато той се подсмихва на идеите, аз имам основата на хартия. Може би трябва и с Иван Владимиров да поговорим – тримата, защото аз без тези двамата няма да направя и една крачка.

Защо се раняваме или нека използвам буквално един епизод от филма – защо хвърляме камък по другите? Войната в Украйна ни дава някакъв отговор, вашето семейство приюти украинци. Продължавате да носите светлина и енергия и да помагате, но защо го правите?

Страхът е големият враг на човека. Мога с това да приключа, но пагубното е, че човек се спасява от страха с първични инстиктивни средства – гняв, омраза и желание да умъртвява. Но за мен има само един действително страшен страх – „Страшно е да попаднеш в ръката на живия Бог“. При този, който един ден ще ме попита – Беше ли човечен, беше ли човеколюбив, превърна ли се в истински човек? И всъщност не е нужно да идва този момент. Това са въпросите на битието, на деня, на обикновения ден. Сега да не излезе, че съм света вода ненапита. Просто от време на време се стряскам – защо, защо извърших това, или защо не направих онова. И по-леко се диша, когато се насилиш да подкрепиш някой, отколкото да му обърнеш гръб.