СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

 

Авторите на четири нови документални филма привлякоха вниманието ми: Михаил Мелтев, Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова, Костадин Бонев, Касиел Ноа Ашер. Те сякаш са се наговорили да направят смразяващо тъжна картина на съвременна България чрез своите филми, своите герои, независимо дали те са незнайни труженици („Превал“ и „Герой на нашето време“) или известни творци на изкуството („Оловният войник“ и „Войник на съдбата“). Режисьорите извайват колективен портрет на една занемарена нация, слагат пръст в горящи рани.

 ПРЕВАЛ (РЕЖИСЬОРЪТ МИХАИЛ МЕЛТЕВ И ОПЕРАТОРЪТ ИВАН ТОНЕВ, РАБОТЕН МОМЕНТ) 

Михаил Мелтев с „Превал“ и Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова с „Герой на нашето време“ издирват в провинцията колоритни фигури. И двата филма започват със зимни пейзажи. В село Превал (Чипровско), днес наброяващо едва 200 жители, главните герои са кметът, зъболекарят и техните съпруги, бившият учител и директор на изоставено и порутено вече училище, библиотекарката. Те по своеобразен начин  „допълват“ картината на обезлюденост и изоставеност. Неслучайно са търсени места (училище, читалище, зъболекарски кабинет), които представят разрухата в образованието и здравеопазването. Врязват се в съзнанието думите на зъболекаря „Всичко имаме, но вътре в душата нещо ни е празно“. Младите бягат от селото, старите си отиват от света. Израсналите в Превала, но вече заселили се в града (дъщерята на кмета) си спомнят за радостното си детство, за безгрижието и щастието на хората от многолюдното село, за малките, но изчезнали вече дейности, допринесли за обезлюдяването на селото. Всеки прави своя избор, авторите (сценаристите Михаил Мелтев и Любомир Любенов) не съдят, не вземат пряко позиция, наблюдават, но и жегват. Надежда дава библиотекарката. Тя гради споено семейство от четири поколения и чрез книгите, чрез всеотдайността си към читалищната библиотека, за която се грижи като за свое дете, разкрива важни за нея духовни ценности. Това не ѝ пречи да отправя остри критики към демокрацията, затрила селското стопанство.

Лъч светлина идва и от думите на една спокойна финландка, заселила се в Превал, която цени и приема селото и обичаите му. А те са представени от вокална група застаряващи вече жени, но с бодър дух и желание да съхранят традициите в песните, в легендите за гоненето на злите духове. Хората на село са дружелюбни, помагат си в ежедневието, за да оцелеят в бъдещето. Те имат завидно достойнство. Знаят своето място и го отстояват. Влюбени са в природата на Стара планина, за чиято красота и опазване се грижат – гордеят се с природния парк. Този красив край, тези живописни пейзажи и най-вече тези хора прекрасно са уловени в кадрите на оператора Иван Тонев. Видният сценарист Влади Киров, на чиято памет е посветен филма, със сигурност би поддържал позицията на Михаил Мелтев и неговия екип.

 ГЕРОЙ НА НАШЕТО ВРЕМЕ (РЕЖИСЬОРИ СВЕТЛА ЦОЦОРКОВА И СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ) 

В село Орешак (Троянско) е издирен героят Георги от „Герой на нашето време“. Отново е зима и в началото на филма той рине снежната пътека, която да доведе действието до нас, да премине и през другите сезони, за да стигне до сърцевината на една човешка съдба. Тук в центъра е индивидуалният, а не груповият портрет. Някои от персонажите дори не говорят, хванати са само в едри планове (жената на Георги), но те са достатъчно красноречиви, за да се открои именно Георги. Режисьорите-сценаристи Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова използват оригинален похват, за да ни запознаят с героя, да ни позволят да вникнем в неговия свят, да го усетим като характер. Те разделят филма си на единайсет епизода, озаглавени с вкусни, хапливи и иронични реплики на героя. Те точно прилягат на начина му на изказ, поведение, култура, но и напипват нашенски национални черти. Ето само някои от тях: „Тука не е Англия, тука е България.“ (корупция); „И клозет да правиш, пак е занаят, щом те храни.“ (безработица); „Каквото турят на зъба и отдолу, това ще остане за цял живот.“ (образованието, което създава само консуматори); „Държавата е като лайно в джоб.“ (съсипаното здравеопазване). Георги не се срамува да се занимава с каквото и да е, сменя една работа с друга, защото обърканата система просто го изхвърля от различни дейности – едни се закриват, други фалират. Лута се из своя свят, заклещен от невъзможността (или нежеланието) да промени нещо. Признава гордо „аз така си живея, както мога, не целувам нито ръка, нито дупе някому“. Горд и почтен е и към себе си, и към родители, роднини, приятели. На финала на филма авторите го оставят пак на зимната пътека, но стоплен от тяхната нескрита симпатия, предадена като усещане и на зрителя.

Не са по-преуспели от „селските“ герои и хората на изкуството, смазани от същата демокрация „по български“, от обществената система, от бюрокрацията.

 ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК (РЕЖИСЬОР КОСТАДИН БОНЕВ) 

След филма за поета Гео Милев („Гео Милев в лабиринта на времето“) Костадин Бонев се вълнува от съдбата на поета Александър Петров, по чиито текстове са едни от емблематичните хитове на 80-90^-те години. В „Оловният войник“ режисьорът ситуира филма си преди, но и след 1989 г. Докато младият поет се скита „немил недраг в търсене на работа“ из София, среща случайно композитора Борис Карадимчев, който му иска спешно текст за песен. Така се ражда „Нашият град“, донесъл първия успех на Сашо Петров с рок групата „Тангра“. Нейната история, както и тази на групите „Фактор“ и „Сигнал“, се преплита с професионалния живот на поета на рок и поп музиката, написал текста на хитове като: „Любовта, без която не можем“, „Попътен вятър“, „Жулиета“, „Приятели“ и др. Авторите (сценарист Митко Новков) редуват интервюта на Петров днес (в цвят) с черно-бели снимки от неговото и на брат му близнак, писателя-сценарист Константин Петров, детство и юношество, телевизионни репортажи от малкия екран, разговори с днешните поостарели момчета от „бандите“, за да съпоставят миналото с настоящето. Растящият успех на музикалната група, ролята на поета и етапите на „раждането“ на стиховете и песните се следят на един дъх. Не всичко, обаче, е осеяно с рози. Преди 1990 г. всеки текст, преди да стане песен, трябва да се одобри от комисия. Петров разказва за срещата си с уважаван от него добър поет, който неловко го моли да махне някои неудобни за времето думи („рокери“, „блудници“). Авторът уж обещава, но после записва оригинала и никой не забелязва, че не е променен. Друг интервюиран си спомня как на един концерт пиян комсомолски лидер е раздразнен, че Сашо Петров е „нетрадиционно“ облечен с брич и военни ботуши. А самият той признава как през 1985 г. след концерт в Швейцария е мислел да остане там. Песента „Оловният войник“, дала заглавието на филма, остава в спомените на изпълнителите, които я представят в различни градове с военни поделения, с възторжено хвърляните към сцената шапки на слушащите я военни. За музикантите, за колегите, за приятелите на Александър Петров, името му се свързва с думата „свобода“, текстовете му изпреварват сивотата на реалната действителност. „В тях има нещо, което стои извън деня“. Поетът е особено горд, че на първия митинг на СДС на Орлов мост звучи неговата песен „Развод ми дай“. И тук, както в „Превал“, българинът е видян и през очите на чужденка – съпругата на един от създателите на „Тангра“ Константин Марков. Тя признава, че първите ѝ впечатления от България са за „мръсно и тъмно“, чуди се „какво съм направила, къде съм дошла“, подхвърля на съпруга си да отидат в Америка, но той остава в страната си, която обича. И Костадин Бонев без съмнения обича своя герой Александър Петров и с филма прави достоен подарък на братята Петрови за техния 70-годишен юбилей.

 ВОЙНИК НА СЪДБАТА (РЕЖИСЬОР КАСИЕЛ НОА АШЕР) 

Ако предишната система смазва и поразява, тази след 1989 г. може и да убие, както показва филмът „Войник на съдбата“ на Касиел Ноа Ашер. Режисьорката тръгва по горска пътека, за да отведе зрителя към трагедията на самоубилия се актьор Йосиф Шамли, нейн дългогодишен близък приятел, когото гальовно нарича Йосиферчо. Филмът започва спокойно, каквато е и самата крачка в планината на Ашер. На „сцената“ постепенно излизат персонажи – сестра му, трите дъщери, майката на две от тях, втората съпруга на Йосиф, колеги- актьори, режисьори, продуценти, които изграждат портрет на младо момче, любознателно и четящо много (рядкост при актьорите, допълват някои от тях), запалено по западна музика, по филми, които жадно попива в някогашното кино „Дружба“, по дрехи, рядко носени преди прехода. После става добър и популярен актьор с над двайсетгодишен стаж в Народния театър, с вулканична енергия, изключителна задълбоченост, необичайно мислене, неспособен на творчески компромис. Удоволствие е за актьори и режисьори да го имат в театъра и киното. Ашер умело включва кадри от спектакли и филми, интервюира приятелите на Шамли на различни места, предразполага ги да разкажат и някои смешни моменти, което разнообразява атмосферата на филма, обогатява го с черно-бели снимки от детството на актьора. Постепенно разказът се нагнетява, прокрадва се усещането за свръхчувствителността на Йосиф, за трудния му характер, за  конфликти с някои режисьори. От възпитан и отзивчив става раздразнителен и непримирим към чужди мнения. „Той не приемаше себе си“, обобщава дъщерята. Но Шамли не приема и халтурата и пробивността на всяка цена, за да се пласира и намери начин да изхранва трите си деца. Отива дори да работи тежка физическа работа в строителството. Не е секс символ, няма роли, с които да привлече масовата публика, няма своя аудитория. Някои от колегите му споделят, че актьорската професия е недооценена и принизявана от чиновническото отношение на министерството на културата. „Той е микропример за цялата ситуация в България“, обобщава един от интервюираните. Много от техните откровения пронизват като кинжал, стъписват, карат те да се спреш и да се огледаш – накъде вървиш и ти самият. Болезнено е да се видят спонтанните мъжки сълзи в очите на приятелите на актьора, страдащи от загубата му, убит от „нашенската мизерия и провинциална нищета“. Не могат да си простят, че не са забелязали промяната у него, за да предотвратят края му. Шамли е, мисля си, Самотният човек от едноименното стихотворение на Борис Христов, който „може пепел да яде, но няма да се моли“ и „въженце стиска в джоба“. На финала Ашер продължава да върви забързана и ядосана по своята пътека, в търсене на приятеля, когото вече няма.

 ПРЕВАЛ (РЕЖИСЬОР МИХАИЛ МЕЛТЕВ) 

И все пак надежда за оцеляване и за по-смислено утре като че ли има и тя е във финала на „Превал“. Измайстореният на селската тераса „кораб“ от дядото за внучето, което да потегли към своето просветлено бъдеще, вероятно може да побере и останалите герои на нашето трудно и кахърно време.

 

* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.