ЛЮДМИЛ ГЕОРГИЕВ
За американските полицейски „клишета“ в българските криминалета
Терминът „клише“ произхожда от френски език /cliché/ и с него първоначално в книгопечатането са наричани гравюрите върху метал или дърво, служещи за многократно отпечатване на едно и също изображение. Понастоящем, в преносен смисъл, „клишето“ е станало израз за нещо ежедневно, „писнало“ на всички действие, загубило своята образност и изтъркано от постоянна употреба. Може да се приеме, че думата „клише“ означава и широко разпространен и оттам шаблонен, банализиран израз и лишена от самобитност фраза. От гледна точка на киното под „клише“ се разбира и използването на различни стереотипни ситуации, персонажи, ходове и дори цели сюжетни линии.
От една страна, възприемайки клишето в даден филм, зрителят е подпомогнат и по асоциация, на база други познати му подобни произведения, лесно да „сверява и нагласява“ своите бъдещи очаквания, представи и въображение. Нещо като дежа вю /deja vu/. От друга страна, клишето лишава действието или героя от уникалност и поставя под съмнение творческите възможности и оригиналност на авторите на филма. Донякъде това вероятно се дължи и на факта, че филмовата индустрия е силно развита. Годишно в света се произвеждат хиляди филми и като че ли по тази причина всички възможни ефектни похвати все някъде са използвани. Но както препоръчват някои кинотворци: „Добрият филм трябва да изненадва и провокира!“.
ОТ ДРУГАТА СТРАНА (2006, РЕЖИСЬОР МАРТИН СКОРСЕЗЕ)
Клишетата не са чужди и за съвременното българско кино, особено за филмите на полицейско-криминална тематика, по-известни като „криминалета“. Понякога, за да се икономиса от бюджета на продукцията или пък поради неподплатената самоувереност на творческия екип, не се търсят мнения на консултанти в областта на разследването. Вместо това се копира директно от холивудски продукции, като в някои случаи дори не се зачита и нашата реалност в разследващата практика, техническите възможности за работа с различните следи, полицейският манталитет и поведение и др. Казано алегорично: „докато американските ченгета бройкат лошите от патрулката си и хапват понички с кафе, то българските им колеги нагъват банички, преглъщайки ги с боза или айрян“.
Без да цитирам, умишлено, заглавията на излъчени и станали популярни през последните години български кино и телевизионни филми и сериали с полицейско-криминални сюжети, в това число и наградени, ще коментирам двадесетина използвани в тях тематични клишета, някои от които сме виждали преди това и в други американски или европейски продукции.
Главният герой-полицай, обикновено в началото на филма задължително тренира на стрелбище в малкото си свободно време. От попаденията в мишената по време на упражненията за зрителя става ясно, че дори и стрелбата да не му е хоби, той е безупречен стрелец и по-късно в сюжета, в необходимия момент ще обезвреди престъпника. У нас тренировъчните стрелби на служебното стрелбище протичат по график, с нищожен брой патрони и то ако към дадения момент бюджетът го позволява.
МРЪСНИЯТ ХАРИ (1971, РЕЖИСЬОР ДОН СИЙГЪЛ)
За да се различава от останалите си колеги, героят носи голям и скъп пищов, какъвто обаче в българската реалност от службата не могат да му предоставят. Друг е въпросът, че при необходимост във филма полицаят умее да ползва също така безупречно и други различни видове попаднали му в ръцете късоцевни и дългоцевни оръжия. „Традиционно“ полицаят -главен герой редовно тича. Или пък е бивш състезател по силови спортове, като понастоящем тренира бокс. Затова в епизодите присъства и съответната спортна зала. По този начин като зрители ще сме спокойни, че положителният герой ще може сам да се предпази от лошите и в един момент, когато се наложи – ще ги отупа и задържи. У нас за преобладаващия брой полицаи, с изключение на спецслужбите, спортът идва в тежест към другите служебни задължения и е нещо като „последната дупка на кавала“. Формално, ако въобще го има, се провежда годишното физическо тестване на част от личния полицейски състав.
48 ЧАСА (1982, РЕЖИСЬОР УОЛТЪР ХИЛ)
Съвсем „обичайно“ е главният герой-полицай да е в конфликт с началника си. Било то заради някакви минали, служебни или лични, дела или пък заради хода по настоящото разследване, в което шефът има някакъв нездрав интерес. Тази конфронтация обикновено води до отстраняването на добрия полицай от разследването, излизането му в принудителен отпуск, а защо не и до хвърляне на оставка, значка и пистолет... В наши условия не на всички нива професионализмът и постиженията са критерий за назначения. Това от своя страна създава напрежение между началници и подчинени. Хокане, мърморене, ругаене и крясъци нерядко са част от реалния психологически профил на някои началници.
Ако пък случайно във филма отношенията между разследващия престъплението и началника му са безметежни, ченгето-главен герой, с цел придаване на драматизъм и конфликтност в сюжета, трябва да си изтърве нервите и да се сбие или поне да удари в лицето някой от колегите си, с който не са на едно мнение по въпроси от личен или служебен характер. Но това, ако реално се случи у нас, от следващия ден той няма да е полицай...
СМЪРТОНОСНО ОРЪЖИЕ (1987, РЕЖИСЬОР РИЧАРД ДОНЪР)
Наложи ли се пък да участва в опасна акция със свои колеги срещу въоръжени бандити, независимо дали я ръководи или не, главният герой не слага и не ползва необходимите задължителни предпазни средства – каски, маски, щитове и др. Е, ние като зрители сме наясно, че „куршум не го лови“ и че ако бъде убит, филмът ще трябва да свърши. Очаква се, че полицаят дори и изненадващо да бъде улучен, куршумът ще заседне в бронежилетка, облечена на голо под ризата му. Или пък в най-лошия случай ще бъде одраскан или ранен в ръката или рамото... У нас практиката е, че за подобни опасни акции си има спецчасти, със собствен ръководител и разследващите не участват в тях до момента на пълното обезвреждане на „лошите“.
Дрескодът за началническия полицейски състав е строг костюм и вратовръзка, а обикновеното разследващо случая ченге, може би за да се различава от шефовете, е с неугледни дрехи, често пъти „гарнирани“ и с изтъркано кожено яке. Във всички случаи обаче патлаците на главния герой и на цивилните му колеги, в това число и на полицайките от екипа, висят демонстративно под мишниците или коланите им, не само докато са в служебните кабинети, но и по улиците. Тук трябва да подчертаем, че у нас подобна практика на носене на оръжие по улиците от цивилни все още няма и дори е забранена от закона.
Станало е навик на ченгетата, само във филмите, да извършват разпити на заподозрени и задържани лица в т.нар. стаи за разпит. С други думи, един от екипа се усамотява със задържания да го разпитва, а колегите му, удобно разположени в съседно помещение, анализират, като ги наблюдават и слушат благодарение на включена видеокамера. Тук следва да отбележим, че съобразно нашето законодателство и процес, разпитите у нас се провеждат по доста по-различен начин от тези в САЩ и подобни помещения няма. В допълнение следва да се подчертае, че в България разпитът се провежда при спазване на строги процесуални правила, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс и записването на свидетелски показания в характерното джобно американско тефтерче изглежда най-малкото комично.
ЧАС ПИК 3 (2007, РЕЖИСЬОР БРЕТ РАТНЪР)
Когато полицаят-главен герой „сгафи“, началниците често го заплашват или изпращат за наказание да патрулира или да регулира пътното движение. У нас обаче няма утвърдена подобна наказателна практика. Нещо повече – за да попадне с униформа на работа в КАТ, един служител се нуждае не от наказание, а от сериозни връзки. Или, както се казва в един изтъркан виц – полицай пише заявление до началника си: „Г-н началник, моля по финансови причини да бъда преназначен на работа в КАТ!“.
Задължително е в едно криминале да възникне престрелка между добрите и лошите, в това число и по време на полицейска акция. „Нормално“ е и двете страни да дадат по някоя жертва. Тези смъртни случаи в действителност също се разследват, но обичайно те остават без никакво внимание и значение от гледна точка на киното. В България всеки подобен „допълнителен“ инцидент се разследва така, както и основният случай. Действайки на своя глава, главният герой-полицай умело използва шперцове, за да проникне в жилището, офиса или в колата на лошия, с цел да открие по „втория начин“ доказателства или улики по воденото разследване. Тук като зрители трябва да сме наясно, че това си е пълно нарушение на процесуалните правила, дори престъпление, освен ако няма разрешение от съда за ползване на Специални разузнавателни средства и намерените и иззети по този начин вещи нямат никаква доказателствена стойност. В други случаи пък за безпроблемното и бързо отваряне на брави и катинари се стреля по тях с всякакво оръжие, без да се отчита възможността от рикушети и опасността за здравето и живота.
КОБРА (1986, РЕЖИСЬОР ДЖОРДЖ КОСМАТОС)
За придвижването до службата или до местопроизшествието главният герой-ченге, иначе и перфектен шофьор, често използва личния си автомобил, който е „нестандартен“. Или е много стар и очукан, или пък е доста екстравагантен модел. Това, разбира се, е така, за да се „натовари“ персонажът с допълнителна характеристика. В България също е практика да се ползват лични коли за полицейски цели, но най-вече поради финансови съображения, свързани с недостига на гориво за служебните автомобили.
Напрегнатата полицейска работа е причина добрият герой-професионалист традиционно да има проблеми с алкохола или пък закъсняло намерение да отказва цигарите. Той е преодолял този порок/ци в минало време или понастоящем полага всевъзможни усилия да се отърве от тях. Щрака със запалка или захапва цигара, която стоически не запалва. Това клише не е чуждо за българската действителност, но пък звучи доста банално.
Отново заради отдадеността си към професията, ченгето обикновено е разведено или има много сериозни дрязги и драми с половинката си, на която в един момент ѝ писва и тя го зарязва. По същите причини главният герой има проблеми и с децата си. Например не удържа на обещанието си да ги вземе навреме от училище или в почивния си ден, понеже го извикват по спешност в службата. Това, разбира се, провокира гняв у майка им и тя не му разрешава по-нататъшни срещи с децата.
Свикнали сме, понеже продукциите редовно ни го предлагат – срещите за уреждане на отношения между лоши и добри или при размяна на наркотици срещу куфарчета с пари да се извършват в стари, изоставени сгради, особено ако са занемарени складови и заводски халета или производствени цехове. От само себе си се подразбира, че срещата трябва да е на фона на светещите фарове на автомобилите. Като разновидност на подобни срещи са стриптийз баровете. А пък качеството на наркотиците се оценява от купувача, често ченге под прикритие, чрез срязване на пакета с върха на нож и с риск на живота – директно опитване на дрогата...
При филмовото разследване на заплетени случаи в САЩ, почти винаги в един момент настъпва спор и напрежение между детективите от щатската полиция и агентите на ФБР за това кой да поеме или продължи случая. За да сме „верни“ и ние на този сюжетен американски принцип, у нас кино-конфронтации възникват между полицията и ДАНС, въпреки че реално това не се случва, предвид коренно различната специфика на работата на двете институции и категорично регламентираните по законов ред правомощия на всяка от тях.
В интериора на служебните американски полицейски помещения, в които работят детективите, често с крака върху бюрата, задължително висят табла и постери с аналитични схеми на разследваните престъпления или престъпни групировки, отпечатъци, снимки и фотороботи на издирвани престъпници. Това го гледаме и в наши филми. Въпреки че у нас помещенията са кабинети и обичайно в тях работят по двама - трима служители, а по стените няма подобни „онагледявания“. Бюрата и шкафовете около тях са претрупани с дебели папки-дела.
Ако случайно на главния герой му остане минутка време и реши за отмора да си включи телевизора, задължително по новините показват репортаж от разследвания от него случай, поради което той изгася монитора. Т.нар. предупреждение „Миранда“ – прочитане правата на заподозрения по време на арест, обикновено на улицата, е въведено в САЩ през 1966 г. и се отнася само за тази държава. Това обаче не пречи да го чуваме и виждаме и в някои български кримки.
Криминалето вероятно няма да е достатъчно интригуващо и всеобхватно, ако в полицейската служба няма ченге-информатор – къртица на лошите, което срещу плик с пари издава предстоящите действия на колегите си. В случай, че информаторът е сред лошите, за да му се развърже езика или да си припомни някои подробности, ченгето-главен герой му показва и подхвърля мълчаливо някоя и друга банкнота от портфейла си. Това обаче е в голямо противоречие с нашенския полицейски манталитет, а и поради финансови причини. Към започналото иначе уж по обичайния ред разследване на престъпление, в един момент към него се пришива и някакъв много личен мотив на главния герой. Но на практика у нас до разследването на престъпления не се допускат полицаи, имащи някакво лично, независимо какво отношение към случая или пък се отстраняват, ако се разбере за това. В тази връзка има ясно разписани основания за отвод на разследващите органи...
При огледа на местопроизшествие главният герой е сам или в краен случай с партньорката си – млада и с вид на манекенка. Двамата оглеждат, пипат и дори прибират по джобовете си намерените веществени доказателства. В български условия тези действия са, меко казано, недопустими. Огледът, също като разпитът, се извършва при спазване на строги процесуални правила. В тази връзка американските процедури са значително по-облекчени и затова зад граница могат да си позволят посочените „волности“ на местопроизшествието.
След откриването на някакви следи на местопроизшествието, в рамките на много кратко време, дори още преди да е приключил огледът, криминалистите вече знаят кой ги е оставил. В България експертно-изследователска практика е по-различна – съществува процедура по назначаване на експертизи, а и лабораториите са претрупани от задачи. Освен това, у нас криминални регистрации в бази-данни имат само обвинените за престъпления и осъжданите лица.
Това далеч не са всички заимствани клишета. Но ако направим експеримент и ги използваме в сценарий, със сигурност ще получим един приличен полицейски сюжет. Обаче „този филм вече ще сме го гледали“...
Едва ли без клишета може да бъде създаден и български полицейски филм. Но е добре, ако те ще се копират, и то „умерено“, от американски и други продукции, това да се случва с отчитане на българската реалност, законодателство и манталитет.
Допълнителни източници по темата за клишетата в киното:
http://radiofresh.bg/news/svejo/2020-02-03/50-ot-naj-golemite-filmovi-klisheta.html
https://papataci.com/filmovi-klisheta/
https://www.webmiastoto.com/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%88%D0%B5%D1%82%D0%B0-2/
