АНAСТАС ПУНЕВ
Церемонията по наградите на Националния фестивал на българското кино „Васил Гендов“ отмина, като повечето призьори изразиха съпричастност със „Слава на Украйна“ в речите си, като малък остров на нормалността сред морето от „неутралитет“. В този ред на мисли не беше никак странно, че един от най-аплодираните победители беше „Второто освобождение“ на Светослав Овчаров, спечелил Специалната награда на журито за документално кино.
Филмът вече може да се намери свободно и в добра резолюция на youtube канала на ДА „Архиви“ и гледането му е задължително, макар и да оставя силно горчив привкус. Причината и за двете е идентична – меланхоличната мисъл колко бързо и лесно окупацията се превръща в „освобождение“ само заради пълната невъзможност за отговор на бруталната пропаганда. Актуалната мощна обществена реакция към филма е прекрасен знак, но не само за известно пробуждане сред така нареченото гражданско общество, а и за безумната му закъснялост, тъй като неговите ясни и обосновани изводи трябваше да бъдат направени поне двайсет години по-рано и този дебат да се проведе още тогава.
ВТОРОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ (2022, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛAВ ОВЧАРОВ)
В напълно скромен дух, стъпил изцяло върху недвусмислени по съдържанието (и стила си) документи и без никакви кинематографични увлечения, Овчаров, в сътрудничество с проф. Евелина Келбечева (съпродуцент и съсценарист на филма), представя трагедията, наречена 9 септември 1944 г., в целия ѝ драматизъм. Но драмата не се състои в някоя конкретна история, от онези за „изядените от прасета в Белене“, за които комунистите и до днес не спират да се гаврят, а точно обратното – механичното цитиране на архивни единици отразява също толкова механичното архивиране на живота на съвременниците на окупирането на България от Съветския съюз след комунистическия преврат и рязкото им превръщане в статистика съгласно известната фраза на Сталин. Може да се съжалява, че „Второто освобождение“ не осветлява още повече архиви (според авторите му само около три процента от всички документи са попаднали в крайния филм). С всеки следващ цитат абсурдът придобива още по-космически измерения, особено в синхрон с равния задкадров глас, който не желае и няма нужда да задълбава отвъд цифрите и фактите.
Разбира се, излишно е да се споменава, че филмът се появява по случайност в напълно подходящ момент и това само увеличава значението му. Касапите от Буча са същите изроди като онези, изнасилвали и убивали българските жени, деца и възрастни хора. „Освободителите“ на Харков са същите мародери и крадци като онези, които са искали десет тона масло на месец от издъхващата ни икономика и паралелно с това са грабили траверси и каквото друго намерят. И ако трагичните индивидуални съдби не могат да пробудят вкамененото сърце, то поне циничното салдо на „издръжката“, плащана на убийците, би трябвало да замисли всеки зрител за реалната оценка на тези събития.
Някак естествени са паралелите с България от 2022 г. Светослав Овчаров припомня популярната история за българина, който изял и боя, и солта, а накрая си и платил, като тя се повтаря поразително след 1944 г.: едновременно даваме трийсет хиляди жертви на фронта, приемаме с пълна капитулация всички искания на руснаците, а накрая им плащаме за окупацията. Докато обаче оригиналната история приключва с боя, тук след него идва нещо още по-страшно: манипулацията на историята, в която се влагат ресурси и до днес, а това говори още по-красноречиво, дори от онова, което бива изманипулирано.
Затова и повече от всичко „Второто освобождение“ потвърждава смисъла от ученето на история и ровенето в архиви, колкото и самотни занимания да са. Шокиращо е, че голяма част от документите се показват за първи път. Може би затова и уроците не са научени и за пореден път се опитваме да угодим на всички в един пределно ясен конфликт. А на онези, които ще кажат, че това е филм, който ще бъде разбран само от хора, които така или иначе знаят тези факти, може да се отговори, че има поне още един, който е разбрал много добре посланието: анонимният хакер, който хакна сайта на БНТ в гнева си.
СЛОН (2003, РЕЖИСЬОР ГАС ВАН САНТ)
Фатално актуален предвид поредната училищна престрелка в Щатите е и филмът „Слон“ на Гас ван Сант. Преди близо двайсет години „Слон“ се появява като логичен кинопрочит на тогавашния инцидент в гимназията Кълъмбайн в Колорадо, когато умират рекорден брой ученици. Сега тази трагедия е засенчена от няколко други и дори е изпаднала извън призовата тройка в тази мрачна класация. Носителят на Златна палма за 2003 г. пристъпва със смразяващо хладнокръвие към темата, като най-общо регистрира ежедневието на двамата стрелци – скучно и еднообразно, но най-вече нормално, в пълен контраст с ненормалността и безумието, които извършват. Баналността на злото? Да, но не само – това зло дори не е и банално, а направо необяснимо в конвенционалния смисъл на думата.
И наистина – неудобството в „Слон“ не идва от никакви сцени на насилие или от девиациите на двамата младежи, изиграни от непрофесионални актьори. То се корени в невъзможността за рационализация на насилието, а именно тази рационализация е на прицел във филма. Ван Сант винаги е бил аутсайдер в американското кино и знае много добре, че съгласно неговите порядки изглежда по-невъзпитано да откажеш да дадеш пълно морално обяснение защо една злина се случва, отколкото да покажеш най-страшните (и понякога надъхващи бъдещите убийци) гледки на екран.
Буквално същото наблюдаваме и в момента, при поредната дискусия относно достъпа до оръжие в Щатите – привържениците на различни лобита се замерят с лесно откриваеми виновници, решаващи проблема по напълно изчерпателен начин, докато в действителност никой от тях не е единствената причина – нито лесният достъп до оръжие в някои щати, нито агресивната музика или видеоигрите, нито дори холивудските филми или пък училищния тормоз. Всички тези червени херинги са пуснати в равните води на „Слон“, но всяко размахване на пръст по техен адрес ще бъде грешка. Убийците действително тормозят други ученици, но и тях ги тормозят не по-малко. Единият е показан да убива безсмислено и безизразно хора на видео конзолата си, но в същия момент другият свири Бетовен на пиано. Формалното съвършенство на тази сцена развенчава всеки опит за обяснение на насилието като вид инфекция. Не инфекция, а патология на американското ежедневие, е причината за Кълъмбайн и всички следващи инциденти, но подобно признание е далеч по-тежко, защото би довело до пълно преосмисляне на американския начин на живот.
За „Слон“ може да се прочете, че е (псевдо)документален филм, но истината е точно обратната. Мотивацията на ван Сант е свързана с тенденцията, че игралното кино е оставило прекалено много свобода на „лошите психолози“ в документалното кино и литературата да взимат отношение по такъв род събития. Именно игралният елемент на филма го отличава от тези лоши психолози – докато те се стремят да намерят момента, в който спусъкът бива натиснат (и така да превърнат документалното кино в събитийно, тоест игрално), тук жертви и мъчители са едно цяло, живеейки идентично ежедневие, и така парадоксално трагедията изглежда много по-логична и неизбежна. Дори нацизмът, любим виновник в тези ситуации, е деликатно намесен като идеология, за която убийците не подозират – когато виждат Хитлер на екран, единият не е сигурен дали е той.
Абстрактността на „Слон“ през годините му е навличала множество недоволни зрители, стигащи дори до обвинения в съучастничество. Но ако мисълта, че злото може да се върши не само от чудовища, а и от невинни деца, е непоносима, то проблемът не е в изкуството, а в обществото. Чрез сдържаността си към всякакви оценки Гас ван Сант напомня, че търсенето на бързи отговори по подобни казуси ще продължава да ражда нови рекордни престрелки.
„Второто освобождение“ може да бъде гледан на https://www.youtube.com/watch?v=uqAM3Y-tEC8.
„Слон“ може да бъде гледан на HBO GO.
