АКТЬОРСКИ ОТКРОВЕНИЯ

С премиери на сборника „Актьорски откровения“, състояли се по време на 25-ия „София Филм Фест“ и на 39-ия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“, списание КИНО, издание на СБФД, отбелязва своя 75 годишен юбилей. От основаването си през 1946 г. до днес то не е прекъсвало своята периодика и през различните периоди се е стремяло да отстоява своята творческа независимост, превъзмогвайки налаганите идеологически норми по време на социализма и икономическата преса, на която е подложено през последните тридесет години.

Галерията от осемнайсет портрета – интервюта, публикувани на страниците на списанието през последните десет години, представя едни от най-популярните и активно работещи български театрални и филмови актьори.

Жанрът портрет-интервю, следван в сборника, дава възможност не само да се проследи и анализира творческия им път, но и да се докоснем до личността на всеки от тях, да усетим неспокойствието, вълнението, визията им за света, в който живеем и позицията им на граждани в този свят.

Предложените тук цитати от разговорите с тях са възможност да предизвикат интереса на читателите към тази стойностна книга.

 

 

АСЕН БЛАТЕЧКИ

Никога ли не ти се е искало да слезеш поне за малко от въртележката?

Не. Не мисля, че съм стигнал до такъв етап от живота и работата си, в който да реша, че съм направил някакви чудеса и мога да си позволя да се гледам отстрани и да си мисля какво и как... Снимал съм много, вярно е, но не мисля, че ми се е случило нещо наистина много голямо и стойностно. Не се взимам на сериозно и не си възприемам работата като кой знае какво. Намирам, че имам най-яката професия, защото ние, актьорите, наистина си играем. Играем си и ни плащат за това. Говорихме си с едни колеги. Викам им: „Пичове, ние сме почти по на 50 години. Погледнете с какво се занимаваме.“

Та работата ми не ме изморява. Обратното би било нелепо. Нашата работа е единствено и само за забавление – първо наше и после на хората. Аз така го възприемам.

 

ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ

Какво се случва с бунта на младостта, в какво се трансформира? Вие останахте ли си бунтар и срещу какво сте непримирим най-вече?

Не знам в какво се трансформира… За близките си хора говоря, не бих ги попитал. Със сигурност на младите сега не им е лесно, особено ако са открили целта си, защото днес хаосът е по-голям и жесток, правилата са по-малко и по-грозни, а възможностите са по-примамливи и едновременно с това – изглеждат недостижими. За мен думата „бунтар“ не означава „човек, който е вечно несъгласен“, а човек, който търси. То, „търсенето“, изисква преодоляване на препятствия, логика и търпение. И почти винаги е най-честно, ако е интуитивно. Интуитивно ставам гневен… а бе, направо избухвам и мога да реагирам самоунищожително, когато видя нечий „отнет шанс“ или „погубен талант“.

 

ВЛАДИМИР ПЕНЕВ

Нещо съвсем лично. Какво те огорчава и какво те въодушевява?

Простотията ужасно ме парализира. Липсата на реална самооценка и агресията. Възмущава ме нежеланието на повечето хора да полагат усилия, за да се самоусъвършенстват и да вървят напред. Въодушевяват ме много неща. Всяко нещо, което може да ме развълнува, да предизвика положителни емоции. Може да бъде дори едно растение. В тежък за мен период на едно изложение „Флора“ купих смокиня, за която продавачът каза, че е култивирана да вирее в София. Не повярвах, но когато майка ми почина, засадих смокинята, и ето че през пролетта от тази пръчка се появи зелена пъпка, от която се подаде едно зелено оченце. Това е вдъхновяващо, вълнуващо и хубаво. Градинката пред къщи е мое вдъхновение. 

Иначе се старая да бъда добър баща, да бъда грижовен към роднини и близки, които имат нужда от мен. Много искам моята дъщеря и моята племенница да имат добър път, светлина, любов, щастие. Такива човешки радости.

 

ДЕЯН ДОНКОВ

„Годо“ бе Вашият режисьорски дебют в театъра, но ето че поставихте „Любовникът“ по Харолд Пинтер. Какво Ви донесе опитът в режисурата, придобит от „Годо“?

Колкото и абсурдно да звучи, успях да намеря паралел между двете. По някакъв начин имат общо по линия на съществуването на една двойка. И в „Годо“ са двойка, и в „Любовникът“. Във второто сме двама актьори, които минават през образи на различни двойки. И двата текста ми направиха страхотно впечатление още от студентските години, без да знам, че някога ще посегна към тях. Но пък нещо, когато зрее в главата ти, един ден иска да излезе наяве. Така се случиха нещата при мен – не са режисьорски амбиции, просто искам да разкажа нещо, което много ме вълнува, по начина, по който аз го усещам. „Любовникът“ стана много интересен „трип“. Доста смело подходих към материята, а според коментарите и впечатленията, някои хора са зашеметени, други са с траен спомен от изживяването. А това е и целта, защото когато създадеш нещо качествено, и то достига до всеки и всеки намира нещо от себе си в него, това вече има смисъл.

 

ЕЛЕНА ПЕТРОВА

Разсъждаваш върху това какво иска да гледа зрителя ли?

Не, не съм за принципа да налучкваме вкуса на зрителя. Защото той ще гледа всичко, стига да е добро – добра история, добре разказана, с добри актьори. Но да им предлагаме филми, които отново ще ги отчуждят, ще ги отдръпнат от българския актьор – не съм съгласна и искам да се боря срещу това.

Мисля, че киното е една от възможностите хората да получат надежда, да се решат да си дадат втори шанс, да видят себе си в някаква ситуация, за която да намерят разрешение в истинския си живот. От героите на екрана да чуят въпроси, които се страхуват да си задават, да намерят отговори.

Като погледнем назад в историята, в моменти на криза киното, театъра, музиката процъфтяват, защото хората намират надежда в тях. Когато събудиш сетивата си чрез музика, кино и театър, като излезеш от салона, си казваш „ще опитам нещо друго, утре е нов ден, нещата ще се оправят“. Отиваш на един прекрасен филм, преживяваш, текат ти сълзи, излизаш и наистина се чувстваш добре. Имала съм такива случаи. Плачеш и накрая си казваш „Преживях го. Сега мога да се изправя“ и тръгваш напред.

 

ЗАХАРИ БАХАРОВ

Как работихте с Явор Гърдев по образа на Молеца, какви референции и аналогии ти предложи той при запознаването със сценария на „Дзифт“?

Задачата ми в „Дзифт“ беше много интересна. Тъмна история, ирония, черен хумор и философия, облечени от една страна в стилизиран диалог от „one liner“-и, а от друга – многословен и странен voice over. Заех се и с помощта на Гърдев, и на великолепния текст на Владислав Тодоров, малко по малко потънах в материята и в този начин на мислене. Към средата на филма вече говорех само с по едно кратко изречение. А иначе винаги подхождам горе-долу по един и същи начин. На принципа на кафеварката: в цедката слагам сценария, препоръките на режисьора, референции, примерни филми и т.н., отдолу, където е водата в кафеварката, стои несъзнателното: малко талант, суета, амбиция и прочие неща, заради които обичам да „играя“. Цялото това се нагрява с репетиции до сто градуса, несъзнателното преминава през цедката на съзнателното и се получава нещо. Понякога е гъсто, силно и ароматно, друг път е редичко и блудкаво, а някой път те мързи или нямаш време и слагаш две лъжички нес и претоплена вода и забъркваш нещо. Но най-мъчителна е гледката на празна кафеварка – разгорещила се е, а вътре няма нищо... само пуши и свисти.

 

 

ЙОАНА БУКОВСКА

Доколкото знам, и комедийното амплоа не ти е чуждо.

О, да. Пътят ми в комедията започна с „Много шум за нищо“, постановка на Краси Спасов в Армията. После направихме „Симулатор за чифтосване”. След това работихме с Теди Москов в „Одисей пътува“. С него няма как да не развиеш комедийните си заложби. Играех Пенелопа, сирена и Мойра и получих наградата „Максим 2009“ от Театъра на Армията за главна женска роля. Докато работихме с Теди, той призна, че никога не е допускал, че съм смешна артистка.

При актьора винаги зависи какъв материал работи и с кого го работи. Само така се отключват и развиват различните му творчески обеми и потенциал.

Предизвикателството, което съм си поставила, е в комични персонажи да отключвам драматични, трагични елементи, или обратното – в драмата и трагиката да внасям комични нотки. Когато намеря баланса между двете, персонажите ми се получават толкова истински и пълнокръвни, че повечето зрители мислят, че играя себе си. Вярно е, че актьорството се движи по ръба на шизофренията. Там се крие същината на моята работа и съм удовлетворена, когато оставям впечатлението у зрителите за истински, възможен, реален човек.

 

МАРГИТА ГОШЕВА

Натрупала си опит и в киното, и в театъра, и в телевизията. Къде обаче се чувстваш като в свои води?

Моят фокус винаги е бил театърът. Той е нещото, което още от самото начало съм искала да правя, което за мен е било най-интересно, най-предизвикателно, най-трудно. И, слава богу, срещнах подходящите хора. Отидох на едно ателие в „Сфумато“ – първото ми ателие. И там усетих, че се случва нещо различно от това, което ми се беше случвало дотогава в НАТФИЗ, и с режисьорите, с които бях работила преди. Много исках да разбера какво се иска от мен, какви са целите. И бях страшно концентрирана – дотолкова, че бях с температура през всичките осем дни по време на ателието. Просто почувствах, че това са моите хора, че това е моят кръг. И съм страшно доволна, че послушах интуицията си и че останах там за дълго време. „Сфумато“ е различна сцена, но с годините засмуква все повече млади хора, които усещат кога нещо е истинско. Много трудно може да залъжеш младите зрители – те са придирчиви, страшно бързо се разконцентрират. Ако няма нещо наистина важно на сцената, няма начин да ги накараш да стоят пред нея.

 

МАРИАН ВЪЛЕВ

Филмът „Лошо момиче“ е режисьорският ти дебют. Направи силно впечатление като драматургия – ти си и сценарист, и като режисура, и като визия. 

Истината е, че половината публика го приема, харесва го, докато другата половина го мрази. Това ми дава самочувствие да бъда още по-искрен в нещата, които правя. Понякога хората се страхуват да бъдат искрени, може би защото се страхуват, че няма да спечелят зрителя, а флиртът със зрителя е едно от най-лошите неща в изкуството, независимо дали ще флиртуваш с него повърхностно, чалгаджийски или ще интелектуалничиш, само за да прикриеш това, което е вътре в теб. Това е погрешно. Както казваше Владо Икономов, „Киното е панаирджийско изкуство“.

Признавам, че за мен „Лошо момиче“ беше нещо като екзерсис, като подготовка. Всички знаем колко важно е в киното да имаш необходимите финансови средства и лостове, за да задвижиш една история. За съжаление аз ги нямах и съм супер благодарен на БНТ, че получих тяхната подкрепа, за да имам сравнително приличен бюджет, който все пак е на половината от нискобюджетен филм. Трябва да си призная, че филмът стана по-добър от сценария. Затова при следващия проект няма да защитавам така неистово идеите си в сценария, а ще се опитвам да направя сценария по-широк, по-отворен, за да я има необходимата тръпка в правенето на филма. Осъзнавам грешките си. По-скоро това е липса на спокойствие, на увереност, разказвайки историята. Сега бих я разказал по съвсем различен начин, бих я монтирал по друг начин. За съжаление, не успях достатъчно добре да проникна в света на художествената гимнастика и да уловя всички механизми, които движат тези деца, които излизат от залите по художествена гимнастика и техния път към разрушението и същевременно тази неистовост при търсенето на прошка, на изкупление на вината. „Лошо момиче“ е просто един етап от развитието ми като артист. Надявам се някой ден да направя следващ филм и там да се справя много по-добре, естествено, надявам се пак да имам този зрителски успех. Пак да успея да стигна до хората.

 

МАРТИНА ВАЧКОВА

Телевизионното предаване на БНТ „Ку-ку“ беше събитие за 90-те. Актуално, злободневно, сатирично. Присъствието ти, както и на останалите участници, беше личностно, не бяхте само актьори, отстоявахте гражданска позиция.

Ние правехме политическа сатира, бяхме отговорни за онова, което представяме. Твърдя, че в нито едно предаване не съм произнесла дума, зад която да не стоя категорично. Никой не ме е принуждавал да говоря текст, в който не вярвам. Такъв беше самият замисъл на предаването. Своята категоричност като позиция заявихме и при раздялата ни със Слави Трифонов. Предаването беше на път да се превърне в търговско шоу – войнстваща чалга. Да се продаваш без етика и морал. И ние – Камен (Воденичаров), Тончо (Токмакчиев) и аз, се разграничихме категорично. Отделихме се точно в мига, когато предаването стана „всичко за продан“. Запазихме почтеността си. 

 

МИХАИЛ БИЛАЛОВ

Какво ще кажете за лобитата в комисиите за раздаване на държавни субсидии?

Не знам как може да бъде разрешен този проблем. Естествено, аз да речем, участвам в комисията и подкрепям моя учител или моя приятел. Тези неща навсякъде ги има. Не се поддава на регламентация. София е малка, всички се познават и прочие. Важното е когато има добър проект, той да не бъде подминаван заради друг лош, просто защото Пешо, авторът на лошия проект, ми е приятел. Това съсипва всичко. Гледам филми, напълно авторски чекии, без никакъв сценарии. Другият абсурд е, че никой не контролира какво се случва с тези пари, които се дават за даден филм – как се разпределят и прочие. Някои филми въобще не стигат до екран. Аз лобирам за някого, вземам един процент от субсидията и така по веригата... И накрая остават някакви пари, които ще стигнат за едно немощно филмче.

 

ОВАНЕС ТОРОСЯН

Играеш в доста филми, които се определят като успешни както от зрителите, така и от критици. Какво според теб прави един филм успешен и за двата типа аудитория?

Факторите са много. Но най-важното е да я има магията, а тя става когато има любов. Това зависи от режисьора, зависи от това той да постави в центъра екипа, с който работи. Режисьорът трябва да успее да убеди екипа, че всичко, което се прави, си заслужава. Снимал съм се във филми, в които тази любов я няма и съответно резултатът не е толкова добър, точно защото магията не се получава. А ми се е случвало да се снимам във филми, които наистина са правени с много любов. Пример за това е „Каръци“. След като приключи последният снимачен ден, след като бяхме заснели и последния кадър, в който моят персонаж трябваше да се отдалечи, и Ивайло Христов каза: „Готово, имаме го!“, осветителите започнаха да разглобяват осветлението. Аз се върнах и ги помолих да го заснемем още веднъж, заради мен. Отново наредиха осветлението и заснехме кадъра още един път. След това час и половина никой не искаше да си ходи, за да не свърши магията.

 

ПАРАСКЕВА ДЖУКЕЛОВА

Какво означава да си актриса? Като усещане какво е?

На мен актьорската професия ми дава възможност за бягство от реалността. За бягство в по-интересни светове, в по-интересни преживявания и също така повод за изследване… На себе си. На другите. В ролите мога да изследвам ситуации и емоции, които по принцип в нормалното ежедневие никога няма да изпитам. И никога не бих си позволила! Това си е, от една страна, изследване на психологията на различни хора, от друга страна, може да се приеме и като психотерапия... По принцип, в живота внимавам да съм балансиран човек, докато героините, които играя, обикновено изпадат в крайни ситуации. Именно там мога да изкарам от себе си някои демони и страсти, стаени зад доброто възпитание.

 

ПЕНКО ГОСПОДИНОВ

Какво е отношението ти към трите сфери, в които се изявяваш – киното, театъра и телевизията? Различно ли се работи в тях?

Като актьор гледам да съм навсякъде адекватен и максимално да давам от себе си това, което мога – това е моят начин на работа. Но театърът е особено място. Там животът е много по-пълноценен. Там работиш с текстове, които са издържали проверката на времето, с автори, които са се доказали. Общуването с партньор чрез такъв текст и през истинска среща с режисьор е изключително пълноценно. От гледна точка на общуване, на партньорство, на потъване в материала театърът е мястото. То е свещено за мен. Всичко в живота ми е подчинено на театъра.

А киното и телевизията са съвсем различни дисциплини. Много обичам и киното. Това е друг свят. Нямам кой знае какъв опит в него. За щастие, сега и в телевизията започна да се снима като в киното. Слава богу, там пазарът се развива. Конкуренцията принуждава хората, които се занимават с телевизия, да правят все по-добри продукти, което неминуемо се отразява и на заплащането на актьорите, и на изискванията към тях.

 

РАДИНА КЪРДЖИЛОВА

Как трябва да е написан един образ, за да ви бъде интересен? Какви текстове харесвате?

Когато прочетеш един сценарий или пиеса, или изгледаш едно представление или филм, които са те развълнували, отключили са някакви затворени врати в съзнанието ти, тогава материалът неминуемо ти става любопитен и интересен.

Хубаво е, когато актьорската ти природа не бъде рамкирана само като „драматична“ или „комедийна“, а да се дава възможност талантът да се разгръща, да се опитва, да има шанс. Има една реплика на Самюъл Бекет, която се отнася към тази тема: „Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се по-добре.“

 

СВЕТЛАНА ЯНЧЕВА

Разкажи за режисьорите от твоето поколение.

Режисьорите на моето поколение са Иван Станев, Теди Москов и Александър Морфов. Не съм била близка с Иван Станев, но мечтаех да работя с него и ми се случи един единствен път – на уъркшоп в Бон. Бях студентка, когато гледах „Любовта към трите портокала“, „Алхимия на скръбта“ (Иван Станев), „Някои могат, други не“ на Теди Москов. Ако трябва да бъда честна, тези представления ми дадоха много повече, отколкото четирите години в Академията. Ловешката група на Иван Станев (Жанет Спасова, Жорета Николова, Жана Караиванова, Радо Блажев, Чавдар Монов, Христо Гърбов), Теди и неговите актьори (Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов) бяха революционери в театъра. Умни, яростни, смели, толкова различни, с невероятно чувство за хумор. Истински творци, изкушени само от смисъла.

С Теди сме близки от студентските години. Не мога да си представя живота без иронията и чувството му за хумор. Работим заедно и до ден днешен. Със Сашо Морфов се запознах малко по-късно, след като завърших. Първите негови спектакли, които гледах, бяха „Хамлет“ и „Бурята“ по Шекспир. До ден днешен си спомням отделни сцени. Бях поразена от въображението и дълбоката му чувствителност.

 

СТЕФАН ДЕНОЛЮБОВ

Какви предложения отказваш?     

Каквито не са по моя вкус. Искам да бъда уникален. Не искам да си разпродам евтино това лице и тоя глас. Но ще уточня нещо – за мен „халтура“ не е това, което си се навил да снимаш. Случва се да направиш компромис – имаш кредит, трябва да го изплатиш... Аз казвам „халтура“ на отношението ти към работата – на това, че ти е все тая и си казваш „давай, тука ще минем някак“. Не, братче. Отиваш в тая простотия и играеш като Робърт Де Ниро! Ако те разберат, разберат. Но ти си си свършил работата както трябва. И после, като си скубеш косите, като го гледаш, да ти е малко по-спокойно и поне нещо да ти остане на темето. Но пък и „целият цирк в лай..., а аз в бяло...“ – няма как да стане.

 

 

СНЕЖИНА ПЕТРОВА

Коя е най-голямата опасност пред актьорите тук и сега?

Да забравим, че театърът е форма на изкуство. Наистина едно от най-демократичните, но все пак е изкуство, а не средство за забавление или начин да прекараме свободното си време в някаква приятна говорилня. А изкуството носи в себе си елемент на риск. Риск например е да поставяш въпроси, без да даваш отговори, понеже това е, което изисква една по-активна публика. Публиката, благодарение и на нас самите, стана и става все по-пасивна и иска готови, смлени формули и добре „изплюти“ съдържания. Така театърът става… мъртъв. Или пък просто неинтересен, защото новите медии предлагат толкова интересни преживявания, по-истински от истинските. Мисля си, че театърът трябва да бъде много изобретателен, за да може да се конкурира с тях. Да заложи на това, че не само е 3D, но е и интерактивен... Според мен тази прословута „четвърта стена“ между актьорите и зрителите трябва все по-често да бъде разрушавана и да бъдем в по-пряк контакт с нашата публика.