КОГАТО ДАННИТЕ СЕ ПРЕВЪРНАТ В ПИГМЕНТ

: ДИМИТЪР САРДЖЕВ; МАРТ/2023

ДИМИТЪР САРДЖЕВ

РЕФИК АНАДОЛ ВЪЗКРЕСЯВА РЕНЕСАНСОВОТО УСЕЩАНЕ ЗА СВЕТА

В последния век напредъкът на технологията сякаш е замъглил съзнанието на човека. Скоростта, с която се развиват уредите от бита, средствата за комуникация и забавление, е шеметна. Понякога не можем да си дадем сметка какво се случва. Темпът е толкова забързан, че не ти остава време да спреш и да го осъзнаеш. Само век след манифеста на Маринети, възпяваните от него в поетичен екстаз „Електрически луни и фабрики, привързани с нитове в облаците.... животът в абсолюта, поради вездесъщата скорост“ са банално ежедневие за модерния човек. Но тогава, в 1909 г., така футуристите са виждали „смъртта на Времето и Пространството и сриването на мистериозните порти на Невъзможното“.

Човек все повече заприличва на колелце в една огромна машина и неговото присъствие или отсъствие няма да повлияе на плавния ход на нещата. Такава е конструкцията. Корпоративният принцип работи и хората са част от него. Част, която лесно може да бъде подменена, без да се усети липса или да се получи сътресение.

И ако този технократски модел работи в утилитарните сфери на живота, в изкуството той е равносилен на регрес. Духовният напредък сякаш е забравен, а развитието на технологиите дава измамното усещане за вечност. То сякаш отмества смъртта в неопределено бъдеще. Такива наблюдения имаше още през 90-те години. Помня едно изказване на писателя Хайнер Мюлер, че сливането на двете Германии дава голям шанс за изграждането на една Нова Германия. Не едната да претопи другата и да я подчини на философията си – казваше той. Ако западното общество разчита на ускорението, а източната му част на забавянето, клонящо към смъртта, то от смесването на двете има шанс да се появи ново качество, друг тип идеология, различна и от двете. Е, не се случи това. Западната идеология претопи източната и този шанс бе пропуснат.

Още в книгите си от 80^-те години философът проф. Атанас Натев говори за прекалено ускореното развитие на утилитарната технология и тоталното загърбване на духовното израстване. Днес сме съвременници на тези процеси. Но възможно ли е да спре тази лавина, наречена технически прогрес? Едва ли! По-скоро има възможност да се търсят отклонения и пробиви в нейното използване.

РЕФИК АНАДОЛ

Така случайно попаднах на модерния художник от турски произход Рефик Анадол.

Във времето, когато светът очаква новия прототип на робот на Илън Мъск ,наподобяващ човек и надеждата, че той ще отнеме на хората досадните битови ангажименти, един художник учи машините да фантазират по поетичен начин.

Той е роден в Истанбул и е завършил Университета Билги, където получава първата си степен Master of Fine Art. После заминава за САЩ, за да усъвършенства онова, което е научил в Турция. Учи в University of California в Лос Анджелис. Там придобива втората си степен Master of Fine Art, а малко по-късно започва да преподава в същия университет. Попаднал под влиянието на известни практици във визуалните изкуства, като Кристиан Мьолер, Кейси Реас и Дженифър Стейнкамп, той не само овладява средствата на съвременното дигитално изкуство, но и се опитва да го развие. През 2016 г. е поканен на резидентска програма от Google Arts and Culture’s Artists and Machine Intelligence program, където успява да се запознае с възможностите за използване на изкуствен интелект в произведения на изкуството. Скоро след това се отдава на мащабни проекти, свързани с използването на изкуствен интелект и визуална експресия. Той нарича работите си видео-скулптури и те наистина са такива. „Може ли информацията да се превърне в боя“ – такъв въпрос си е задавал художникът. На помощ идва машината – изкуственият интелект, който преобразува огромно количество информация в образ и като резултат се получава сюрреална картина на океана от данни, събирани по изкуствен начин.

Особено впечатление от работите му правят „Вятърът на Бостън“ (Wind of Boston).

Данните за произведението са взети от сензори, монтирани на Бостънското летище, които измерват порива на вятъра, посоката, силата, както и температурата. Цялата тази информация, събирана в продължение на година, се трансформира от математически алгоритъм, който я превръща в мощен образ на полъха на вятъра, във видимо измерение на невидимите природни закономерности. Когато Рефик Анадол е поканен да направи видео прожекция върху емблематичната сграда на Уолт Дисни Консърт Хол, проектирана от неговия идол Франк Гери, това е нещо като сбъдната мечта. Това е споменът от детството и първото гледане на филма „Блейд Рънър“ в Истанбул. Видеокасетата, която майка му наема всеки път, когато е заета, и през която той за първи път проглежда в един бъдещ свят. Рефик Анадол представя сградата не просто, за да я спомене, но и да мечтае, да прави неподозирани връзки между различни събития и факти...Поводът за тази покана „Да превърнеш мъртвото в живо” е 100 годишнината на Лос Анджелистката филхармония. Художникът се заема да събере архива на филхармонията от аудио записи, снимки, интервюта и посредством машинната им обработка, да ги превърне в 12 минутна видео-скулптура, която се прожектира чрез 40 проектора върху тялото на Уолт Дисни Консърт Хол. Сградата се превръща в интерфейс. Тя може да бъде досадна реклама, но може да бъде и красив интерфейс. Пространството оживява, с възможност да си спомня и да мечтае...

Сещам се за отношението на Фелини към Виа Венето. Разказите му за нейните обитатели, за бръснарския салон, за полицаите, които го глобяват и си давам сметка, че това е същото, но постигнато с други средства. Фелини се отнася към прочутата улица като към жива. За него тя не е просто авеню, на което си дават среща, разминават се, или пък не се забелязват някакви хора. За него тя е живо същество.

Така подхожда и Рефик Анадол към сградата на Франк Гери, за да я превърне в трептящ организъм, побрал в себе си милиони музикални тонове, снимки и гласове. Той споделя за работата си, че е изправен пред особен вид колаборация с изкуствения интелект и казва: „Машината може да се спре на нещо, което аз няма да забележа и така да се стигне до ново откритие“.

Когато научава, че чичо му е болен от Алцхаймер, решава да се опита да намери визуален образ на импулса, който поражда спомена. След съвместна работа с екип от невролози и запис на хиляди данни от изследване на мозъчните импулси, които пораждат спомена, се оформя творбата му „Изтичащите спомени“ (Melting Memories). Поетична експресия на човешкия спомен...

ИЗТИЧАЩИТЕ СПОМЕНИ В ПРОЦЕС НА ПОДГОТОВКА

ИЗТИЧАЩИТЕ СПОМЕНИ В ПРОЦЕС НА ВЪЗПРИЕМАНЕ

Това, което впечатлява в работата на Анадол, е желанието му да разшири границите на използване на машината. „Машината записва импулса на нашите спомени, на нашите решения, но какво става след това с тази информация?“ Възможността на художника да конструира съзнание на машината и да го използва като изразно средство в изграждането на тези, както той ги нарича „data sculpture“ е нещо различно. Така машината не просто разпределя информацията в отделни папки, а превръща тези папки в светове и гради взаимна връзка между тях.

Анадол сравнява изкуствения интелект с огъня. Чрез него можеш да стоплиш, да нахраниш, но може също така и да убиеш. „Искам да решавам проблемите на хората чрез машината, а не да ги използвам като смъртоносни оръжия.“

Преди няколко месеца Анадол имаше премиера в МоМа. Като част от проекта Machine Hallucinations, който художникът стартира в 2016 г. Той получава достъп до безпрецедентната колекция на галерията, която се състои от картини, снимки, коли, видео игри и покрива повече от 200 години от историята на модерното и съвременно изкуство.

В брошурата към изложбата е указано, че това е научно-естетически експеримент, който обработва 138,151 единици от данни, принадлежащи на колекцията на галерията. Освен, че въздейства на сетивата на зрителите, това е процес, който отмества представите за възможностите, които има компютъра да възприема и обработва информация.

Сътрудници на Анадол са хора като Яяко Летинен, който е известен учен в научно-техническите лаборатории на NVIDIA и развива възможностите на техниката, които художникът използва за своите проекти.

„Голяма красота е да видиш прогреса, който направихме при решаването на проблема за възприемане на информация от машината и неочакваната връзка с такъв творчески процес. Вълнуващо е да си част от задълбочаващата се връзка между Изкуствения интелект и изкуството и възможностите, които това ще даде за в бъдеще. Въведението в света на изложбата завършва с изречението: Машината дава възможност на художника да следва своите „подсъзнателни решения“ в мрежа от поетични връзки.“

„Ние използваме машини всеки ден. Машината е първото нещо, към което се обръщаме, когато се събудим и може би последното, което виждаме, преди да заспим. Заобиколени сме от системи, които знаят какво ядем, къде ходим, какво казваме, какво купуваме, какво споделяме... нашата „свободна воля“ е в ръцете на машините. Ако машината знае почти всичко за нас, не е трудно да манипулира волята ни, дори и с една нотификация, която получаваш на телефона си. За мен обаче е интересно как машината може да ни помогне да симулираме живота. За какво ни е нужно това, е друг въпрос. Но машините се развиват бързо, придобиват голямо количество знания и въпросът е: „Какво правим с машините?“.

Впечатляващо е желанието на турския художник да има машината не просто като съоръжение, което улеснява, а като партньор, който провокира по абсолютно нов начин. Както казва: „това е възможност да се фантазира по различен начин, възможност за нови методи на въображението, които не са познати”.

Направи ми впечатление също ренесансовото увлечение, с което той сменя темите на внимание. Обратно на еталона на строго профилирания специалист на съвремието, той с детско любопитство търси своите теми в невробиологията, физиката, архитектурата, киното. Осен това той не се подписва сам под изложбите си. Там като автор стои неговото студио, в което участват скулптури, музиканти, художници, инженери – истинска ренесансова работилница, която може да мечтае заедно. Неговият опит е пример как технологията може да разшири и обогати хоризонта на човешкото въображение, а не само да задоволява и улеснява битовите аспекти от живота.

Емблематична е тезисната му инсталация „Infinity Room“. Струва ми се като някакво особено продължение на футуристите: „Отваряш вратата – казва Анадол – и Времето и Пространството се сливат. Няма таван, няма под, ъгъл или стена. В тази стая машината създава алтернативни реалности, в които можеш да влезеш и да се насладиш. Изместен си от този заземен свят на гравитацията. Телата ни са заключени във времето и пространството. Но какво би станало, ако за момент можем да се откъснем от този „заземен свят“; Какво би станало, ако влезем във Вселена, която не принадлежи на този свят, но все пак съществува“. Това е и особеното качество на художника, да накара машината да мечтае така, както Маринети е привиждал във Ферарито не битова придобивка, а богинята Нике. Да търсиш обратна перспектива на хоризонталното живеене. Да пътуваш в пространството.

Източници: