СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

 

Пишеше на ръка със ситни равномерни букви, бавно и сякаш с перодръжка и мастило. Така даваше автографите на книгите си, така пишеше бележка или надписваше плик с книга, която ми даваше да прочета, да обсъдим, да представя, да представим... Живеехме с книгите, в книгите и за всичко друго говорехме покрай книгите, във връзка с книгите. От първата ни среща при едно пътуване с други поети за четене в Пловдив през 90-те, когато носеше шлифер и чанта от времето на баща му, та до последната – пак на четене на стихотворения в Заимовската градина през август, усещането ми за Марин Бодаков е било като за човек от друго време, попаднал тук за малко, незнайно как, но знайно защо: да напише стихотворенията си и да пренесе литературата във всяка част на живота, което той направи всеотдайно, търпеливо, честно. Тези качества вече са такава рядкост, че многото хора, с които общуваше по работа и лично го обичаха и уважаваха, бяха благодарни. А онези, на които редактираше книгите, на които представяше книгите, на които пишеше препоръки и рецензии, литературна критика, на които преподаваше, на които беше приятел и изслушваше, помагаше, разбираше, с които споделяше, те бяха безброй. Раздаваше се без остатък. Работеше без остатък. И не му остана много човешко време. Имаше, разбира се и други, които го раняваха, унижаваха, възползваха се от него и емоционалната му природа реагираше, но не навън, а навътре. Стихотворенията му съдържат много от тази вътрешна колизия на меланхолната тъга. Поезията му – сега, след станалото още по-ясно личи – е пропита с мисълта за смъртта, макар жизнеността и шеговитата ирония да не му бяха чужди. 

Писането на Марин Бодаков е едновременно минималистично и бароково – с много малко думи, но с пищен език. То работи отвъд думите, с неизреченото. Внимателно е към детайлите, както внимателно Марин изписваше буквите на ръка. Той успя да пише възвишено за обикновения ни живот, за бита, който преборваше ден след ден. Кратките му стихотворения въздействат ненатрапливо, а богатата му ерудиция е деликатно загатната в тях. Те остават да отзвучават в теб – понякога със запомнящ се ред, често с особения си ритъм, винаги с магнетичната си недоизказаност, която оставя свободно пространство за осмисляне. 

Тази поезия не е лесна, защото подобно въвличане в сложния вътрешен свят на автора често пъти обърква и дистанцира читателя. И понякога ми се е струвало, че в литературното пространство присъствието му като литературен журналист (както сам се наричаше) и преподавател, като човек с гражданска позиция, активен в привличането на децата към четенето и въобще като личност, надделява над присъствието му като поет. Внимателен прочит на книгите си с многозначни заглавия, бележещи творческия му, а и житейски път, той не получи. Написа, че поезията за него е „все по-често единствен източник на дълбочина“. Усещаше се все по-самотен, макар да имаше искрено близки приятели. За последната му стихосбирка „Мечка страх“ проф. Александър Шурбанов написа: „Струва ми се, че поетът Марин Бодаков все повече се отдалечава от нас. И със самото си отдалечаване ни тегли след себе си. Там, накъдето е тръгнал, пътни знаци няма.“ 

Не го занимаваше кариерата, а държеше на честната позиция – и в литературата, и в обществото. Имаше още какво да каже и напише. Марин Бодаков общуваше и имаше обичта на широк кръг хора от различни среди, които се стекоха да се простят с него – със смъртта си той ги събра, събра общността, за която жадуваше приживе. Умората и огорчението от фалша, който ни заобикаля, от унищожаването на стойността на думите, от това, че „нашият свят си отива“, както често ми повтаряше, надделяха и Марин си тръгна внезапно, само на 50, сакаш да ни освободи от усилието да поберем размаха на всичко, което вършеше, да ни остави да четем стихотворенията му и да разгадаваме пластовете смисъл в тях, да се удивяваме на простотата, с която умееше да изразява сложни неща, да ни дарява с добротата си, с таланта си. И със скромността си – вижте автографа, който ви е дал – задраскал е цялото си име и е написал отгоре само Марин.

ПП

Случи се така, че гледах филма на Камен Калев „Февруари“ на тазгодишната Аполония в лятното кино на Созопол. Поетичен и дълбок филм, който поразява с простотата и сложността си едновременно, филм, в който героят живее в природния свят и в себе си, намира там баланса и щастието в живота, приема спокойно съдбата си, филм, в който възторгът от чудесата на всекидневното около нас не престава с детството, а бележи цялото човешко съществуване. Почувствах се някак умиротворена, чиста, докато не дойде финалът със снежната буря и самотния старец в нея, изгубен... Изви вятър над лятното кино, дърветата зашумяха зловещо с листата, закапаха едри капки дъжд, които бързо се усилиха ведно с усилието на стареца от екрана да устои на поривите на дъжда и вятъра, преминаващ в сняг. Филмът свърши в силен дъжд, хората се разбягаха. Една „полуусещана опасност“ (по Георги Рупчев) остана забита у мен. Само след седмица стана непоправимото с Марин Бодаков. И чувството е хем непоносима тъга от загубата, хем някаква светлина и хармония, внушена от филма на Камен Калев. Вероятно особен вид надежда.

 

МАРИН БОДАКОВ

 

Прегръдка

 

Без да се усетя,

преминах в разбития вражески лагер, сред хората,

чиято работа е да свалят играчките от елхата,

внимателно, една по една.

 

Затова спрях да питам

колко прилично е да продължи една прегръдка

и какво я разтяга във времето – отчаянието или желанието.

(Знаете, отлепяш се от чуждата гръд

и след няколко секунди се прилепяш отново вместо довиждане.)

 

И пак затова се будя всяка нощ – да остана поне за мъничко сам,

да няма нищо надвиснало или спешно за отмятане;

елха, прегърната панически по пътя към контейнера,

игличка, неизметена от пода.

 

* * *

 

Два ножа –

срещу всяка от страните,

които исках някога да помиря.

Два ножа, които после изхвърлих през прозореца,

въпреки че сънят ме спираше.

Защото няма нужда от битка с лудостта и глупостта,

нито да избираш между лош и лош.

Но дори когато слагам оръжие встрани,

аз продължавам да ранявам.

 

* * *

 

Бях роден за отшелник,

но от страх се предложих за преводач –

простирам пране от човек до човек,

от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,

гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,

уморих се.

 

Фалит

 

А някога тези хангари не бяха тържища,

в тях държахме дирижаблите на премълчаното,

онези невидими летателни средства,

с които кръстосвахме над ранената земя,

над голямата река и малкото море,

наблюдавахме отвисоко живота си

и се пробвахме да го подминем.

 

* * *

Не точно книгите и поезията,

сближи ни здравето на децата,

един лекар е по-добър от друг,

после разговорът се премести към родителите,

тук вече няма добри лекари,

конусовидните шапчици, шарените бонбони и свирките

се раздалечават като метеори,

опелата зачестяват,

много хубаво погребение стана това,

въображаемите ни болести се превръщат в истински,

но какво изобщо да говорим за тях,

не помним имената на получените награди,

мивката в неделя вечер е пълна с мръсни чинии,

стоиш до мен и всичко,

и нищо.

 

Кой знае

 

Наруших неприкосновения запас,

достатъчен за скромно погребение

(а вкъщи сме поне чeтирима),

и наистина не знам какво означава това:

може би знак за триумфираща бедност

или предчувствие за вечен живот;

сигурно е завързване на обущата,

покупка на нови.

 

* * *

 

На тази възраст

е така пренаселено:

вече погребваме

и на алеите.

 

Подготовка за рецитал

 

Това е твърде секси и двусмислено.

Това ще го разберат буквално.

Това предхожда правилните избори.

С това ще ме шантажират.

Няма да им прочета

и следващото.

 

Предложените тук стихотворения са от последната книга на Марин Бодаков „Мечка страх“, Издателство за поезия ДА, Издателство „Фабер“, Велико Търново, 2018.