БОЯН ЦЕНЕВ

РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРА ТЕОДОР УШЕВ

 

На 8 октомври 2022 дебютният игрален филм на Теодор Ушев „φ1.618“ откри осмото издание на кино-литературния фестивал CineLibri. Това е и поводът да се срещнем отново с филма, този път на виртуалните страници на сп. КИНО и през неговия режисьор.

 

Къде е пресечната точка между идеята за „златното сечение“ и антиутопията?

Антиподи са. Като числата „Фи“ и „Пи“. Забелязахте ли, че Гаргара носи татуирано числото „Пи“? То е антиутопията, ирационалната константа. Цинизъм и абсурдна пресметливост. Математическа константа. Искахме да направим формалистичен филм, а в моята глава няма по-голям формализъм от математиката.

Трябва да започна с това, че далеч не мисля, че сме направили някакъв чутовен, невиждан киношедьовър. Отлично знам слабостите и недостатъците на този филм... Знаех ги от самото начало... Тук трябва да спомена, че на никой от екипа ни не му е и хрумвало да се самозаблуждава за това. Ние се забавлявахме. И целта ни беше да предадем това чувство за игра на зрителя.

Снимали сте игрална новела, част от филма омнибус „8 минути и 19 секунди“. Откога имате амбиция да се впуснете в игралното пълнометражно кино?

Никога не съм имал амбиция за каквото и да било. Всичко при мен става случайно. Този филм също. Имам игрален филм, документален, и две дузини анимационни експериментални и интерактивни филми. Всичко това си е кино. Няма никаква разлика – всичко е само изразни средства, медиум. Всяко послание, всяка идея търси да намери адекватното си превъплъщение. Задача на автора е да го намери.

Как избрахте романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров за адаптация и какви бяха предизвикателствата за неговия превод на друг художествен език?

Вовата Тодоров ме избра. Обади ми се и каза – искаш ли да режисираш този филм? Казах му – разбира се, защо не. Ще се забавляваме. Така и стана. Пренаписахме сценария, той идваше с нови идеи, всички от екипа имаха идеи. Задачата ми беше да държа процеса в една посока и да не позволявам да се изплъзне от концепцията. Още от началото знаех какъв филм искам да направя. Най-трудното беше да не се подхлъзна към това да правя мейнстрийм филм, традиционен разказ. До последните надписи мотото беше „Не забравяй за какво правиш този филм!“ – за да се забавлявам.

Казах му – Вова, ще правим филм-комикс. Формална игра, по подобие на играта „Minecraft“. Това е абсолютно експериментален филм. Цялата конструкция е като правена за електронна игра. Има директни препратки към стратегическите електронни игри. „Cold wave“. Филм, в който антиутопията е абсурд, персонажите схематични, актьорите почти не играят (а всъщност уж „хладният“ им подход към образите работи на подсъзнателно ниво).

Разбирахме се добре, общо взето… Вовата е също толкова привлечен от субкултурите, колкото съм и аз.

Това е трета адаптация на негов роман, след „Дзифт“ и „Цветът на хамелеона“ по „Цинкограф“, като на всичките той е сценарист. Как се работи с автора на първичното произведение, когато той е и сценарист на филма?

Той беше доста отворен към промени. Променихме всичко. Аз бих бил още по-драстичен в орязването на диалога, но все пак трябваше да имам респект към „литературната основа“. Мисля, че намерихме едно златно сечение между моята непоносимост към диалозите и говоренето, и съвсем логичното преклонение на един писател към текста.

Той участва ли в подбора на актьорите?

Не. Целият кастинг е правен от мен. Той ме остави да правя каквото искам. В последния момент се наложиха промени в някои второстепенни роли. Заради пандемията се наложи да вземем бързи решения. Снимахме филма в промеждутъка между два локдауна. Буквално се промъкнахме между иглени уши. Основният кастинг беше това, което си представях от самото начало. Най-дълго търсих Гаргара. Трябваше ми актриса, която да бъде едновременно чувствителна и в добра физическа форма. Мартина е актрисата с най-добрата физическа култура в България. Освен това е изключително талантлива и чувствителна актриса. Беше истинска находка, за което благодаря на Надето Косева.

Как подбрахте локациите за снимки, така че да се впишат в тона на разказа?

Тонът на разказа следваше локациите. Сабина Христова обикаляше много места, разпитвахме. Визуалното водеше текста, не обратното. След това Вовата промени и адаптира текста по локациите. При мен винаги визуалното, киното е от първостепенно значение. Направих абсолютно подробен сториборд на филма. Иначе нямаше да се справим, с толкова ограничен бюджет. Всичко, което беше заложено по предварителен план, беше снимано. Всеки от екипа си знаеше работата и я вършеше перфектно. Нямаше драми, нерви, кризи. Освен няколко хранителни натравяния… И едно падане на актьор. Но изплувахме и от това. На терен цареше титанична дисциплина и съгласуваност.

„Нови цветя“ са интересен и нишов избор като част от музикалната еклектика във „φ1.618“. Как се спряхте на тях?

Контракултурното „cold wave“ звучене на филма ме предизвика още от началото да търся абсурдни контрасти във всичко. Котарашки, който ремиксира Хайдн и Рамо. Рихард Щраус, противопоставен на „Нови цветя“. Дъщеря ми, която свири Куперин. Сашка Васева и Гого Лозанов. „Пи“ (Гаргара) срещу „Фи“ (Криптон). Перфектният, военизиран свят на „биотитанизма“ срещу дезорганизираните маргинали на външния свят. Тези противоречия трябваше да бъдат заложени музикално, структурно, постановъчно, драматургично. Не съм режисьор, който разчита на лутане. Когато започвам един филм, вече съм го гледал в главата си. След това се променят детайли, текстури, орнаменти. Но общото винаги остава. Киното е скъпо изкуство, което става невъзможно, ако не знаеш накъде отиваш.

Как гледате на отношението автор – зрител след завършването на произведението? Очаквате ли зрителите да разчетат заложените препратки, или дори да намират такива по свое усмотрение?

Филмът е като глава лук. Малцина ще успеят да обелят всички слоеве, за да стигнат до дълбочината, която сме задали. Но за мен е важно дори и деветгодишни деца да намират филма за увлекателен и забавен. До доктори по културология от университета, които ще разчитат и най-сложните ни постмодерни заигравки.

Филмът борави с гротеската и хиперболата, които са типични за жанровата рамка, и също така го родеят с анимацията.

Да, освен това има и анимация. Беше ми интересно да направя филм-комикс, вкаран в стилистиката на онези ъндърграунд комикси от 80^-те, рисувани от италианските илюстратори. За мен върховната гротеска са комиксите за Алън Форд. Така си представях и филма ни – почти без съспенс, с ирония, без героизъм. Всеки от персонажите е своеобразен антигерой, може би с изключение на Фия, която е била „крионизирана“ в продължение на 100 г. направо от сцената на „Три сестри“. Което си е геройство…

Как се снима антиутопия в България?

Както навсякъде – вадиш артефактите и историята, социума от контекста му, и го поставяш в друга среда. Тогава всичко приема друг смисъл… Не е трудно да се вдъхновиш от реални персонажи. Имаме си „череп“, който търгува със сол. Контрабандист, тарикат на дребно. Всички представители на „бизнес и политическия“ ни елит са представени във филма под формата на гротеска.

Може ли да посочите ваши предпочитания от антиутопичния жанр, не е задължително само в киното?

„Любов в мъглата на бъдещето“ на Андрей Марсов. „Ние“ на Замятин.  Вече споменах комиксите за Алън Форд. „Сталкер“, „Метрополис“, „Аелита от Марс“, „Деликатеси“ на Жьоне/Каро и, разбира се, „Кин Дза Дза“. И още няколко култови непопулярни филма, произведени в Одеската киностудия по съветско време, като „Per Aspera Ad Astra“. Разбира се, Б-филмите, произведени в Южна Корея (преди „Игрите на глада“). Също японското „cyberpunk“ кино, най-вече „Тетсуо: железният човек“ на Шиня Тсукамото. Това бяха нашите вдъхновения. Филми, които радикално късат с реалността, отиват в бутафорията. Исках да направя филм, който да прилича на соц. фантастика от 80^-те.

„φ1.618“ е първа копродукция между България и Канада. Какво е съотношението в подкрепата от двете страни?

Съотношението е „φ1.618“.

„φ1.618“ откри осмото издание на кино-литературния фестивал CineLibri. След него какви очаквания имате за филма в международен план?

Филмът ни е включен в конкурсната програма на Фестивала на новото кино в Монреал. Фестивал, който обожавам. Това е фестивал, който във вече 51-годишната си история е търсил винаги филми, които преоткриват филмовия език. Неслучайно те са показвали първите филми на Джармуш, Вендерс, Егоян. Освен това е селекциониран на фестивала „Black Nights“ в Талин, което е голяма чест за нас. Какво по-хубаво от това филмът ни да бъде показан на място, където е снимана голяма част от „Сталкер“?!

Никой от екипа не мислеше, че правим фестивално кино. Ние се забавлявахме. Фактът, че определени селекционери го забелязаха, означава, че сме се забавлявали добре.

Бихте ли разказали за преподавателския си опит и какво ви привлича в подобно занимание?

Обожавам работата си с децата. Да ги водя в първите им стъпки в една неприветлива, често враждебна среда, каквато е киното. И да ги карам да мечтаят, да ги вдъхновявам да надскочат себе си. Това правя. Навсякъде по света студентите си приличат – те не вярват на професорите си. Опитвам се да им покажа, че аз съм един от тях. И да разбиваме стената на недоверието заедно. Да им покажа, че няма правилно и неправилно. Има искрено и фалшиво кино. Да търсят винаги провокацията във възприятията на движещите се картинки.

Може ли да споделите нещо за бъдещите проекти, по които работите?

Имам пет проекта, по които работя. Има някои, които са почти в завършен предпродукционен период. Три игрални и два късометражни анимационни филма са на масата ми. Следващите седем години съм ангажиран с тях.

След това най-вероятно ще се оттегля в ателието си и ще си рисувам картинките.