САВИНА ПЕТКОВА

 

Тази година отбелязваме исторически поврат: през 2021 г. за първи път в дългогодишната историята на кинофестивалите и Кан, и Венеция връчват големите си награди на жени. Когато президентът на тазгодишното жури Спайк Лий обяви (по невнимание), че носителят на Златната палма още в началото на церемонията е „Титан“, за всички стана ясно, че това е значителна победа за движенията за равноправие и репрезентация 5050x2020, които започнаха едва преди две години. Месец и половина след като Жюлиа Дюкурно стана едва втората носителка на Палма в 74-годишната история на Кан, сънародничката ѝ (от френско-ливански произход) Одри Диуан спечели журито на венецианския фестивал със „Събитието“ (L'Événement), затвърждавайки славата на 2021 като „женската година“. За 78 години Венеция е връчила още пет Златни лъва на жени, като Аньес Варда и София Копола, но все още изостава за сметка на европейските си фестивални събратя в процентното разпределение между мъже и немъже режисьори. Сякаш компенсаторно за наличието на една трета жени-автори в селекцията, основните теми, прокрадващи се в програмата, касаеха социалните роли на жените: минали, настоящи и бъдещи.

Може би затова сюжетната предсказуемост на откриващия филм „Паралелно майки“, се усещаше повече като уютния подземен дом от предишния филм на Алмодовар, „Болка и слава“, отколкото като бездна на баналността. Оказа се, че киноведската общност не може да се насити на Пенелопе Крус и нейната Купа Волпи не закъсня. За пореден път режисьорът избира тъкмо нея, за да се превъплъти в ролята на майка сред фиксации в червено, стилно-клаустрофобен интериор и неразривно трагични връзки. Неговият избор е, за пореден път, оправдан, тъй като малко актриси успяват да понесат белезите от безбройни мелодрами с такова достолепие. В сянката на утвърдената звезда обаче остана името на Милена Смит, „паралелната“ на Крус героиня, чиято екранна енергия привнесе либидиналния интензитет, от който трагедията на техния сдвоен образ се нуждаеше, за да не изпадне в безинтересни повторения.

В секцията „Хоризонти“ чешкият документалист Петер Керекеш представи безкомпромисния си игрален филм „107 майки“, чийто етически поглед превъзмогва простата енумерация, заложена в заглавието. Керекеш посвещава години от проучванията си за този филм на двата украински затвора, в които жените излежават присъдите си бременни, и в близост до децата си, преди да са навършили тригодишна възраст. Има резон главната роля да се изпълнява от професионална актриса (Марина Климова) заради етически съображения, но документалният подход към останалите периферни образи превръща филма в портрет на забравени и забранени истории, а оттам – в болезнена апология на майчинството между престъпления и присъди. Когато прие наградата за най-добър сценарий в своята секция от президента на журито Ясмила Жбанич, Керекеш, очаквано, я посвети на всички майки.

  НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБЪР СЦЕНАРИЙ – МАГИ ДЖИЛЕНХОЛ ЗА ИЗГУБЕНАТА ДЪЩЕРЯ  

„Ожених се в Пуля, Италия. Разбрах, че съм бременна с втората си дъщеря в Италия. Родих се като режисьор заедно с филма си тук, в тази зала, в Италия“ – с тези думи актрисата-режисьор Маги Джиленхол се обърна към присъстващите в Зала Гранде като горда майка. Смелостта ѝ да дебютира като режисьор с екранизация по Елена Феранте се отплати: американката спечели наградата „Златна осела“, която се дава за техническо майсторство – за сценография, звук, или – както в последните години – за сценарий. С „Изгубената дъщеря“ Джиленхол изненадващо добре успя да съхрани квинтесенцията зад думите на неаполитанската псевдонимна авторка, а именно всички онези жестове, посочващи към табуираните, банално неудобни истини за женския живот. Приемайки наградата, Джиленхол се обърна с благодарност специално към Джейн Кампиън, чийто филм „Силата на кучето“ все още предстоеше да спечели Сребърния лъв за най-добър режисьор. „Четейки Елена Феранте за пръв път – каза режисьорката, се почувствах сякаш нещо старо се сгромолясва. Това усетих и когато гледах за пръв път „Пианото“ на Джейн Кемпиън.“ С този интимен момент цялата зала Гранде се смали до пространството между двете, което символизира сестринска връзка и разбирателство. Така Венеция се оказа мост между дългогодишното режисьорско творчество на новозеландката и дебюта на американката и фактът, че двете се „състезаваха“ в един и същ конкурс, се оказа незначителен.

  СРЕБЪРЕН ЛЪВ ЗА НАЙ-ДОБРА РЕЖИСУРА – ДЖЕЙН КЕМПИЪН ЗА СИЛАТА НА КУЧЕТО  

 

  ЗЛАТЕН ЛЪВ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ – ОДРИ ДИУАН ЗА СЪБИТИЕТО  

Опитът за интимна заедност в иначе несподелими преживявания беше вплетен във въздействащия филм, който спечели Голямата награда на Лидото. Тазгодишния Златен лъв бил избран единодушно, както заяви председателят на журито Пон Джун-Хо, преди да съобщи името на Одри Диуан. „Събитието“ е едва втори пълнометражен филм за французойката, която досега беше известна предимно като сценаристка на партньора си Седрик Хименес. Никой не може oспори дългия ѝ път от второразредни криминални трилъри до „Златния лъв“, още повече когато дебютът ѝ бе романтичната драма „Вие сте полудели“, с минимална френска дистрибуция, минусов бокс офис и без фестивални премиери. Две години по-късно Диуан шашна всички със стилизиран и добре оформен филм, чиято визия и тема покриват всички изисквания за това, какво трябва да бъде съвременното европейско кино. Силен, убедителен сценарий (по автобиографичен роман на знаменитата Ани Арно), безкомпромисно отдадена актриса (двайсет и две годишната Анна Мария Вартоломеи в първата си главна роля), безмилостна, сугестивна операторска работа (в стил „Синът на Саул“) и незаменимата подправка – агресивно настояване зрителят да не отвръща поглед от най-отблъскващите сцени.

  СЪБИТИЕТО (2021, РЕЖИСЬОР ОДРИ ДИУАН)  

Публиката ахкаше, зрителите се тюхкаха, някои (мъже) дори напускаха киносалона в шок всеки път, когато главната героиня опитваше да абортира сама. „Събитието“ бележи важна стъпка в репрезентацията на жените режисьори и романисти, но не мога да се освободя от усещането, че всичко е изпипано до съвършенство, за да отговори на специфични критерии, норми и очаквания. Вътрешното ми убеждение е, че всеки филм, който развива тази тема и изглежда по този начин, ще предизвика същите тези реакции и подобен механизъм ще работи безотказно. Дали Диуан е работила по калъп, или случайно е напипала златната жилка на фестивала, може би е без значение с оглед на по-голямата етико-политическа картина, която нейната победа очертава.

  БОЖИЯТА РЪКА (2021, РЕЖИСЬОР ПАОЛО СОРЕНТИНО)  

Сред „мъжките“ филми, които критиците намериха за фестивални фаворити, се открои „Божията ръка“ на Паоло Сорентино. Италианецът получи Сребърния лъв (голямата награда на журито) за филма си, който се възприе от професионалната публика като интимен и личен, но по нов за автора начин. За същия филм двайсет и две годишния актьор Филипо Скоти (вече спряган като „италианския Тимъти Шаламе“) получи отличието за изгряваща звезда на името на Марчело Мастрояни. С филма си Сорентино провокира дори сравнения с Фелини и автобиографичния „Амаркорд“ (1973). Така Венеция 78 отбеляза силна година за националното си кино, особено след като и Микеланджело Фрамартино беше удостоен със Специална награда за метафизичния му диптих „Дупката“.

  БРОЯЧЪТ НА КАРТИ (2021, РЕЖИСЬОР ПОЛ ШРЕЙДЪР)  

Ако Сорентино преформулира носталгията в личен план, то Пол Шрейдър използва меланхолното завръщане към добре познати тропи и дори автореференции, за да създаде от „Броячът на карти“ болезнено аскетична картина на един иначе пищен психологичен феномен  – пост-травматичния стрес. С трилъра си за картоиграч, бивш надзирател в Абу Грейб, Шрейдър заложи на теми като лична справедливост и нейните трансформации в политическа и индивидуална травма. Оптимистичната равносметка беше наистина неочаквана и така добре втъкана в темпото на филма, че публиката не можеше да осмисли драматичните ходове зад всяка една възможна развръзка. Това е хитър капан, който Шрейдър е скроил на всички, запознали се с предишния му филм, „Първа реформирана“, чиято премиера се състоя във Венеция през 2017 г.

В „Броячът на карти“ видяхме Оскар Айзък да канализира свръх-човешко количество напрежение в иначе семплата си физическа игра, а финалът на филма симпатично препраща към последната сцена в „Американско жиголо“ (1980), която пък е цитат към Бресоновия „Джебджия“ (1959). Освен в този филм, актьорът участва в дългоочакваното зрелище „Дюн“ (извън конкурсната програма), а с главната роля в сериала-римейк „Сцени от един семеен живот“ предизвика слухове и се превърна в най-обсъждания мъж на фестивала заради провокативните пози и милувки, разменени с екранната му партньорка Джесика Частейн пред фотографите. Социалните мрежи и таблоидите за пореден път доказаха, че макар и критици, все пак сме и консуматори на актьорския блясък и копнеем за някоя и друга искра между красиво недостижимите звезди.

В средата на фестивала се открои по-ясно програматорската концепция, която подреди филмите по геополитически критерии. Ранните дни на фестивала не изненадаха никого като селекция, тъй като по традиция Венеция предхожда Торонто (TIFF) само с няколко дни, и големите англоезични заглавия се изтеглят в началото на фестивала. Затова и първо гледахме Шрейдър, Джиленхол, Кемпиън, Едгар Райт, Дюн – големите студийни продукции, правени с американски пари. През първите дни всички говореха за биографичната драма на Пабло Лараин за принцеса Даяна, „Спенсър“, в която Кристен Стюарт направи безспорна заявка за Купа Волпи. Филмът раздели критиците на два полюса – едните намериха дързостта му за политически филм безпочвена, а други възхваляваха готическите елементи и дълбинната психологизация на героинята. Това, което обедини двете групи, беше безспорната увереност в актьорските заложби на Стюарт.

Покрай толкова силни претенденти, англоезичният „Залез“ на мексиканеца Мишел Франко мина почти незабелязан. Франко, чийто „Нов ред“ миналата година спечели Голямата награда на журито, разказва, че е написал сценария за филма специално за Тим Рот, с когото за първи път е работил преди десет години. Филмът разгръща своята жигосваща присъда под типичния за Франко воал на буржоазна критика, макар че този път на мушка е английската, а не мексиканската висша класа. Режисьорът описва филма като любовно писмо към курорта Акапулко, който страда от все по-високи нива на престъпност, но по-важното е, че „Залез“ е най-искреният филм на мексиканеца досега. Като камерен филм, „Залез“ черпи сили от меланхолията на чужденеца, откъснал се нарочно от родината си, но платил за свободата с идеализма и младостта си.

В третия блок на програмата бяха групирани, грубо казано, източноевропейски филми. Украинецът Валентин Васянович е познат на венецианската публика с пост-апокалиптичния „Атлантида“ – филмът, който през 2019 спечели Голямата награда в секция „Хоризонти“. Две години по-късно Васянович разгръща ужаса на Донецката окупация с тежка метафорика в „Отражение“. Във филма добронамерен хирург попада в плен на тайната полиция на Донецката Народна Република и камерата го следва неотлъчно в най-низките прояви на човешка жестокост. Може би заради графичността си, „Отражение“ беше първият филм, предизвикал, макар и тихи, освирквания от публиката в Дарсена. След прожекцията сред акредитираните се носеше мълвата, през смях, че недоволните сигурно са били руснаци.

  ОТРАЖЕНИЯ (2021, РЕЖИСЬОР ВАЛЕНТИН ВАСЯНОВИЧ)  

Тъкмо поради тази причина бях изненадана от това колко добре си пасна „Отражение“ с „Капитан Волконогов избяга“ на режисьорското дуо Aлексей Чупов и Наташа Меркулова. Оформи се линия, която не се страхува да бръкне дълбоко в раните и слабостите на героите си, разтерзани от мъките на времето. Като стилизирана разработка на темата за дълга и изкуплението, в „Капитан Волконогов“ отекваха, както и в „Отражение“, достоевски мотиви. И в двата филма главните герои се лутат между жестокия ред, към който са избрали да принадлежат, и идеята, че може би биха могли да променят нещо в него, колкото и малко да е то. Обречеността, както и християнското смирение, свърза тези иначе „вражески“ филми.

„Не оставяй белег“ на поляка Ян Матушински завърши тази своеобразна трилогия на неправомерното насилие. Този тематичен цикъл, заложен в програмата на тазгодишното Биенале, се превърна в средоточие на етическите проблеми, които филмите до този момент едва загатваха. Разбира се, този подбор може да се разгледа под лупата както на етнографското любопитство, така на тенденцията към енто-фетишизъм, която се е превърнала в хоризонт за много от западните фестивали. Уменията, които Матушински е натрупал в следствие на телевизионната си работа, проличаха и във впечатляващия със своите двеста и четирийсет минути епос. Филмът разказва една микроистория за пребит до смърт студент в полицейски участък. Непримиримото желание на властите случаят да се покрие, и оттам – големият разказ за баналната жестокост непосредствено след падането на военното положение в Полша през 1983 г.

Именно заради географските разделения се усещаше силно срезът между първата половина на фестивала и втората му част. Но може би в година като тази не бива да се изненадваме, че предварителните настроения бяха толкова изострени в полза на англоезичните продукции, особено след като залозите се разминаха с решенията на журито. Малко хора поставиха Пенелопе Крус пред Кристен Стюарт в надпреварата за най-добра актриса, а още по-малко филипинецът Джон Арсила (Купа Волпи за продължението на „На работа“ на Ерик Мати – „Липсващите Осем“) пред Бенедикт Къмбърбач в „Силата на кучето“. Всички се поддадохме на лесните заключения и на готовите избори. Не мисля обаче, че сме се подлъгали за качеството на тези филми или онези роли – по-скоро журито на фестивала направи предсказанията почти невъзможни. И тази равносметка е важна и значима за филмовата индустрия, особено що се отнася до фестивал с комерсиални тенденции като Венеция.

След затишието през 2020 г. стана ясно, че Лидото беше попаднало в „холивудския капан“ на програматорския екип, от който успя да ни извади тъкмо констелацията от творци в тазгодишното жури. Нека припомним, че присъствието на жени и мъже, с разнообразна етническа принадлежност в седемчленното жури към конкурсната програма, само по себе си даваше залог за възможността други да излязат на преден план.
От друга страна, присъствието на червен килим вля сякаш нови сили в леко залинялата Венеция от 2020 г. Да присъстваш на който и да е кинофестивал е привилегия, а във Венеция възможността случайно да срещнеш Ейбъл Ферара или да се редиш на опашка заедно с Кристофър Абът затвърждава венецианския хронотоп като кайротичен. Ако сме цинични, бихме свели това учудване от привилегията до функцията на подпалки за огнището на звездния капитал. Това, което често се забравя е, че не само ние имаме нужда от звездите, но и те – от нас. Така както Барбера се гордее с това, че успя да доведе холивудските продукции за световна премиера във Венеция, така и критиците не могат да не се хвалят с това, че са първите, видели въпросните заглавия. Полезно е да си напомняме тази привилегия, да наричаме подобни хронотопи свои работни места.

Сега, когато по-голямата част от Венецианските конкурсни филми ще бъдат налични в стрийминг платформите до месец-два, въпросът за достъп изглежда сякаш трябва да отпадне от медийния дискурс. Обвиненията в „хайп“ или в екстазно хвалене из социалните мрежи подбуждат все по-често да си задаваме въпроси не само относно привилегията, но и касаещи нормализирането на фестивала като екстремни (макар и уж бляскави) работни условия. Венеция 78 се оказа изпитание сред пандемните години и за най-здравите нерви, когато системата за билети възпрепятстваше гледането на филми, но въпреки това съм сигурна, че и най-закоравелите в цинизма си критици (например тези, които вярват, че хубавото кино ще загине с Годар), дори и те са се пооживили от някоя въздействаща сцена, и са били благодарни за възможността отново да споделят компанията на колеги, приятели, звезди и филми.