КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА

РАЗГОВАРЯ С КОРНЕЛ МУНДРУЦО

 

Унгарският режисьор от световна величина Корнел Мундруцо е дълбоко свързан с Международния София Филм Фест и този септември получи лично своята „Специална награда“ от директора на фестивала Стефан Китанов. 

Срещата ми с него беше запомняща се и смислена – успяхме да поговорим за важните теми в неговите филми: за радостта и тъгата, които се просмукват в равни дози през тънките стени на битието, за многопластовото време, в което живеем, за отговорността ни към настоящото, за наследената болка и травмите от миналото, които се пренасят през поколения и ни носят едно особено, неопределено усещане за вродена тревожност. И най-вече за копнежа ни по цялост сред фрагментираната реалност, която обитаваме.  

 

Със София Филм Фест сте свързани отдавна.

Да, моето развитие като филмов режисьор върви ръка за ръка с порастването на фестивала. Идвам в София отдавна и мисля, че София Филм Фест е наистина уникално и значимо събитие и това, което правят Стефан и екипа му, е невероятно. Благодарение на този фестивал тук се показват филми, които българската публика няма как да види. За съжаление в Будапеща няма такъв фестивал, което е жалко. Имаше спорадични опити, но нито едно от събитията не можа да се утвърди във времето и в международната филмова индустрия така, както София Филм Фест. 

 

Каква е ситуацията с дистрибуцията в Унгария?

Не е добра. Будапеща е изключение – там има доста кина, но в градовете има максимум по един салон. 

 

Как се разви и оформи вашия професионален вкус към киното? Кои режисьори, автори и идеи бяха важни за вас през годините?

Идвам от градче, което се намира много близо до Будапеща, но въпреки това си беше малък провинциален град и по всичко се усещаше като такъв. Израснах в комунистическо време. В родния ми град имахме „Културен дом“ и градско кино. В „Културния дом“ имаше невероятна програма – правеха се панорами на значими режисьори от авторското кино всеки месец. Там успях да изгледам значителна част от филмовата класика, още като петнайсет-шестнайсет годишен. По същото време киното предлагаше американски заглавия и аз гледах жадно и тях. И така, по едно и също време, младежкото ми съзнание се запознаваше с творчеството на Фасбиндер и с различни касови американски филми. Тези две вселени навлизаха заедно в моите младежки възприятия. А по това време телевизията бълваше предимно съветски филми – образи от тях също са се запечатали в съзнанието ми. Това бяха военни, героични и идеологически филми, които вменяват безгранична вяра и упование в нещо, което изобщо не разбирах. 

Моето сърце още съвсем рано беше пленено от авторското кино. Превърнах се в запален киноман, който живееше с филмите на Фасбиндер, Антониони, Ромер. Киноман, който тайно е дълбоко привързан и към американското popcorn кино, особено от 90^-те години.   

 

А какво влияние има върху вас унгарското кино, което също е изключително силно?

Така е, то наистина беше много силно и оказа огромно влияние върху мен, но на по-късен етап от развитието ми. 

 

Може би в университета? 

Аз съм част от едно загубено поколение. Времето, прекарано в университета, беше особено, някак страшно размито. За мен лично киното на Миклош Янчо се оказа изключително важно. Не просто филмите му, а мисленето му, подхода му.

 

Казвате загубено поколение. Сякаш всички се усещаме така. 

Когато бях в кино университета, той почти не съществуваше на практика. След промените през 1989 г. в действителност институциите не се промениха съществено. Определени поколения и кръгове от досегашния интелектуален елит запазиха своите позиции. Особено в театъра все същите хора все още грабеха власт, но в киното много рано всичко се превърна в руина. Силното поколение на унгарското кино от социалистическия период вече беше прекалено възрастно – неговите представители вече не се интересуваха от позиции и власт. Но и ново поколение и нова ера в киното ни все още не съществуваше. Когато започнах да уча кино в късните 90 години на миналия век, нямаше добри преподаватели, нямаше средства, нямаше кой да предаде знание и опит, нямаше дори техника… Усещахме осезателно, че не получаваме нищо от това образование, но по един изключително странен начин това беше полезно. Казах си – добре, тук няма нищо, но това е наистина невероятна възможност да се опитам да правя филми, да намеря моя език, моя стил, да опитам да участвам в създаването на новото унгарско кино, което не следва непременно традицията или поне не буквално. Съзнателно съм странял от връзките с миналото, за мен е важно всеки да намери своя почерк, а не да следва линията, прокарана от големите майстори. Това, което направих тогава, беше да събера приятели и да започна да снимам с минимални средства. Захранвахме се от радостта, че работим, че разказваме своите истории. Беше много романтично. И когато започнах да правя своите филми, постепенно разбрах, че те наистина са дълбоко унгарски. 

  ЛУНАТА НА ЮПИТЕР (2017)  

 

Оказва ли актуалната политическата ситуация в Унгария влияние върху културната продукция? 

Да, много. Разбира се, това е въпрос на гледна точка, но за мен идеологическите влияния и вмешателствата са много лош знак. Да се занимаваш с независимо изкуство е много трудно днес. Чувствам се изгубен. След „Луната на Юпитер“, не успях да намеря финансиране в собствената си страна за два проекта за игрални филми и „Фрагменти от живота на една жена“. Исках да направя от „Фрагментите“ унгарски филм, но сценарият не беше одобрен. Затова сега ми е много трудно да продължа. 

 

Какви бяха мотивите за отказа от финансиране? 

Изключително смешни – казаха ми, че никой няма да гледа такъв филм. После, когато Netflix го купиха, се оказа, че това е най-гледаният ми филм. Мисля, че това не говори добре за професионализма на хората, които решават в Унгария. 

Чувствате ли се несвободен?

Да, страхувам се, че няма да получа одобрение за следващите си филми. Изключително трудно е да не предадеш себе си и възгледите си, и да получиш финансиране. Защото във всичките си филми аз давам частица от сърцето си и не желая да правя компромиси, но по този начин рискувам да не мога да продължа да работя. 

 

Имате ли нови проекти в момента?

Не, в пълна дупка съм и не знам как да продължа. Не знам какво да правя. Преди време отново бях в подобна криза. Току-що бях завършил „Нежно слънце. Проектът Франкенщайн“ и изпаднах в невероятна дупка за четири години, в които не знаех накъде да поема. След това направих „Белият бог“. Сега отново се чувствам изгубен. Този път не поради лични причини, а защото наистина не знам коя е историята, зад която мога да застана с цялото си същество и същевременно с това да получа финансиране от Националния филмов център в Унгария при тези условия. Говорих си с един уважаван унгарски режисьор, работил активно по време на социализма и той призна, че тогава те са се чувствали по абсолютно същия начин – да намерят сценария за войната, който да мине, но същевременно цензурата да не разбере за какво точно става въпрос. 

 

Защо се получава така, че повтаряме циклично същите абсурдни грешки?

Мисля, че се дължи на факта, че ни е трудно да приемем травмите си и да ги осмислим и преработим. Точно поради тази причина проектираме себе си в нуждата от бащина фигура – авторитарна, демонична, забраняваща. Сгушваме се удобно в патриархалността. Мисля, че не сме зряло общество. Труден е разговорът защо все още сме инфантилни. Защото ние се преструваме на зрели, на еманципирани и самодостатъчни. Ето Унгария например спори с ЕС, с всички, но това е незряло поведение. 

  БЕЛИЯТ БОГ (2014)  

 

Вие се занимавате активно с темата за личните и исторически наследените травми. В едно интервю от преди шест години, дадено по повод „Белият бог“, казвате, че във филма присъстват несъзнателно много постмодерни елементи, защото реалността, в която живеем, е такава. Мислите ли, че животът ни става все по-фрагментарен и ни липсва цялостност? А нея може би можем да постигнем именно чрез срещата с миналото?  

Наистина много се вълнувам от темата за предаването на травмите през поколенията. Дори когато не са артикулирани. Дори когато не са на повърхността и дори не подозираме за тях. Но въпреки това несъзнателно се повтарят наследени модели на провали, желания и стремежи на предходните поколения. Но ако се срещнеш с тези травми, а изкуството дава страхотна възможност за това, вярвам, че те могат да бъдат преработени по правилен начин. 

Всъщност наша е отговорността какво даваме на следващите поколения. Вече тази отговорност не е на нашите родители, не е на ХХ век… Отговорността сега е наша. Важно е какво ние правим, какво ние даваме. Този прочит е много важен и в контекста на постоянната криза, в която се намираме глобално. Toва са привидно външни събития: войни, политически сътресения, икономически кризи, мигрантски кризи, екологични кризи… В един момент си казах, че това не може да е просто така. Истината е, че кризата е вътре в нас. Ние сме в криза. Защото не можем да се променим към по-добро, въпреки историческия опит, въпреки технологическия напредък. Дори един човек да започне да се държи по-добре с другите и със собствените си деца – това е цивилизационен напредък, защото променя кода на общуване, езика, подобрява ценностната система на социума. 

За съжаление, в моята страна езикът на омразата е завладял общественото говорене. Най-ужасното е, че новото поколение израства с този речник, с тези прекрачени граници на езика и мисленето. Ролята на всяко семейство е да възпитава морал и ценности. 

   ФРАГМЕНТИ ОТ ЖИВОТА НА ЕДНА ЖЕНА (2020)  

 

Обществото се фрагментира под напора на фалшивите новини, конспирациите и омразата към другия. От друга страна, все по-модерно става търсенето на лични отговори с помощта на психоанализата. Това истински стремеж ли е към справяне с личните и наследени травми според вас, или въпреки това продължаваме да се крием от неудобни за нас теми и истини? 

Сложен въпрос. От една страна, дори и да разбираш своите травми, ходенето на терапия не значи непременно, че ще успееш да ги разрешиш. Не е задължително проблемът да се състои в това, че ние не разбираме какви са проблемите ни. Те могат да се осъзнаят бързо, но по-сложното е какво правим след това. Осъзнаването е добро начало. Важното е как ще преминеш през проблемите, как ще ги решиш, можеш ли да затвориш раните и как ще го направиш. Това не се случва на повърхността – това е напълно невидим процес. Трябва да опознаеш себе си в дълбочина, за да се справиш и това изисква определено време и усилия. Сигурен съм, че хората като рефлективни, разумни същества би трябвало да могат се справят с тези процеси. Може би това е моята надежда. 

 

А дали обществото може да преодолее инфантилизма си? 

Това се случва винаги след катаклизми, след войни. Но въпросът е можем ли да бъдем зрели и отговорни наистина или искаме да стигнем до катаклизми? Тук вече не съм чак такъв оптимист и просто се надявам, че всеки човек за себе си ще се движи към по-добро. Може би затова и все повече насочвам филмите си към едно човешко същество и се вглеждам в неговите или нейните лични избори.

  ФРАГМЕНТИ ОТ ЖИВОТА НА ЕДНА ЖЕНА (2020)  

 

Не съм гледала вашия последен филм „Еволюция“, чиято световна премиера беше само преди няколко месеца в официалната програма на фестивала в Кан, но по всичко личи, че линията на наследената от войната травматичност, която беше заложена във „Фрагменти от живота на една жена“ като един от семейните пластове, тук се разгръща в мащаб. Разкажете как героите се справят с тези проблеми? 

По своята форма това е много експериментален филм, който е разделен в три части. Три сцени, решени в един кадър, които отразяват три поколения и три епохи. Фокусът е върху едно еврейско семейство, което преживява катаклизмите на ХХ век и влиза в ХХI с напрежението, което носи „идеологическата обърканост“ на новото време и нормите на политическата коректност. 

По време на работата върху темата през този специфичен и нов за мен ъгъл, успях да стигна до личното усещане, че миналото е брутално истинно. Войната е брутално истинна. Но твърде често отрязъци от миналото ни се представят плоско, едностранно, в черно-бяло. Войните са добър пример за това. 

Социализмът е по-сложен, там има повече пластове и нюанси, но въпреки всичко логиката на бруталната диктатура властва и е решаваща за живота по онова време. В онези времена да осъзнаеш кой си и какъв си е сякаш много по-просто, защото нещата са по-конкретни и фиксирани. 

Днес тази задача е далеч по-усложнена, защото живеем в една много по-богата на пластове среда, в която реалностите се размиват една в друга и много лесно губиш себе си измежду всичко, което те заобикаля. Всеки иска твоята идентичност: пазарът, политическото пространство, интернетът…

Ти си добър потребител, потенциален купувач, ти си хипстър, интелектуалец… Какъв е твоят аватар? Кой си ти в Instagram, кой си ти във Facebook? Реалността около нас е противоречива и да загубиш идентичността си е изключително лесно. 

Дали може човек да избяга от тези обстоятелства – не знам. Но дали може да получи повече емпатия, повече разбиране – мисля, че да. Можеш ли да бъдеш по-добър човек? Решението е твое. 

 

Връщането назад в миналото, към нашите корени, помага ли ни да намерим идентичността си? 

Определено. Това е част от пътя. В голяма степен разказваме за това в новия ни филм. Разказът е личен, базиран върху семейната история на Ката (бел. а. съпругата на Корнел и сценаристка на филмите му). Тя е загубила майка си, но преди да почине, те са успели да разговорят много и Ката е записала тези разговори. Втората част на филма стъпва върху този материал.

  ЕВОЛЮЦИЯ (2021)  

 

Отново правите много личен филм. Необходимо ли е винаги да стъпвате върху лично преживяване, за да създавате филмите си?

Да, личен и много скромен филм, с експериментална форма. Заснехме го за дванайсет дни: шест в Унгария и шест в Германия. Предварително работихме с актьорите, но всичко се случи наистина бързо – написахме го през октомври и го заснехме през април на следващата година. Беше изключителна радост за нас, че успяхме да го направим. 

Личният мотив е много важен. Авторът избира съдбата, която иска да претвори на екрана. „Еволюция“ е изключение, защото обикновено филмите се реализират трудно и бавно и авторът прекарва с тях години от своя живот. Ако престане да чувства необходимост от разказването на определена история, тогава всичко се разпада. Трябва да се наслаждава на процеса, да има необходимост от създаването на този разказ.

 

Какъв трябва да бъде един текст, за да ви бъде интересен? Какви истории ви провокират?

Нужно е да откриеш материал, който е свързан с теб по видим или невидим начин. Без това лично отношение се превръщаш в лош лекар, който отива да оперира, без да се вълнува кой лежи на операционната маса. Със сигурност като автор имам нужда от лична провокация. Това може да е нещо съвсем простичко, като място, което те вдъхновява. Желанието ми да създам „Белият бог“ се появи, след като посетих приют за кучета, където те живееха като затворници. „Фрагменти от живота на една жена“ също е личен разказ за един травматичен спомен. 

 

Напоследък сякаш ви вълнува много структурата на семейството – връзките, изказаното и недоизказаното в отношенията.

Стремя се да разказвам отблизо човешки истории. В началото не беше така. Стремях се към по-различен тип кино с притчова форма. Но в последните години преместих фокуса си върху човешките преживявания и семейството. 

 

Кой беше най-трудният ви филм по отношение намирането на подход към темата? 

„Луната на Юпитер“. Филмът се превърна в политически, а аз съм наистина далече от политическото изкуство. За мен е важно да разказвам историите, които ме вълнуват по също толкова провокиращ начин, какъвто би трябвало да се използва в политически ангажираните филми, но аз предпочитам да използвам съвсем различни средства. С този филм беше страшно трудно във всяко едно отношение, но каквото не те убива, те прави по-силен, нали? 

 

Работите активно в театъра. Какви пиеси търсите?

Работя в театъра, защото го обичам и защото се побърквам от чакането, необходимо, за да се случи един филм. Интересувам се от съвременни текстове – нова унгарска драматургия, чужди автори. Понякога работим по мои идеи или просто експериментираме с актьорите на сцената. Истината е, че дори в театъра търся историята. Аз съм филмов режисьор и на сцената.