КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
„Филмът се ражда като мечта и светът започва да се изгражда парче по парче“, твърди режисьорът на френския независим филм „Roaring 20‘s“ Елизабет Воглер (артистичният псевдоним на Лорен Рошет, зает от името на героинята на Лив Улмън от Бергмановата „Персона“). Воглер си играе свободно с мащабите на този художествен свят, който ту ни се вижда като портрет на едно поколение с неговата обърканост и парадоксалност, ту като мащабно платно, което улавя хедонизма на настоящето и тревожността от предстоящото.
„Roaring 20’s“, показан в програмата „Хоризонти“, беше един от най-вълнуващите филми на тазгодишното издание на фестивала в Карлови Вари – различен и многопластов – едновременно скромен и смел, непосредствен и проникновен, интимен и мащабен. Реализиран независимо от продуцентската къща „Les Idiots“, филмът има ефирна мозаечна драматургична структура, събрана визуално в един кадър.
„Стремя се да изграждам нови митове, вместо да руша старите“, заявява Воглер и се впуска свободно в съграждането на своята визия за 21 век чрез артикулирането на вечно актуалните теми за расизма, изкуството, любовта (в цялата ѝ сложност), лудостта, порастването, копнежите, човешките съмнения, вътрешните ни кризи, необходимостта от движение и промяна. В светлината на залязващото слънце над Париж различните идеи и възгледи за света се стелят с лекотата, с която различните персонажи влизат в кадър и след това изчезват. Вървят по мостове, скачат в метрото, тичат, плачат, прегръщат се, обичат се и най-вече – разговарят помежду си. „Roaring 20’s“ е вдъхновен от култовия американски независим филм „Slacker“ (1990) на Ричард Линклейтър; в експеримента с формата и умелото улавяне на дишащата градска среда се родее донякъде и с немския „Виктория“ (2015) на Себастиан Шипер, но е уникален в майсторското „прекадриране“ на смисловия мащаб по оста „индивидуално и глобално“, „лично и колективно“. В ефирната филмова тъкан се долавят сеизмичните трептения в душевността на цяло едно поколение, очертават се битийните контури на цяло едно десетилетие. А в документалната ненатрапчивост на своя „втори план“, филмът запечатва и необичайната 2020 г.
Roaring 20‘s (2021)
Как се насочихте към изкуството и по-специално към киното? Кои бяха важните за вас автори и идеи?
Открих киното и изкуството като цяло късно, когато бях тийнейджър. За мен то беше страхотно облекчение за собствената ми самота – пространство, в което чувах ехото на собствените си емоции и възприятия за света. Те бяха облечени в различни авторски стилове. По моя самотен път ме съпровождаха Терънс Малик, Аньес Варда, Вирджиния Уолф, Жак Деми и Крис Мейкър.
Как започва творческия процес при вас – с базисна идея за сюжет, с визия за определен персонаж, със силна визуална референция или с определено чувство и настроение, което трябва да присъства във филма?
Преди да започна, трябва да имам мечта в главата си. Мечтата се прокрадва под формата на силно усещане, емоция, която искам да направя реална. Следва дълъг период на писане и проучване. Сякаш виждам високото било на хълма, но няма директен път към него – необходимо е да се поизгубиш малко, преди да го достигнеш.
Към всички свои филми ли подхождате с лична мотивация?
Да, абсолютно. Мога да правя филм, само ако го усещам с цялото си тяло, сърце и разум.
Какво мислите за съвременното кино? Какво е необходимо, за да се направи филм, който има свой собствен авторски стил? Какво днес е смело и дръзко кино, според вас?
Всичко се променя много бързо в момента – тенденции, предпочитания, нагласи, но най-трудната част винаги остава разпространението. Да имаш адекватно, сериозно и мащабно разпространение е изключително рядко явление, особено сега, в пандемичната обстановка. Годар казва нещо подобно още през 60-те – днес всеки може да направи филм. Но това, което наблюдаваме при големите фестивали и по кината е, че филмите, които са произведени някак на сигурно, по рецепта, сработват. Те носят висок професионализъм, схемата може да е изпълнена дори блестящо, но са скучни – няма провокация, елемент на новаторство и изненада в тях. Киното, за разлика от телевизията, изисква да се търсят нови изразни форми, да се търси уникален подход. Филмите, които се правят по рецепта, търсят на всяка цена добра дистрибуция. Но ние правим кино, а не мебели. Ние трябва да рискуваме – във формата, в изграждането на персонажите, във визията. Дали нещо ще сработи или ще се провали, този риск трябва да бъде поеман от всеки автор и артист. В съвременното кино липсва рискът. Всичко е прекалено на сигурно.
Как съвременното френско кино се вписва в този контекст? Има ли интересни и важни млади френски автори?
Френската филмова индустрия е много специфична, тъй като тя е система за финансиране на голямо количество национални и международни филми. Имаме силна кинематография, но за съжаление, си мисля, че киното ни вече не достига и не докосва младите хора. Има много интересни млади автори, но генерално френското кино търси някакви форми, които да угаждат на този или на онзи, а накрая се оказва, че дори и за успешен бокс офис не стават. Надявам се, че ще се появят още млади и ярки авторски гласове, навярно това ще е извън официалната система – в пространството на независимото кино. Имаме страхотни автори на видео клипове и много бих искал да видя какво биха направили при работата с наратив някой ден.
Вие също работите независимо, извън системата на официалното френско кино. В този смисъл може би се чувствате по-свързан с други режисьори, които работят по този начин и търсят новаторство в идеите и формите, отколкото с традиционното национално кино?
Моите филми са продуцирани изцяло независимо, затова наистина не мисля, че съм особено свързан и зависим от процесите в националното френско кино. Работя извън системата и съответно бюджетите, с които разполагам, са изключително скромни. В този смисъл наистина усещам връзка много повече с независимите автори от американското кино, както и с всички останали режисьори от цял свят, които се опитват да разказват истории, да предават идеи и емоции на мускули, без подкрепата на институциите. Дори чисто стилистично моето кино не се вписва особено в националното русло, защото ме влече експериментът с формата, нещо което, уви, отдавна вече не е част от облика на традиционното френско кино.
Roaring 20‘s (2021)
„Roaring 20’s“ е силно повлиян от Американското независимо кино от 90-те и по-специално от „Slacker“ на Ричард Линклейтър. Използвате същата формална структура – в един кадър камерата следва различни персонажи с техните истории и по този начин създавате един малък пъзел на живота. Как решихте, че тази форма пасва на вашата идея?
Това беше една моя мечта – да свържа много непознати хора в една лятна нощ в града. Но дълго време не успявах да намеря сюжет, който да е подходящ за този експеримент. С моите съсценаристи Ноеми Шмит, Франсоа Марк, Жорис Аводо гледахме „Slacker“ и бяхме много впечатлени. Първият локдаун дойде два месеца по-късно и беше очевидно, че трябва да изчакаме отварянето, за да опитаме да реализираме този филм в един кадър в градска среда. Всъщност не сме искали да направим римейк на филма на Линклейтър, просто бяхме вдъхновени от него и искахме да разкажем за нашето време, използвайки подобен формален стил.
Изглежда, че напоследък режисьорите предпочитат да създават филми с по-малко диалог, сякаш се страхуват от речта, която възприемат за затормозяваща и затлачваща визуалната динамика на филмовия наратив. На мен лично ми липсват добре направени филми, в които да има интересни персонажи, които да изразяват вътрешните си кризи чрез говор. Такъв тип персонажи имат корени в американското и френското кино. Вие как се осмелихте да направите такъв филм?
Наистина изграждането на разказ с много говорене се превръща в риск да не бъдеш приет от публиката. Всички си представят персонажи, които непрекъснато участват в действие. Те изглеждат силни, защото не използват език. Харесвам персонажите от старото френско кино, например филмите на Годар, които се самоопределят чрез речта си, така и изразяват визията си за света. Ричард Линклейтър също използва много диалози, които намирам за наистина вдъхновяващи, защото по много естествен и непринуден начин те докосват дълбините на битието.
Фестивалът в Трайбека е най-естественото място за филм като вашия. Програмата „Хоризонти“ на един от най-старите и престижни европейски филмови фестивали Карлови Вари от своя страна е чудесно място за европейска премиера на филма. В нея бяха представени най-ярките филми на фестивала. Различно ли беше приет филма на двата фестивала?
Участвахме в първото физическо пост-ковид издание на Трайбека и беше наистина специално. Филмът се прожектира на открито по залез слънце, а ние самите използвахме основно режим по време на снимките. Получи се странно усещане за синхрон между залязващото слънце в Париж и това в Ню Йорк. В Карлови Вари филмът беше приет много топло – имахме няколко прожекции и след всички тях смислени и интересни дискусии с публиката. Чешката публика е много интелигентна и подготвена.
Roaring 20‘s (2021)
Филмът, а и дори заглавието му, препращат към различни посоки – портрет на младите, картина на новото десетилетие и фиксиране на странната 2020 година, която ни донесе неочаквана глобална здравна криза. Коя беше водещата идея?
Всички тези елементи наистина присъстват във филма, но водещото за нас като усещане беше копнежът по новото десетилетие, което тепърва започва. Когато говорим за 20-те години, всички автоматично си представяме бурното откъм артистични и научни открия време на миналия век. Хедонистично време на разцвет и на поява на сложни, интересни и дори противоречащи си тенденции. Сега влизаме в 20-те години на новия век и сме изправени пред сложно време на вътрешни и външни кризи, на идеи и решения, на неуспехи и провали.
Сценарият е писан от няколко съавтора. С какво допринесе различният им поглед към текста?
Идеята за този филм ни хрумна по средата на локдауна, бяхме група приятели в един голям апартамент в Париж. Първоначално обсъждахме темите, които искаме да присъстват в отделните истории и да останат в цялостния наратив. Всеки от нас написа по няколко истории, а заедно решихме кои от тях се допълват, комуникират помежду си и имат място в драматургичната сглобка на филма. Беше изключително интересно да се пише и да се обсъжда всеки отделен сегмент.
Докато писахте сценария, представяхте ли си конкретни актьори? И всичките двайсет и четирима души, които участват във филма, ли са професионални актьори?
Още докато създавахме персонажите и техните истории, имахме предвид актьорите, които ни се иска да играят. Това помага изключително много, за да си представим нюансите, които искаме да постигнем в техните характери, в поведението им. Веднага щом финализирахме някоя отделна сцена и вече бяхме сигурни, че тя ще влезе във филма, давахме текста на актьорите – важно ни беше тяхното усещане към материала и участие като съавтори на отделните сегменти. Повечето от тях са професионални актьори, които работят предимно в театъра. Това също беше добре за този разказ, защото те притежават умението да се вглъбяват дълбоко и трайно в образите си.
Roaring 20‘s (2021)
Персонажите са много богати и различни едни от други. Със своите лични истории и опит докосват големите житейски теми – екзистенциални, исторически, социално-политически… С този филм сякаш се опитвате да направите един мащабен портрет на поколението си?
По улиците на Париж се среща огромно разнообразие от хора, теми, истории и случки, възгледи и гледни точки… На нас ни се искаше това да се усеща във филма. Опитахме се да направим портрет на хората около нас – тези, чиито проблеми познаваме и са ни близки. До голяма степен филм за нас самите – за настоящето и как се чувстваме в него. Живеем в наистина сложно време и за мен като автор е любопитно как всеки един от нас усеща и възприема действителността.
В диалозите присъстват ремарки и препратки към исторически събития. Доколко се учим от историята – например като че ли никога няма да успеем да преодолеем страха си от другостта?
Живеем в уникалността на настоящето, но в тъканта си то е изградено от повторяеми, неразрешими проблеми, които имат дълбоки корени в миналото. Уповаването върху историческия опит е полезно и важно – то е като рамо, на което може да се опреш, когато ти е трудно. Дава друга перспектива към света – познание и разбиране. Да гледаш само към настоящето е рисковано. Води до объркване и заблуди.
Сигурно е трудно да се направи независим филм по средата на пандемията. Как се решихте на това?
Реших да се опитам да направя този филм, точно защото звучеше почти невъзможно. Беше като мечта, която се конкретизира именно в текущите обстоятелства. Насред локдауна се оказахме напълно свободни – актьорите и екипа нямаха други ангажименти и можеха да се посветят изцяло на нашия експеримент, защото знаеха, че индустрията е „на пауза“. Ниският бюджет за мен е преимущество – така мога да работя с малък, гъвкав, бърз и мобилен екип. Можем да променяме в крачка организационни и творчески решения. Нямахме камион – екипът се движеше пеша, с велосипеди или с метрото. Точно затова е нужно да има лекота – и в идеите, и в изпълнението им. Впрочем този филм се случи основно с парите, които изкарахме от продажбата на първия ми филм „Париж, това сме ние“ на Netflix.
Roaring 20‘s (2021)
Филмът е майсторски изграден – сниман е красиво, актьорите са ярки и запомнящи се, но и изключително верни и естествени. Диалозите, ситуациите са оригинални и дълбоки. Постигате всичко това в един кадър. Как се подготвяхте?
Наистина работихме много сериозно с актьорите по всяка една от историите в продължение на един месец. Заснехме всяка една от репетициите, за да имаме цялостна визия за филма. Пренаписахме някои сцени буквално преди основните снимки. Правихме технически репетиции с екипа по часовник, за да имаме представа как се разпростираме във времето, къде и кога може нещо да се обърка. Следвахме карта с прецизно разчертан маршрут, по който се движихме по минути. Най-сложно беше със звука на терен, защото разполагахме с ограничен брой микрофони и се налагаше звукарите да се движат на колела, за да могат да свалят микрофоните от актьорите, които вече са приключили своите сцени и да ги поставят върху тези, които предстои да влязат в кадър. Наистина изключително сложна организация, която изисква абсолютна прецизност. Имахме страхотен първи асистент режисьор, Мари Д‘Халивийе – никога не мога да ѝ се отблагодаря за работата, която свърши. Както и на целия екип – всички се включиха в това начинание с огромното желание да успеем на всяка цена.
Разчитахте ли на документален подход, за да създадете жив и пулсиращ градски фон?
Имахме официално разрешение да снимаме по улиците на Париж, но хората, които се виждат на заден план, са реални минувачи, а не статисти. Много ми харесва да снимам така – да използвам съвсем малка камера, с която фиксирам градската среда такава, каквато е в момента, без да контролирам или модифицирам каквото и да е било в нея. Това наистина е документален подход, но защо ми е да пресъздавам живота, като той си е там и чака да бъде уловен?
