АННА ТОПАЛДЖИКОВА
Две изложби на художника Станислав Памукчиев, посветени на неговата седемдесет годишнина.
„Преминаване траектории във времето“, изложбата на Станислав Памукчиев, е въздействащо аранжирана – в просторната зала на първия етаж на Шипка 6 и двете по-малки крила. Полумрак, в празното – картини и инсталации, носят се във въздуха или се издигат от земята. Влизаш и не знаеш къде попадаш. Авторът е творбата и творбата е авторът. Навлизаш в едно съзнание, но то не е само на създателя, то е и твоето, творбата продължава в теб.
В ПОДГОТОВКА ЗА ИЗЛОЖБАТА
Памукчиев е художник, който аналитично и с богати културни напластявания осмисля своето изкуство. Но когато попаднеш срещу неговите картини и инсталации, те връхлитат, проникват, активират сетивата, изтласкват ги към непознати територии. Изкушават да проникнеш под повърхността на видимия свят. Повеждат към скрити вътре в теб, някога посадени, забравени, неузнавани може би до сега, глъбини. Асоциативни скокове към странни видения, спомени, фантазми.
СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ УТОЧНЯВА ПОСЛЕДНИ ДЕТАЙЛИ ОТ КОМПОЗИЦИЯТА.
Тръгваш по следата на разпознаваем мит, но оттам се разклоняват нишки навътре в теб и навън, отдалечаваш се в широки и по-широки пространства и си все по-далече и все по-близо. Носиш се едновременно към необяснимото и съкровено познатото. Магията на изкуството. Шеметно движение. Въвлича те световъртеж от ракурси. Фигурите летят, падат, носят се в безтегловност, приближават те или се отдалечават и те оставят зад себе си в устрема към свой хоризонт. Черно, сиво, боя или пепел – тече по платното, пръски и тъмни, черни пропадала, сияйно бяло.
„... използвам бялото като прах в една ахроматична серия на силуети и сенки“[1]
ПРОЦЕСИЯ, 2022 (ДЕТАЙЛ)
„За разлика от музиката и поезията, които по своето естество са „безплътни“ (не говоря за духовна плът), пластическите изкуства са „обречени“ на материя, на материален посредник. По същество се реализира материален обект, който визуализира идея, послание, настроение, преживяване – неща от невидимия регистър. Това в директен и преносен смисъл изразява напрежението, борбата, примирението и дори съгласието между материално и духовно, видимо и невидимо. Вътрешната обусловеност на тези антиномии е енергията, виталността на този вид изкуства. /.../ Изкуството, за да постигне своята художествена истина в опозицията дух/материя, довежда пластическия материал до граница, до предел, от който нататък добива нов онтологичен статус, постига емоционален, психичен и духовен актив. В моята практика материята достигна до пепел, прах. Материята се лиши от пиршество и прелест, за да освободи сетивата от себе си, от своята съблазняваща привидност.“[2]
ПАМЕТ, 2021
„В моята артистична програма темата на дългото, голямото време, конфликтът между време и безвремие заема централно място. Работата ми с естествени природни материали, основно дървесна, пепел, пръст, въглен е част от пластичния език, с който се опитвам да изразя това излизане от конкретното историческо време, от линейното време и навлизане в безвремието на митологичното.“[3]
БИОГРАФИЧНО, 2022
„Понякога търся израз на темата с преминаването на ниво структура на материята. Опитвам се да уморя тази материя, да я смачкам, да я преодолея. Процесът на преодоляване може да бъде разказан като одухотворяване на материята, чрез довеждане до нейната физическа крайност, до предела, за да се появи от пепелта в ново състояние. Едно енергетично състояние се сменя с тотално друго. Генерална трансформация, където материята става енергия или обратното, където енергията става материя. Фундаментален проблем, за това как съществува този свят.“[4]
С влизането в залата срещу теб се изправя огромно платно, продълговато, за да подреди продължаващия ход на човеците, приведени, един след друг под тъмното небе. „Процесията“ е повествование за пътя на човека през живота, за пътя на човечеството през живота. Спомняш си библейското прекосяване на пустинята. За четиридесет години по пътя, очертан от Мойсей, човеците още не са пристигнали, а животът отминава. Но вече не мислиш за Мойсеевото преминаване, неусетно оптиката се променя, картината се обръща към теб като огледало. Това е твоят път, пътят на твоите близки. Това са познатите неща, не отдалече достигнали през мъдростта на мита, а сетивно близки - биографии на скъпи хора, усещане за себе си, за собственото пътуване през мъглявините на живота в огледалото на картината. И същевременно това е миналото и настоящето на нашата цивилизация. Бъдещето...?
ПРОЦЕСИЯ, 2022
„Прокудени“ – още една асоциация с митологичен сюжет. За изгубения рай. Двамата прокудени във враждебния свят, надвисналите над тях черни линии, подобни на клони в дива гора от сънищата.
„Материалната „опаковка“ на изкуството съдържа драмата на човешката детерминираност и на неговата тъга по трансцендентното. Тази драма е силата на човешкото екзистенциално и духовно откровение“.[5]
ПРОКУДЕНИ, 2022
„Вярвам, че изкуството е средство и цел на фундаменталното знание за човека.“[6]
Къде да търсим изгубения рай – попадам пред платното „Към дома“. Импулс за полет да се завърнеш. Да намериш Обетованата земя е завръщане? Дете и ангел в полет наобратно, отдалечаване от зрителното ни поле. Пространството над фигурите е тъмно и тежко, но светли нишки ги изтеглят навън, отвъд правоъгълника на картината. Ракурсът е впечатляващ – на преден план са босите пети на момчето – нататък фигурата се смалява в перспектива, в оптимистичната перспектива на отдалечаването.
КЪМ ДОМА, 2016
„Паметта е основополагащият синтез на времето, който изгражда битието на миналото (онова, което кара настоящето да мине).“[7] Паметта ни помага в битието да преминем през настоящето? Какво остава? Следи преминал живот в пространството от друго време – това е светът в инсталациите на Памукчиев. Да усещаш миналото си като живо. Избледнели следи, в едва различаващата се материя се пази тайната на живота, на нечий живот... живота на някого, който е бил някъде, някога, преминавайки. Между земята и небето висят три леки стълби, в нищото. От тях са провиснали прозирни нишки, напомнят паяжини и още повече – коси, нежни, избледнели, красиви, изтънели от времето, човешки.
БИОГРАФИЧНО, 2022
Виртуалните фигури, прожектирани върху една от стените – ембриони, извънземни, следи човешки, нечовешки, останки от нещо, някога живо, носещи се в космоса съновидения? Тайни, завинаги потънали в неизвестност, като толкова много неща.
„В своите работи разчитам на силата на внушението, на усещането за сгъстена тишина, на ступор.“[8]
Постепенно усещаш, че въздействието на визията е съзвучно с проникването в теб на звука. Музиката на Асен Аврамов – дълбока, течаща като подземна река, могъща, ехти в пространството и навлиза навътре и все по-навътре, сякаш извира от ерихонските тръби и потича вътре в теб.
Фуниите – ерихонски тръби – са по-големи от нашия човешки ръст, може би крещят, но тревожният им вик не достига ушите ни. Засмукват ни в тъмния си отвор, понасят нанякъде – навътре и към другаде през дъгата на извития си коридор, поглъщат и пренасят отвъд пространство и време, където може би сред хаоса е целостта.
„Първите фунии направих в инсталациите през 1998 г. Фунии – рогове, от които ручеше предисторичен, архетипен шум. Втората, по-голяма фуния – осем метра, бе част от проекта „Начала“, 2004 г., и търсеше внушението на засмукваща дупка, тунел, проход, трансцендентен вход-изход.“ [9]
Връщам се при една малка картина. Човек, надвесен над малък син извор или локва с дъждовна вода, измива лицето си (или пие вода). Единственото цветно петно е синьото на водата, чистотата ѝ, вълшебството да дарява живот, вярата, че ще стигнем до нея дори през пустинята.
Паметта е в нас и ни прави цялостни, споменът носи смисъл, без миналото си сме прашинки в космоса. Но и прашинките имат от никого не помнено свое минало.
ЕДИН ОТ ВАС
ВТОРА ИЗЛОЖБА НА СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ, ПОСВЕТЕНА НА ЮБИЛЕЯ МУ
Изложбата „Депо 80“ в галерия „Арте“ представя картини на Станислав Памукчиев предимно от 70-те и 80-те години на XX век. Защо „Един от вас?“ Пространството на всяко платно от този период е наситено със съучастие в болката на другия, художникът е въплътен вътре в това пространство на малкия свят на човешкия космос.
Връщане назад към началото, където откриваме първите кълнове на темите на цялото творчество на Памукчиев до днес – за предопределения човешки път през живота, трагизма и съчувствието към него. И докато в картините и инсталациите от по-късния период – „Преминаване траектории във времето“ (от изложбата в галерията на СБХ на ул. „Шипка“6) – малкият мащаб на човешкото се разширява до безкрая на космическото, в картините от експозицията „Депо 80“ погледът е вперен в самото битие на човека и неговата екзистенциална драма. В образа на човека, животното, интериора, предметите, никога не е търсено буквално приближаване към действителното – експресивно е, екстремно, едновременно обобщаващо и ярко концентрирано върху смисловия център на онова, което е развълнувало художника.
Разтърсващи са трагичните фигури на хора, притиснати от бита, осезаема е тежестта на физически изживяваните и доизживяваните дни. Пространствата са затворени в стая, баня или където и да е, но обичайно в тъмните землисти тонове на място, в което отсъства небе. Фигурите, потънали в околната среда, или изплуващи от нея, винаги се очертават със своята мъчителна неприспособимост, сякаш физически притиснати от бита и отсъствието на свободно пространство, на въздух за дишане и едновременно с това запазили своята единственост сред слятостта на всичко останало в ежедневието. Предметите имат знаково присъствие в тези картини. Редом с човешките фигури изскачат на преден план вещите от бита – равностойни по важност за погледа – леген, паница, стара електрическа печка с реотани, очукана мивка... всички те са гласове на нищетата, на следи, оставени върху човека от труда му за оцеляване.
Две картини по темата „Семеен портрет“. В първата – сякаш от преливащата в тъмно и светло охра – глинената пръст на живота, изникват в замърсено бяло фигурите на родителите. Измъчени, с изтощени очи и тела, бебето е в ръцете на бащата – навлизане в живота сред нищета и тъга... И втората – родители и дете в проходилка, бащата в едната ръка с палитра, с другата държи канапчето на дървена детска играчка – пате на колела, под ръка го е хванала жената. В дъното – част от статив с платно и картина, отрязък от ежедневието, парче свят, интимен, тежък и същевременно скъп спомен, скътан в сърцето. Родителите са все още прави, все още стоят на местата си, макар като обрулени от ветрове, притискани от какво ли не. Едва прохождащо, детето гледа бодро света. Толкова интимно, така до болка дълбоко усетено, автобиографично – може би във втория семеен портрет бебето е бащата-художник и така продължава във времето човешката сага.
Порасналото момченце – ето го в „Посещение в ателието“, изправено с лице към статив с платно. Стативът е с гръб към зрителя, не виждаме какво е нарисувано на платното. Но погледът на детето не е отправен към него. Проследяваме посоката на погледа му, то гледа пред себе си, там, където бяла светлина се спуска от високо и изгрява пред очите му. Първата среща с изкуството е преживяна като божествена.
Ракурси на отчаянието – поглед от две гледни точки към една от стените на малка баня. Слабо, изтощено женско тяло – в „Тоалет 1“ между очуканата мивка и тоалетната чиния и в „Тоалет 2“ – между електрическата печка със запален реотан и мивката. Жената е седнала на столче между тях, превит скелет, превит с глава, сведена между кльощавите рамене. И на двете картини главата е скрита под кърпата за лице.
Електрическата печка още веднъж се появява като действащо лице в един от двата портрета на дядото на художника. Старецът е седнал със скръстени ръце, нещо вехто е наметнато върху изнемощялото тяло. Краката са боси, обути в чехли. От ляво на земята до стола има кана и паница, от дясно – запалената електрическа печка. Главата му е сведена леко напред и надолу, твърдата бяла коса стърчи като бодли на таралеж. Но най-странното са очите. Макар притиснат в полумрака на пространството, поприведен и безпомощен, той е отправил поглед отдолу нагоре, в някакъв едновременно мъчителен и страстно жаден за свят поглед.
Възрастен човек се появява на още едно платно – вдигнал яката на опърпаното си палто, се държи за парапета на автобус. Сам е, горната част на лицето му се вижда смътно – мястото, където би трябвало да са очите, челото... Надолу се очертават леко устните и брадата, като че е започнал да изчезва, да бъде заличен – отгоре надолу...
„Човек с количка“ е рисувана два пъти – в ранната картина голата човешката фигура е седнала и редом до нея е подпряна изправена металната количка, оръдие на труда му. Цветовете на двете фигури са в ръждивата гама на старо и очукано метално сечиво. Човекът е с лице към зрителя. Този трагичен портрет е рисуван два пъти през годините – късният е по-обобщен, контурите на живото тяло и на предмета са очертани графично със свободно очертаващи линии, боята се стича през тях и през цялото пространство. Голата човешка фигура, седнала на металната пейка до изправената количка, е с гръб към зрителя.
Две платна, в които около фигурите има простор. Зеленикаво водно пространство. От морето е излязъл кон, зад него прекрачва водите човекът.
„Вечерен концерт“ – двама души на пейка, всичко наоколо е синьо. Мъжът свири на цигулка, голото тяло на жената до него е увито в нещо бяло, босите крака са също бели, бялото лице е обърнато към светлеещата синева нагоре, вдъхновено.
Серията „Интимно“ се развива в няколко картини, в които дребна фигурка на мъж с голяма синя Наполеонова шапка – ту с дете, ту в прегръдка с жена – изниква като че ли случайно сред тъмния фон на нещо непрогледно като тъма. Стаена жажда, заложба, предначертание да победи, нещо неразгадаемо, но означено със синята шапка на победителя върху телцето, останало закътано в малкия затворен кръговрат.
И отново попадам на момченце. Картината е озаглавена „Стълба“. Дете е седнало на стълбата, която се изкачва фронтално и след площадката продължава нагоре. То е свито, като че сгънало слабичкото тяло – краката, ръцете, раменете. Лицето е в едър план, обърнато към нас, гледа ни с големи, кръгли, невярващи очи.
В изложбата са включени и три картини от първите години на 90-те. Различен стил, началото на това, което изпълва залите на изложбата „Преминаване траектории във времето“. Разтваря се коридорът към необятното, единението на човешкия космос с необятността на вселената. Време и пространство са в непрестанно преображение. А цветовата гама се стеснява – сивото потъмнява до черно и изсветлява до бяло. Интересът към откриване на основните за човешкото битие мотиви в мита е започнал години по-рано. Древният мит за лодкаря, който отвежда душите на умрелите в подземното царство, е въплътен в три знакови фигури в картината от 1991 г. „По реката“. В предния план на наклона на реката е концентрирана цялата мощ на внушението – напрежението на приведената фигура, която тегли лодката – усещаш тежкия труд на лодкаря, обречен да превежда човеците в последния им път надолу, по течението... Зад него са лодката и изправеният отвес на отвеждания – като мачта без платна. Обща за двамата човешка участ.
„Глас от светлината“ и „Небесна люлка“ са прозрения за невидимата, но осезаема връзка между „отсам“ и „отвъд“, между човека и космическата бездна, която изпраща към него светлината си.
Написаното са моите погледи към картините и инсталациите на двете изложби и нямат претенция да анализират изкуствоведчески, нито да преразказват сюжети, това е опит да споделиш усетеното и помисленото.
Двете изложби на Станислав Памукчиев са създавани десетилетия с фантазия, естетическо търсене, напрежение и намиране, философско проникновение, физическо усилие в борбата с материите, с материалите. Вдъхновяваща е всеобхватността на това изкуство.
Бележки под линия:
[1] За мен е важно да съм начисто, сп. КИНО, август 2022.
[2] Илюзията за вещественост, разговор на Чавдар Попов със Станислав Памукчиев, в. „Култура“, бр. 10, декември 2021.
[3] Видимостта на очевидното, разговор на Анна Топалджикова със Станислав Памукчиев, сп. Homo Ludens, бр. 22, 2019.
[4] За мен е важно да съм начисто, сп. КИНО, август 2022.
[5] Илюзията за вещественост, разговор на Чавдар Попов със Станислав Памукчиев, в. „Култура“, бр. 10, декември 2021.
[7] Дельоз, Жил, Различие и повторение. Изд. къща КХ, 1999, с. 111.
[8] Илюзията за вещественост, разговор на Чавдар Попов със Станислав Памукчиев, в. „Култура“, бр. 10, декември 2021.
[9] Видимостта на очевидното, разговор на Анна Топалджикова със Станислав Памукчиев, сп. Homo Ludens, бр. 22, 2019.
