СИЛВИЯ ЧОЛЕВА
Последната му книга, която той не дочака приживе, се нарича „Отчаян пешеходецо“ и това заглавие подхожда, макар и не съвсем, на съдбата на поета и преводача Георги Мицков (1921 – 2002), защото той умееше да преодолява отчаянието. Животът не е бил благосклонен към него, но в крайна сметка, както пише Георги Тодоров „той е щастлив човек, с цялостна творческа съдба и с един осмислен живот“. Съвсем точно, защото Георги (Жорж) Мицков през цялото си съществуване е отдаден изцяло и докрай на литературата, както Радой Ралин го нарича – „отшелник в голямата поезия“.
Впрочем заглавията на неговите предишни стихосбирки също метафорично бележат житейския му път: „Под сянката на съдбата“, „Скали, облаци и безкрайност“, „Яростно мълчание“, „Най-хубавите мигове“, „Балада за най-самотния“, „Сонети за любовта, смъртта и вечността“, „Господи, къде да ида да умра“, „Съдба“. Той пише и превежда до самия си край, въпреки несретния си живот. Родителите му са бежанци от Крушево. По-малкият му брат като трудовак организира съпротивително движение в Родопите през 1950 г., но е заловен и осъден на смърт на двайсет и три години. Георги Мицков завършва романска филология, като междувременно участва в първата фаза на Втората световна война, става учител по френски език в гр. Роман. През 1949 г. е арестуван и пратен в лагера „Богданов дол“. „След освобождаването ми, разказва той, работех по постройки, но през 1951 г. инсценираха процес за шпионаж и бях осъден на една година затвор.“ Осъден е и заради своята хомосексуалност. След излизането от затвора той работи в „Лесопаркове“, трасира пътеки на Витоша за строежа на хижата „Белите брези“ и живее там от 1953 до 1971 г. Този изолиран живот в планината колкото му отнема, толкова му помага да се отдаде на преводите на поезия, на писането ѝ, на живеенето над материалното и преходното. Той контактува с писатели в София, кореспондира си с различни поети по света.
„Сроден по душевност с Вутимски, впрочем личен негов приятел в младостта, Мицков повтори и прокълнатата му съдба, пише Атанас Свиленов, беше обречен от тоталитарния режим да влачи не само мизерно житейско съществувание, но и да няма право да доверява публично душевните си подеми, терзания и съмнения. Нищо обаче не сломи моралната му устойчивост – нито затвора и концлагерите, нито лишаването му от право да живее в любимата си София, нито заклеймяването му да бъде един от литературната периферия. Никога той не беше част от тази периферия, той винаги усещаше пулса на големия свят, не се изолира, не се примири.“
Да, Мицков винаги се стреми да бъде „в крак“ с най-новото в поезията. Превеждал е поети като любимия му Фернандо Песоа, Кавафис, Рьоне Шар, Пиер Жан Жув, Сен Джон Перс, Марио Луци, Умберто Саба и много други световни автори. Собствените му стихотворения са търсещи дълбокия смисъл на съществуването, а не повърхностните му проявления. Той пише поезия, обърната навътре в човека, но изпълнена с живота наоколо, с вълнение от природата, искряща от любов. Тя е далеч по-съвременна от тази на много кичещи се с фалшиво самочувствие автори днес. Както пише Емилия Коралова-Стоева: „Такива като Мицков са били винаги жертва на полицейщината в българската литература. Георги Мицков въздигна в поезия своите биографични стожери на спасението: книжни лавици, градски пейзажи, планински дъбове и скали.“
Въпреки тоталитарната машина, която го мачка, поетът продължава в постоянна оскъдица да пише и да превежда неуморно, въпреки че не го печатат, да се интересува от културния живот, да устоява и да бъде свободен дух. Поети като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев и други са ценили таланта му и неговата ерудиция, неговата култура. Писала съм във в. „Култура“: „Стиховете му можаха да видят бял свят едва след 1989 г. Светът в нея обаче присъства винаги с най-деликатните си нюанси и най-значителна пълнота. Еднакво разтърсващо звучи писаното през 1959 г. например и това от 1977, 1985 или 1999 г. Стотина страници в шест, назовани по негови стихове, части. Там са вила Боргезе, горският дом „Брезовица“, Делфи, градината на баба Харитина в Белово, Люксембургската градина, Овер и Ван Гог, Брюге, Париж, Крушево или стара София – пасаж „Св. Никола“ 26, Витоша и Сливница, още – поети, приятели, даже кучето, майката, бащата, убитият от комунистическия режим брат, любовта. Най-важните топоси и посвещения на поета. Най-наскърбяващите, най-възвисяващите.“
След 1989 г. той публикува девет стихосбирки и множество преводи, предговори на книги, но продължи да е отшелник извън столицата. Животът му в Сливница е повече от мизерен, в една порутена къща с течащ покрив в края на града, почти в гората, в невероятна бедност, но с бодър дух и с някакъв несвършващ оптимизъм и надежда, че нещата се променят, че идват други времена. Той си знае какво му е струвало, но не си позволи да се жали, да тръби, че е репресиран, да се възползва – точно обратното. През 1998 г. Радой Ралин пише: „Поетът още живее в Сливница. Самотен. Същият отшелник, както преди петдесет години! Група негови приятели помолихме кмета на столицата да му предостави едно малко апартаментче. Никакъв отзвук. Не знам дали в бъдеще името на г-н кмета ще се появи върху ъглите на някоя улица, но съм сигурен, че още днес в нашата поезия има вече улица ГЕОРГИ МИЦКОВ!“
Годините наистина отсяват стойностното и поезията на Жорж Мицков, преводите му, а и житейското му поведение, достойнството, което излъчваше този внимателен и деликатен човек рано или късно ще бъдат оценени от поколенията. Въпреки че получава няколко престижни наши и международни награди като Орден на Френската академия и на Правителството на Република Франция, Международна награда „Федерико Гарсиа Лорка“, Награда на Съюза на преводачите в България, Награда на името на „Стоян Бакърджиев“ и др., той все още остава непознат за по-широката публика, неизследван докрай като поет и непрочетен в дълбочина. Все още тегне някакво игнориране и пренебрежение към създаденото от него и в поезията, и в преводите, да не говорим за богатия му непроучен архив и кореспонденция със световни имена. Времето, вярвам, все някога ще го постави в нашата поезия до приятеля му Вутимски.
Имах привилегията да общувам с Георги Мицков към края на живота му и да го посетя в дома му в Сливница заедно с Иван Теофилов и Палми Ранчев по повод рождения му ден. Едвам открихме къщата сред околните дървета, някак отделена от останалите, самотна, която изглеждаше, сякаш ще падне всеки момент. Той ни посрещна с радост, питаше за литературни новини „от София“, изглеждаше щастлив, че сме отишли. Ето как съм описала тогава тази среща във в. „Култура“: „Още с „Господи, къде да ида да умра“ Георги Мицков като че ли беше разрешил всичките въпроси с този свят, беше се простил, беше се оттеглил в дълбините на духа, не само беше стигнал края, но вече беше надникнал отвъд. Имам един кошмар оттогава. Април, рожденият му ден. Къщата в Сливница – не място за живеене, а място за умиране. Той, свит в бедняшките си постелки, болен, прорасли мушката пред мътните прозорчета, маса, отрупана с неща, отдавна ненужни, но присъстващи, пишещата машина – също, угнетяваща угаснала печка на твърдо гориво, прокъсани черги, влага, влага и миризма на мухъл, претрупан с книги шкаф – единствената красива и светла ценност в стаята, една полузатваряща се врата и котка, която ту влиза любопитна, ту ненахранена отегчено излиза. Няма сякаш преграда между вътрешността на стаята и света отвън – той почти липсва, освен боровете, отдалечения път, самотността. Край, сред който Жорж Мицков все още диша, усмихва се, подарява с удоволствие и достойнство последната си книга, завършек, след който той вече знаеше какво следва – „Аз съм едно създание по-друго / и междина от други мигове – / от музика и от поезия, / копнеех да съм всичко, /но няма всичко в тоя свят преходен, / от сянка не остава сянка“. Това беше последната ни среща, преди той да отпадне съвсем и да се наложи да отиде при сестра си в Горна Оряховица, за да има кой да се грижи за него.
Пазя оттогава едно писмо (от 6.12.2000 г.), в което се оплаква от посредствената среда в малкия град, от липса на общуване с хора от неговата среда – и в края на живота си се беше оказал самотен: „Вече се изселих в Горна Оряховица и живея при сестра ми. Не мога да се адаптирам към обстановката и се намирам в един душевен безпорядък. Това ми е последното изгнание. Сега тъгувам за Сливница и за София, която си остава мой мираж... Горна Оряховица е един селяндурски град... Ходих до Търново до изд. „Абагар“ да направя опит да публикувам Лорка и Чезаре Павезе, но нищо не стана... Чета и подреждам архива си, правя си един подбор от мои непубликувани стихове, уж божем, за някакво издание по случай навършването ми на осемдесет години, но кой ще ме издаде... Преведох един блестящ италиански поет Джузепе Конте, един поет от средното поколение и според мен най-добрият след Марио Луци... и те съветвам, намирай време и си пиши стиховете, защото няма нищо по-хубаво и смислено от милостта, която ни е дал Бог – да пишем“.
През 1999 г. Марин Бодаков в литературен обзор на годината пише за книгата му със знаковото заглавие „Господи, къде да ида да умра“, наричайки го „недооценения поет и преводач Георги Мицков, чиито меланхолни стихотворения трябва да бъдат мислени като дело на един осъществен житейски и литературно човек. Непосмяните докрай любовни изповеди на Мицков тепърва ще бъдат осмисляни. Тепърва ще говорим за смелостта им“.
Оттогава са изминали двадесет и три години и този разговор все още предстои.
