СИЛВИЯ ЧОЛЕВА 

 

Да се говори днес за ренесансова личност, когато стремежът е към тясна специализация, е, меко казано, неоснователно. Все пак такива хора има и един от тях е проф. Цочо Бояджиев. Учен хуманитарист, преподавател, преводач от латински, старогръцки и немски, поет, фотограф, а като се добави и невероятната му работоспособност, чувството за хумор и вкус към живота, наистина е удивително, че всичко това се съчетава у него в хармония. Наскоро, когато навърши седемдесет години, той издаде няколко книги, направи фотографска изложба и получи за стихосбирката си „Кухата сърцевина на живота“ най-авторитетната у нас Национална награда за поезия „Иван Николов“.

Самият Цочо Бояджиев сякаш само чака да приключи един свой труд и да се впусне в нов. Напоследък, освен от фотографията, той е изкушен и от изучаване на португалски език, и от превода на португалска поезия. Тъкмо поезията се оказва негов траен интерес, тъй като два пъти за дълги периоди се е отказвал да пише (единият път за двайсет и пет години), омерзен от литературните ни ежби и злоби. Поезията намира тайната врата, за да се върне отново при него. В последните години Цочо Бояджиев издаде няколко стихосбирки: „Книга на ирониите и опрощенията“, „Обратното на слънчогледа“, „Книга на разкаянията и утешенията“, „Кухата сърцевина на живота“, „Епистолариум“ и „Апотеоз на меланхолията“. Те категорично поставиха името му на висотата на най-стойностното в поезията ни днес. Това наистина е феномен, защото към книгите му бяха привлечени читатели от различни възрасти. Особено младите, които откриха поет с класическа нагласа, който звучи съвременно, актуално. Друг е въпросът, че надменната ни гилдия не понася онези, които прекрачват границите и не обича да напускат уютността на цеховото съществуване (днес го наричат собствен балон). Затова и на преоткриването на поезията на Цочо Бояджиев някои гледат с недоверие. Това обаче не може да промени стойността на написаното от него.

Защо се оказа така, че дългогодишното изгнание извън поезията и животът му на учен сред задълбочените занимания с философия, превърнали се в основен белег на името Цочо Бояджиев, не разколебаха поета у него? Тъкмо напротив. Той пише още от седемдесетте години и до днес поезията му не само не губи от силата си, а я увеличава. Последните му книги печелят нови читатели със свежестта, дълбочината, ерудицията и деликатната ирония, макар меланхолията да е основната им тъкан. Цочо Бояджиев нарича поезията „Убежище за нашите меланхолии“. В неговия поетичен свят нюансите са меки, светлината приглушена, болката е осезаема, но притъпена от дистанцията на времето, от отдръпването от илюзиите, от някаква прояснена трезвост, яснота, сродена с тъгата. И тук вероятно е отговорът на зададения по-горе въпрос. Спецификата на тази поетика не е само вплитането на класическо и съвременно писане по начин, който не позволява да отнесем тези стихове към едната или към другата посока. Тя има допълнителни свойства и начини за въздействие, защото отива отвъд опростените определения и в някакъв смисъл ни казва, че независимо кога живее и в каква форма пише, добрият поет намира как да бъде и в своето време, и в отминалото – през образци и предшественици, а и в бъдещето, в което новите поколения ще го четат, за да откриват себе си и времето си. В своя текст за книгата „Кухата сърцевина на живота“ Марин Бодаков предлага такъв прочит: „Да приемаш спокойно разочарованията, да омекотяваш света, да пишеш, а зверовете на преносните значения да спят спокойно край поседналите ти за отдих колене – за всичко това е нужна сила, промислена, просветена сила.“ Според Надежда Радулова това е: „Майсторски изградена книга, меланхолична, реминисцентна, плътна, която на пръв поглед извайва строго охранявано пространство на интимност, където гласът е по-скоро шепот и изреченото се измерва през премълчаното.“ Кухата сърцевина е празнотата на смъртта, но и място на усамотение, място на неистов копнеж по взаимност.

 

МАГЕЛАН  

това е навярно последното мое плаване защото отново всичко

ще е такова 

каквото е било много пъти пък и 

няма вече неоткрити земи има само

незаети места в круизното корабче

оркестър билярдна маса бар и кутия

хавански пури от тези които предлагат

на осъдените преди гилотината 

този свят е бездруго царство на повторимото

сезоните фазите на луната приливите но

също човешките ни съдби светът е окръглен

и когато погледнеш на картата проумяваш че

всяка крайна точка е и начало а значи 

е все едно отплуваш или пристигаш щом

не можеш да седнеш на самия ръб на

битието и да провесиш боси крака в

нищото

 

Колкото до особената тъга по отминалото в стихотворенията на Цочо Бояджиев, тя е в синхрон с настроението в черно-белите му фотографии, както и с португалската непреводима дума саудаде – необяснимата носталгия по безвъзвратно изгубеното, копнеж по несъществуващото, присъстващ във фадо и в поезията на тази страна, която той с радост превежда. Всичко в писането му се свързва чрез особена химия и става елемент, съставящ целостта. Светът, видян през обектива, се разширява в поезията и се уплътнява във философията, но пътят всъщност е бил в обратен ред. Или времето протича едновременно, а философия и поезия са свързани, както в средновековната култура, обект на заниманията на учения професор Бояджиев.

Каква е все пак тягата на тази поезия, откъде идва силата ѝ? С какво привлича, с какво думите в нея разширяват обема си и отпращат колкото в реални, съвсем конкретни ситуации и места, толкова и във въображаемото? Вероятно това е нестихващото любопитство, отворените очи и сетива за живота, непресъхващата жизненост и съхранената възможност да скърбим и да се радваме, дори в преддверието на края. Ако прескоча в полето на киното, филмът, който Цочо Бояджиев ни прожектира, напомня на „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, но с нов, различен финал. В него кадрите с приближаването на планетата Меланхолия към Земята внезапно прекъсват и после се повтарят пак и пак, планетата се приближава отново и отново, а прекъсванията удължават края, правейки го безкраен. Поезията на Цочо Бояджиев отдалечава от края по подобен начин, оставяйки ни време за меланхолиите, тъгите, влюбванията и разлюбванията, отчаянията и възземанията, от които се състои повторението на живота.