ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
ДЕЯН СТАТУЛОВ
Класическият филм на Рангел Вълчанов сякаш непрекъснато наднича към българското кино и нагледно илюстрира съдбата му. Във филма млади актьори чакат своето представяне пред изпитна комисия. Всички са готови да дадат максималното от себе си, за да докажат това, на което са способни. Докато чакат срещата с комисията, зад кулисите постепенно се разиграва драма, подвластна на най-обикновени човешки чувства и емоции – любов, завист, съперничество, омраза, предателство…
Човек дори да не е предубеден към седмото изкуство в България, лесно може в този сюжет да припознае спорадичните драми и кризи, които съпътстват родното кино след началото на демократичните промени. Те, разбира се, не са изолирани, а са отражение на проблемите в целия ни общественополитически и културен живот, но в киното, като популярно и обичано изкуство, са твърде видими, а творците – уязвими под светлината на прожекторите и оценката на зрителите. От галено дете през социалистическото си битие, киното в България се превърна в доведено и нежелано отроче за държавата. Когато ролята му на пропаганден инструмент отпадна, то бавно и мъчително (и често въпреки липсата на държавна подкрепа или регулация) започна да възстановява истинската си същност и призвание. След 1989 г. производството на филми спира да функционира по съществуващия модел, хиляди професионалисти остават без работа, киномрежата започва да се свива, а филмовият репертоар е ограничен. Държавата постепенно преминава от централизирана и планова икономика към пазарни механизми на функциониране. Промените не подминаха и българското кино, дори напротив – то най-бързо се реформира. Вероятно затова и досега ближе раните си.
„Трънливият път на българското кино“ е постлан не само с добри намерения, но и с много проблеми – остаряла нормативна и материална база, перманентно недофинансиране, сблъсък на поколения и визии за бъдещето му, междуличностни конфликти, липса на връзка с публиката, слаба инфраструктура и монополно поведение от страна на киносалони и разпространители, съмнения за злоупотреба с публични средства, лобизъм и съмнителни търговски практики. Ще припомним на непредубедения читател, че реформата в българското кино започна на 6 юни 1991 г. с Постановление № 107 на Министерски съвет, с което се закрива централното управление на Творческо и стопанско обединение (ТСО) „Българска кинематография“ и се създава Национален филмов център. Реформата в този сектор е обект на много критики и остри полемики, а директорският стол се оказа най-ветровитият през годините. Радикалната промяна е свързанa с прехода от досега съществуващия държавен монопол в киното към независимо продуцентство. Променя се моделът на финансиране – от бюджетна издръжка се преминава към субсидиране на проектен принцип с конкурсно начало. Пада цензурата, пазарът и киноразпространението се отварят. След приемането на Закона за филмовата индустрия през 2003 г. сякаш имаше надежди, че за родното кино започва ново начало и проблемите пред него ще бъдат решени. Уви, и това не стана. Законът, както и подзаконовите нормативни актове, се променяха и актуализираха, но скандалите останаха. След последните промени от 2021 г. проблемите пред българското кино сякаш се задълбочиха, вместо да се решат конструктивно.
Последните три години кризата се разрасна заради перманентно блокиране на сесии и съдебни спорове, поради което десетки филми стоят на трупчета в очакване на по-добри времена. А те няма да дойдат, докато филмовата общност е така разединена – работни групи, асоциации, междуличностни конфликти, оценъчни карти, различни визии за бъдещето на киното – фестивалното, артхаус и зрителското или масово кино, лобизъм, взаимни нападки, оставки, бюджет и т. н. Списъкът може да бъде продължен, но това няма да промени усещането, че живеем в лоша и побългарена версия на „Рашомон“. Киното не ни принадлежи и нямаме монопол над него. Ние сме негови длъжници, както и на зрителите.
Тъкмо затова от тази нова и високосна година, на страниците на списание КИНО ще се опитаме да провокираме дебат, да върнем креативния и спокоен тон със серия от разговори, срещи и анализи. Защото киното не e еднократен акт, а динамичен процес и ние трябва да сме в крак с тази динамика и изискванията на времето, в което живеем и творим.
Започваме с най-логичното – разговор с настоящия директор на ИА НФЦ – Петър Тодоров, който с много енергия, страст и воля нещата да потръгнат гладко, се впусна в управлението на филмовия център преди почти две години (февруари 2022). Въпреки че в тези две години се случиха редица хубави неща за българското кино, които никой, дори недоброжелателите, не би могъл да отрече (финансиране на редица филми от всеки вид кино, международни постижения, зрителски интерес към българските филми), нещата не потръгнаха съвсем гладко. Заради това бихме искали да погледнем проблема от различните му страни, да видим дали има пресечна точка, за да може този филм, на който все пак сме сценаристи всички ние от кинообщността, да е от онези с щастлив край. Другото не би било от полза никому!
* * *
АВТОРИТЕ ДА ТВОРЯТ, ПРОДУЦЕНТИТЕ ДА ПРОДУЦИРАТ, АДМИНИСТРАЦИЯТА ДА АДМИНИСТРИРА
ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
Петър Тодоров завършва Философския факултет на Софийския университет със специалност „Политология“. Магистър по „Европеистика“ със специалност „Е-Европа“. Има опит като продуцент, разпространител, организатор на фестивали и програмен директор на киносалони. Участва в проекти, насочени към независимите киносалони, разпространението на филми и организацията и управлението на международни кинофестивали. Бил е външен експерт към EURIMAGES и Creative Europe – наднационални европейски фондове за финансиране на филмови проекти. Петър Тодоров в момента изпълнява длъжността изпълнителен директор на ИА „Национален филмов център“, от февруари 2022 г.
СНИМКА: © ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
Да започнем с класическия въпрос, какви са впечатленията ви от изминалите почти две години, в които сте директор на Изпълнителна агенция Национален филмов център?
Впечатленията ми са противоречиви. Наследих една много тежка обстановка, с нулева 2021 г., с влязла нова нормативна уредба и няколко нови схеми. Хубавото е, че към края на 2023 г. вече всички схеми работят. Това, което много исках да направя, е агенцията да бъде предвидим партньор за всички и мисля, че се случи. Хората подписват договори навреме, получават траншовете веднага, след като се отчитат, опитваме се да влизаме в положението на авторите, защото всеки един проект е индивидуален, а реализацията му зависи от много хора, случват се всякакви непредвидени неща, заради това не отказваме анекси за удължаване на срокове. Хубавото на киното е, че е една от най-бързо развиващите се индустрии и скоростта е много важна. Качеството винаги е дискусионно, но скоростта е константа.
НФЦ, за щастие, започна да работи с друго темпо и това е обективен факт.
За двете изминали години подписахме средно по около 250 договора на година, за сравнение, в предишни години договорите са били около 100-105, т.е. два пъти и половина повече на година. Моя основна цел беше да се обърне внимание не само на производството, но и на всяко едно звено във филмовата индустрия – на разпространението, на организирането на фестивали и на кинопоказа, който е много важен, защото там се случва срещата на авторите със зрителите. Говоря за неща, които са били неглижирани през изминалите години. Разбира се, много неща не успяхме да направим, за което имам своите лични грешки – тук изключвам външните влияния, като блокирането на сесии, които буквално нарушават ритъма на работата. Едно от нещата, които не успях да направя до момента, но се надявам това да се случи още през 2024 г., е електронното подаване на документи. Навсякъде вече се кандидатства електронно, а при нас – не. НФЦ е второстепенен разпоредител на бюджетни средства и всяка процедура минава за одобрение през Министерство на културата, но както казах, киното върви напред и някои неща няма как да ги спреш.
Това е козметична промяна, но тя много ще облекчи работата на хората, които кандидатстват във филмовия център.
Две години са и много време, но и недостатъчно. Двете години, особено 2023 г., бяха успешни и в международен, и във вътрешен план, тъй като се върнахме на нива на зрителите от преди пандемията. Приходите от билети за кино от 2023 г. са най-високи, откогато се води статистика във Филмовия център. Има добра гледаемост и на българските филми, като 2022 г. беше рекордна в това отношение и това е много важно. В международен план не можем да не отчетем големите успехи на филмите „Уроците на Блага“ и „Диада“. Всички тези международни успехи се случват и със съдействието на агенцията, тъй като тя администрира тези процеси и много активно участва в тях, което считам за редно, включително в кампанията за чуждоезичен Оскар, където за съжаление филмът не беше номиниран в краткия списък, но като цяло беше изключително полезен опит.
И това, което се случи, не е малко. Усети се институционална подкрепа. Съчетано с неуморните усилия на Стефан Командарев и продуцентския екип, се получи една достойна кампания, която направи добро впечатление.
Надявам се за всеки следващ кандидат да правим такава кампания, да се обединят няколко държавни институции, авторите и продуцентите да участват много активно, както тази година, да се прави достойна кампания и да се разбере смисълът и важността на подобни действия.
Хубаво е, когато кандидатстваш за директор и даваш концепция за пет години, но всъщност се оказва, че всеки един ден се опитваш да оцелееш, защото непрекъснато има проблеми от всякакъв характер, които спешно трябва да бъдат решавани. Във Филмовия център понякога се шегуваме, че сме като пожарникари, които спешно трябва да погасят пожар. Разбира се, политическата обстановка нямаше как да не се отрази негативно на всички процеси. Честата смяна на министри на културата попречи на добрата комуникация с Министерството. За тези две години се смениха четирима министри на културата. Но последната половин година се усеща сигурност и в самото Министерство, която идва от редовното правителство, а това се отразява добре и на нашата работа.
Във времена на криза, каквато в българското общество е почти постоянна, културата и изкуството са най-уязвими. Сега на болната тема, която е и основен фокус на нашия разговор. За никого не е тайна, че се намираме в следното положение: много одобрени за финансиране проекти са спрени от производство, заради това, че има подадени жалби от други участници в конкурсите. На какво се дължи това: дефекти в правилника, поведенчески особености на самите участници в процеса или на друго?
Истината е, че българското кино е заложник на шепа продуценти, които са лидирали процеса през последните 15-20 години. Статистиката, направена в НФЦ, ясно показва, че те са едни от основните печеливши продуценти от предишната нормативна база и смяната, която се извърши с приемането изменението на закона през 2021 г., не ги удовлетворява и те търсят всякакви механизми за забавянето на процеса. Но вече има три излезли съдебни решения от български съд, които казват, че методът, който в момента действа в НФЦ, е правилен, а именно когато има субективни оценки на различни хора, най-близкото до логиката е намирането на средна аритметична оценка между тях, което ние практикуваме в момента. Към тази средна оценка се добавя служебната оценка от предишните успехи на съответния режисьор и продуцент. Тези хора, които бойкотират сесиите, протестират срещу всичко това. Искането за промяна в тази част на правилника аз категорично не подкрепям. Част от тези хора, които не приемат все още промените в правилника, използват методи от миналото, включително в отношенията с агенцията, но времето ще покаже, че процесите ще продължат напред, въпреки всичко. Мисля, че 2024 г. ще ни даде много отговори на въпросите, които толкова ни вълнуват. В самия край на 2023 г. са приети промените в правилника, които докрай да изчистят неяснотите по отношение на това как се определя класирането на проектите, първо. Второ, предстои да излязат решенията на съда, които ще влязат в сила и които ще разблокират сесиите и много екипи ще влязат в производство.
А след като парите за тези филми не са изразходвани навреме и са върнати, как ще се обезпечи финансирането на тези филми?
Много неправилно се тълкува връщането на тези средства. Това, че те не са усвоени и администрирани конкретно във въпросната година, не означава, че те са загубени. Сесиите са проведени по закон, държавата е поела ангажименти точно за тези средства, които са написани в бюджета и това, че тя не ги е разплатила през 2023 г., не означава, че няма да ги разплати през 2024, 25 или 26 година. За мен е странно, че хора, които имат претенции да са ръководили този процес в НФЦ, тълкуват по този начин създалата се ситуация.
Така изказано звучи гръмко, привличащо внимание и даващо поводи за конкретни обвинения. Начинът, по който вие обяснявате тези процеси, поставя нещата в малко по-различна светлина.
Така е. Освен това е факт, че парите не са усвоени и администрирани през 2023 г., отново по причина на въпросните продуценти, които са блокирали сесиите, ако нещата се случваха регулярно, а именно, минава художествената сесия, проектът отива на финансова комисия, после се сключват договори, тези средства щяха да бъдат разплатени, обаче в момента не са, тъй като чакаме влизане на съдебните решения в сила. Но мисля, че през 2024 г. това ще се случи и процесът ще тръгне.
Нека повторим, защото е много важно, финансирането на тези филми няма да изразходва бюджета за филми през 2024, т.е. не е за сметка на бъдещите филми, които ще спечелят субсидии?
Категорично няма да изразходва бюджета за филми през 2024 г. За радост бюджетът за 2024 г. е и по-голям.
Сигурно сте мислил дълго върху безкрайните спорове, които са завладели българските кинодейци. Тези хора, които подават жалби, с което блокират сесии и се стига до цялото това неприятно положение, имат ли логични доводи?
Мислил съм, разбира се, но смятам, че това се прави целенасочено, за да се блокира работата на агенцията, за да се спре процесът. В момента имаме много произведени филми, но блокирането на сесии и нереализирането на филми неминуемо ще доведе в близко бъдеще до една празнина, която тези хора целят. Самият опит за блокиране на правилника в края на 2023 г. показва, че това е точно така. Ако не бяхме приели промените в правилника, които касаят и сроковете на европейските регламенти, то опасността да имаме нулева 2024 г. беше много голяма и мисля, че част от тези хора го знаеха и въпреки това опитаха да спрат процеса. Но както казах, животът върви напред и няма поводи за притеснение.
Голяма част от тези хора искат да покажат, че новият правилник не работи. Лично според мен работи далеч по-добре от стария, въпреки всичките му дефекти, които могат да бъдат изгладени с течение на времето при добро желание.
На база на постигнатите резултати наистина може да се твърди, че новият правилник работи по-добре от стария. Например различната палитра от филми, които са финансирани – сред тях има строго фестивални, има и строго зрителски, а има и микс между двете, какъвто беше и филмът „Диада“. Това дава баланс, необходим за нормалния филмов процес. Самият избор на комисии чрез жребии също е много добро решение.
СНИМКА: © ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
Това промени драстично нещата с класирането на проекти и ги извади от една сфера на зависимости, което наистина е нещо позитивно.
Точно така. Въпреки всичко пак има опити за въздействие върху комисиите, но не мисля, че те са успешни. Но категорично е по-добре и категорично правилникът работи. Моят апел към всички, които участват в процеса, е да се остави администрацията да администрира, а творците да творят. Ако се обърнат тези роли, картинката едва ли ще е приятна.
Вярвам, че вие сте направил всичко, което е възможно, за да се спре това непродуктивно положение. Кажете за в бъдеще ще има ли нормативна база, чрез която директорът на НФЦ ще може да се противопостави на блокирането на сесии?
Категорично да, благодарение на влизането на промените в правилника.
Там се потвърждава, че служебната оценка ще бъде формирана по начина, по който и досега, т.е. в това отношение няма промяна?
Да, в това отношение няма промяна. Обаче вече е разписано много по-ясно, защото много от хората, които умишлено блокираха сесии, разчитаха точно на неясната нормативна уредба. Сега всичко е ясно регламентирано. Решенията на българския съд също ще потвърдят този метод и се надявам, че самият съд вече няма да приема такива жалби, тъй като всеки, който кандидатства в НФЦ, подписва заявление, че се съгласява с правилата. През изминалите почти две години проведох всевъзможни срещи с тези хора, исках да изслушам техните недоволства, опитахме се да стигнем до някакви решения. За съжаление не успях, което понякога намирам и за лична моя грешка.
Тежестта на броя зрители изравнена ли е с фестивалните успехи, след поправките, внесени в правилника, или отново има превес на фестивалите? Знам, че този въпрос вълнува много хора от бранша.
Тежестта на зрителите е относително явление. Знаем за немалко филми, без качествено съдържание, които за България имат огромен брой зрители.
Да, свидетели сме, че това се случва с произведения, които имат малко белези на кино, но все пак няма как да не се стигне до логичния въпрос – така не ощетяваме ли българския данъкоплатец, с чийто пари се финансира киното? И второ, много важно в това отношение – има добри филми, които са важни само за локалната, българската публика и нямат шанс по международните фестивали. Това важи особено за документалното кино.
Дълбоко вярвам в максимата, че ако един проект е добър, даже и да е изцяло зрителски ориентиран, той ще бъде подобаващо оценен от комисиите в НФЦ. Последните две години доказват това. По отношение на тежестта на фестивалните филми искам да кажа следното. Само по себе си субсидирането на европейското кино е замислено генерално така, защото то не може да се конкурира с американското кино на пазарен принцип, заради това в нормативите на Европейския съюз се поощряват художествените търсения на творците, които се оценяват главно по фестивалите. Заради това и у нас е логично фестивалните отличия да имат превес. Това от една страна, от друга, и в игралното, и в документалното кино се доказа, че едни от най-гледаните филми през последната година не са със субсидии от НФЦ, т.е. има начин да се финансират комерсиални филми и извън Филмовия център. Най-гледаните филми за 2023 г. са без държавно финансиране.
Всички, които се занимават с кино, са наясно, че е почти невъзможно един филм да си върне производствените разходи, ако е без държавна субсидия, колкото и добре да се представи пред зрителите.
Ние не сме феномен. Може би пет процента от филмите в Европа си възвръщат производствените разходи.
Тъкмо заради това трябва държавна субсидия и за т.нар. комерсиално кино, стига то да има и художествени качества.
Много комерсиални филми се финансират от НФЦ.
Сещам се за една реплика на Вим Вендерс, който казва, че европейското кино е изпаднало в летаргията на субсидиите. То към днешна дата се характеризира с творческо самодоволство, пренебрежение към публиката, безразличие към икономическите закони.
Не мислите ли, че в последно време има преобръщане на тази визия, че в Европа (имам предвид институциите, които се занимават със субсидии за производство и разпространение на филми) започна да се гледа с по-добри очи на т.нар. зрителско кино?
Да, и това е факт. Но пак казвам, че Филмовият център подкрепя комерсиални филми, включително за разпространение. Там няма дори служебна оценка. А и животът на един филм е много дълъг. Актуалността му може да се промени на базата на някакви исторически факти, като например с филма „Второто освобождение“ (реж. Светослав Овчаров), който стана извънредно актуален след руската инвазия в Украйна. Освен това никой не води статистика на зрителите на българските филми в чужбина, нито от разпространение, нито от фестивали.
Без да подценявам важността на това българските филми да бъдат гледани в чужбина, искам да уточня, че имах предвид българските зрители, защото парите, с които се правят български филми, са от българските граждани. Пак казвам, прекрасно е да имаме зрители и в чужбина.
Така е, но е много важно българските филми да се показват и извън пределите на страната. Това е задачата и на продуцентите. Да разпространят филмите си сред правилната група зрители. Както в България, така и в чужбина. Но нека пак подчертая, деленето на фестивално и зрителско кино е доста изкуствено. Възможно е един филм да бъде и фестивален, и зрителски. А НФЦ полага всички усилия да помага и в разпространението на всички български филми по кината, например ние сме медиатор – непрекъснато разговаряме с хора, на които им предстоят премиери. Категорично няма смисъл български филми да излизат по едно и също време. Искам да кажа, че в НФЦ не неглижираме българския зрител.
Всъщност проблем не са нито т.нар. зрителски, нито т.нар. фестивални филми. Проблем са онези филми по средата, които не са насочени нито към зрителите, нито към фестивалите, а такива в изминалите години има много.
Да, дори се сещам за автори/продуценти, които имат поредица от такива филми. Вероятно на всеки може да се случи да се провали с един филм, но ако другите му филми са успешни, това сигурно може да се преглътне. Когато обаче един автор/продуцент има поредица от такива филми, това буди тревога. Ще бъда политически коректна и няма да давам примери.
Така е. Заради това е важна служебната оценка. От друга страна, много е важно и това, че благодарение на служебната оценка продуцентите вече се стараят много повече да разпространят филма си, както по фестивали, да намерят международни партньори, така и да организират добри разпространителски кампании и в България.
Т.е. служебната оценка има стимулиращо въздействие върху работата на продуцентите?
Да! В миналото често сме били свидетели как един продуцент произвежда филм и после той потъва някъде. Почти никой не го вижда.
За съжаление, това е факт, няма кой да го отрече. Част от тези филми в крайна сметка имат еднократен телевизионен показ, в най-добрия случай.
Последните две години показаха, че продуцентите все повече се вълнуват от това как един филм се възприема. Аз, като човек, идващ именно от управлението на киносалони, доста често съм бил свидетел на това, че продуценти не знаят къде се намират някои киносалони в България, в София. Добрата новина е, че през последните две години броят на такъв тип продуценти намалява.
Имам последен въпрос по отношение на служебната оценка. Важно е всичко да е ясно и хората, които четат списание „Кино“, да са най-напред информирани. Така не се ли орязва възможността пред млади продуценти, които тепърва прохождат и няма как да имат висока или каквато и да било служебна оценка?
Да, проблемът с прохождащите продуценти също е налице. Това, което ние предвидихме в новия правилник, е намаляване генерално на служебната оценка в късометражното кино. Досега оценката беше 12, вече ще е само 2 точки. 1 точка за продуцент и 1 за режисьор.
Е, това е драстична позитивна промяна, действително и в посока на грижата за младите продуценти.
Също така, в категория „Дебюти“ няма служебна оценка, както преди, така и за в бъдеще. Така че наистина се полагат усилия. Младите продуценти са много важни и ще продължим да работим в тази посока. През 2024 г. правилникът отново ще се отваря, защото се променя и другия европейски регламент, по който Филмовия център работи – 1407 от 2013 г., който променя срока си.
Значи може правилникът още да се коригира, и то скоро?
Да, може още да се коригира и съм убеден, че ако имаме ползотворен дебат, нещата ще влязат в правилната форма. Ние сме все по-близо до нея, но предвид, че филмовата индустрия се променя с бързи темпове, също трябва да сме гъвкави и да имаме правила, които работят.
Вие казахте – българската филмова индустрия, защото киното е едновременно и изкуство, и индустрия. Радостно е, че в последно време има тъкмо белези на киноиндустрия и у нас. Радостно е също, че вашият стремеж е такъв, стараете се Филмовият център да подкрепя колкото се може повече филми. НФЦ да помага българското кино да прилича на киноиндустрия.
Да, българската филмова индустрия не е по-различна от всяка една европейска държава, с изключение на Франция, разбира се.
Естествено, където има големи пазари, положението е различно.
Ние сме съвсем сравними с Чехия, Унгария, Хърватия, Сърбия. И бюджетите, с които работим, са сравними. От международна гледна точка НФЦ се установи като един от водещите филмови центрове на Балканския полуостров. Подкрепяме много миноритарни копродукции.
Истината е, че трябва да приличаме на индустрия и няма никаква причина да не сме. Но трябва да се грижим за всяко едно звено от тази индустрия. Проблемът на част от тези хора, които са недоволни от това как се администрира и управлява Филмовия център към момента е, че те не виждат голямата картина на индустрията, малко се интересуват как работят другите нейни звена. Ние представляваме България на големите фестивали в Кан и Берлин, през 2024 ще имаме представителство и във Венеция. От друга страна знаете, че организираме и два национални фестивала, „Златна роза“ и „Златен ритон“, които изискват много голям човешки ресурс, а в НФЦ сме тринайсет човека по устройствен правилник, който не е променян от 2018 г. Само за сравнение пак с Чехия, в техния филмов център са четиридесет, в Гърция са шейсет човека и то с много по-малък бюджет, а в Дания, която много хора обичат да дават за пример за това как трябва да работим, като Датския филмов център, искам да кажа, че там работят сто и четиридесет човека.
Споменахме Министерството на културата и имам въпрос. Със сигурност е хубаво да се говори за българското кино, но не и под формата на постоянен скандал. Какво е отношението на Министерството на културата към случващото се в НФЦ, сега, след като вече има постоянен Кабинет и редовно избран Министър на културата?
В последните две години Министерството участва малко в този дебат. Надявам се да се включи по-активно, когато седнем да дебатираме бъдещите промени в правилника, за които стана дума. Политическата нестабилност си каза своето. Но ако има нещо общо между всички министри от изминалите две години, то е, че се надяваха да няма скандали и всичко да се оправи от само себе си, което е много трудно в една сфера, в която егото е водещо.
Във всички изкуства е така. През изминалата година имаше много големи скандали и в театъра например.
Така е. Затова моят постоянен апел е за смирение, всеки да прави това, в което е добър, а именно авторите да творят, продуцентите да продуцират, администрацията да администрира. До един момент това работеше, после престана. Може би личните интереси на шепа хора, на които сме заложници, надделяха над обществения интерес, което мисля, че е грешка и се надявам на по-активното участие на Министерството на културата, което да доведе до един ползотворен дебат, за да можем да работим в една по-спокойна обстановка, защото истината е, че никой не се интересува от скандалите в киното, освен участващите в тях.
Казахте, че са предвидени повече пари за българско кино, можете ли да кажете повече подробности например във всички видове кино ли ще се усети. По колко филма повече ще има?
При всички видове кино – процентът ще бъде разпределен между трите вида кино, както досега. Конкретно все още не мога да кажа по колко филма повече ще бъдат финансирани – чакаме и постановлението за изпълнение на бюджета, но със сигурност увеличението ще се усети. Сега мога да кажа само, че ще бъдат финансирани повече дебюти. Това е и моята генерална цел. В края на 2022 г. имахме възможност да финансираме по четири дебюта от всеки вид кино и хубавото беше, че никой не блокира тези сесии. Това ми даде и оптимизъм, защото показва, че има разбирателство за това, че нови хора трябва да влизат в индустрията, за да може да се промени климата и обстановката да стане по-спокойна.
Какво пожелавате на българското кино през 2024 г.?
Надявам се 2024 г. да бъде по-силна в международен план, тъй като предстои да излязат много нови филми. Надявам се да имаме селекции в Берлин, Кан, Венеция, да пробием и номинациите за Оскар. Наскоро прочетох едно интервю на Стефан Цанев, който казва: „Горко на онзи българин, който спечели Нобелова награда за литература“. Мисля, че спокойно може да се каже: „Горко и на този българин, който бъде номиниран за Оскар“. Разбира се, не това е причината все още да нямаме номинация. Но мисля, че ако всяка година надграждаме и правим такива кампании, като последната, резултатите неминуемо ще дойдат.
В документалното и анимационното кино също имаше много силни фестивални селекции през 2023 г. Разбира се, игралното кино е най-видимо, но е важно да се подчертаят и тези успехи.
О, да! Дори моята прогноза е, че пробивът ще дойде или от документалното кино, или от анимацията, тъй като там сме много добри. Дори на току що завършилия фестивал „Златен ритон“ се видяха много впечатляващи филми, част от тях не финансирани от НФЦ. Това показва, че ако човек силно вярва в това, което прави, а не го прави, за да усвои една държавна помощ, резултатите неминуемо идват. Така че отново ще повторя моя апел към всички в тази индустрия: да имаме малко повече смирение. Защото киното е най-бързият посланик на една култура и може да стигне най-бързо до хората.
