ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ БЛИЗОСТТА
КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРA ЛУКАС ДОНТ
Лукас Донт, режисьор на белгийския филм „Близо“, удостоен с LUX AUDIENCE AWARD 2023, разказва за красотата, която се ражда в близостта, за съмнението, което я разрушава, за дистанцията, която се настанява на нейно място, и за страха и омразата, които убиват свободата.
„Близо“ се занимава с тънките граници между различни състояния и емоции: близост, приятелство, нежност, любов, сексуланост, съзряване и възмъжаване. Споменавате за разликите между мъжествеността и мъжкарството – в какво точно се изразяват те?
Този въпрос отвежда директно към сърцевината на филма. Ние често бъркаме мъжествеността с мъжкарството. Мъжкарството е агресивен начин да демонстрираш сила и надмощие. Свързано е с вертикално подреждане на силите – йерархия, но през мускули и физическа сила. Ако мъжествеността се оттърси от концепцията за мъжкарството, ще се разкрие цяла нова дефиниция на това какво е да си мъж, и в конкретния случай на филма – какво търсят младите мъже. А то е близост. Тази близост често е представяна само и единствено в света на жените, но тя е част от желанието на момчетата да останат емоционално свързани. Когато разделям двата термина, се опитвам да се разгранича от стриктно мъжкия стереотипен поглед, който ограничава пространството за чувства, не само помежду ни, но и към самите себе си.
Разбрах, че сте запознат със скандалните събития около двете прожекции на филма ви в София и Варна.
Запознат съм с изключително трудната ситуация в България, в която две от прожекциите на филма бяха отменени, заради протести на хора, които нахлуват в киносалона и започват да крещят „педофили“ на посетителите, дошли да гледат филма. Почувствах отговорност към тези хора, които са били застрашени и уплашени. За мен това е наистина шокиращо, защото вярвам, че „Близо“ е филм за нежността и свързаността, която изпитваме, когато сме млади. Разбира се, че се разглежда и темата за сексуалността, но през призмата на обществото, което настоява да дефинира начина, по който обозначаваме близостта между нас. В този смисъл не става дума за директно занимание със сексуалността на представените герои.
Какви други реакции среща филмът „Близо“?
Мисля, че публиката реагира на този филм по много различни начини. Това е нормално – зрителите винаги реагират по различен начин. Впрочем филмът не може да бъде показван в Унгария, където бе приет закон, че LBGTQ+ съдържание не може да бъде показвано никъде, където могат да се намират деца преди 22 часа. Живеем в интересно време на неедноизмерност. От една страна младите поколения имат видимост за всички възможности около тях. От друга страна виждаме, че някои хора съзнателно създават и насаждат страх, от който произлизат радикални контрареакции. Изненадващо е, че в ХХI век все още тeзи теми са в подобен фокус.
Мислите ли, че това е нова вълна на негативно отношение към LBGTQ+ тематиката в Европа и какви са причините за нея?
Гледайки какво се случва в собствената ми страна, си давам сметка, че тези реакции са свързани главно със страха за нашите деца. Хората се опасяват, че децата им ще се заразят от образи или модели, които виждат и това по-късно ще дефинира повратно тяхната идентичност.
В Белгия е извървян пътят за приемането на хомосексуалността, но под определени условия, докато около транс хората все още няма такъв консенсус – това все още се възприема като твърде голяма крачка. Тоест в голяма степен виждаме приемане на едно, но не и на друго. Знаете, че има цяла джендър идеология, която твърди, че така младите хора ще сменят пола си, без да мислят, което не е вярно, но е достатъчно, за да се създава страх. Говоря за Белгия, която би следвало да е много прогресивна, но, за съжаление, също се придвижва към десния политически спектър. Историята винаги се повтаря, в този смисъл се чудя дали след известната либерализация, насаждането на страх, ще ни върне назад. Ако погледнем към Италия, с нейния министър председател Джорджа Мелони и позицията ѝ относно гей родителството, няма как да сме много оптимистично настроени към ситуацията. Но зависи какво избираме да виждаме и кого избираме да чуваме. Крещящите хора винаги са най-шумните и най-видимите, но не е задължително да са изразители на мнението на мнозинството. Всъщност често, сами по себе си, те са малки групи. Вярвам, че повечето хора са добри и толерантни. Но и никога не съм мислил да игнорирам гласовете, които са овластени да създават страх, защото е необходимо да им се противопоставяме.
LUX AUDIENCE AWARD помага ли ви да предадете това послание към максимално широка аудитория?
Петте хиляди прожекции на петте филма из цяла Европа и възможността за свободно гласуване, от която са се възползвали педесет хиляди европейци, особено след тежкия за киното по цял свят период на пандемията, е нещо изключително, защото създава условия за дебат около номинираните филми и засегнатите в тях теми.
Всеки от тези пет филма, по свой собствен, специфичен начин, се занимава с човешката природа, с нашите копнежи по магическото, по интимността, дори по местата, които можем да наречем свои. Това са филми, насочващи вниманието на хората към определени проблеми, които се оказват универсални за европейската общност.
Може би онова, което прави възможно в XXI век да се случват тези атаки срещу филми, освен хомофобия и омраза, е и тоталното неразбиране на ролята на изкуството?
Изкуството играе много роли. Изкуството е хамелеон. Изкуството е начин да изчезнеш от реалността. Когато бях малък, използвах изкуството точно по този начин. Исках да намеря зрелищен свят, който да е по-голям от мен самия и познатата ми реалност; свят, който да ме превземе и да изчезна в него. Освен да изчезна, изкуството ми помогна и да намеря себе си. Да съзра части от себе си в други хора, герои.
Отлично помня моментът, когато гледах за първи път филмът „Планината Броукбек“, тогава бях на петнайсет години и седейки в тъмното с всички мои съученици наоколо, осъзнах, че на екрана виждам чувства и желания, които аз също изпитвам. Но изкуството има и силата да те накара да срещнеш и разбереш светове, които са напълно далече от теб. Такъв за мен беше светът на Вирджиния Улф.
Ако говорим за киното в частност, да създадеш или гледаш нещо с напълно непознати за теб хора, и всички вие да го преживеете заедно, е удивително мощно средство. Живеем в свят с толкова много екрани, че изкушението да гледаш много неща и да правиш много неща едновременно, е огромно. Гледането на филм в киносалон изисква да се фокусираш само в един екран, в един разказ и да потънеш в него, което го прави толкова ценно и има дори терапевтичен ефект.
Какво за вас като автор е киното?
Киното е велико изкуство, тъй като през него можеш да говориш без думи. Затова се чувствам толкова добре в ролята си на филмов режисьор, защото мога да говоря през филмите си, а зрителите могат да интерпретират съдържанието им, както го разбират и усещат. Разбира се, че се опитвам да направлявам този „разговор“ и да го поставям в определени посоки. Но понякога се улавям във вербален морализъм и баналност. Мисля, че съумявам да се изразявам по-добре чрез образи и затова предпочитам свободата на визуалния език.
Какъв беше първият образ, от който се роди филма във въображението ви?
Бяха две картини, свързани помежду си. В пълен мрак чух гласове на млади мъже, които използваха речника на войната. След това ги видях да излизат от тъмнината и да тичат в полета с цветя. С богати цветове, с нежността, която носи тази картина, в пълен контраст с предишния образ. Веднага почувствах, че дуалността на тези два свята ще бъде в сърцето на бъдещия филм. Самият аз съм израснал близо до ферма за цветя и когато осъзнах, че искам да направя филм за приятелството, моето съзнание само ме отведе там.
„Близо“, освен поетично съзерцание върху близостта, е и филм за съмнението, което я разрушава, както и за дистанцията, която се настанява на нейно място. По какъв начин конструирахте тезата на филма си, докато работехте по него?
„Близо“ е едновременно брутален и нежен, като двете състояния са в непрестанен танц помежду си. Въпреки че от самото начало се стремяхме съзнателно да държим бруталното извън екрана, ние не го елиминираме, напротив, то е осезаемо.
За мен беше важно първо да покажа младостта – времето, когато любовта няма нужда да бъде назовавана; не се вълнува от етикети, които по-късно хващат всички нас в капана си, за да започнат да ни определят. Разбира се, че във филма се занимавам и с тъкмо този момент, когато обществото започва да се намесва и да ограничава пространството, в което можем свободно да се изразяваме и да обичаме.
Вашите филми са впечатляващи във визуално отношение. Kак подхождате към изображението?
В първия ми филм „Момиче“, може би и защото средствата, с които разполагахме, не бяха големи, работихме по визията в стилизиран документален ключ. Когато поставяхме осветление, то винаги беше в различно пространство от това, в което снимаме в момента. Светлината най-често проникваше през прозорци и огледални повърхности, като така пространството, в което снимаме, винаги бе изцяло достъпно и можехме да работим с актьорите свободно, като в документален филм.
С „Близо“ искахме да опитаме нещо малко по-различно и да предизвикаме себе си изцяло във визуално отношение. Работихме усилено върху построяването на мизансцена на дългите кадри със сложно движение и следене на героите. Беше предизвикателство да се снима на лед.
Търсихме символизъм при употребата на цветовата палитра. Силно фокусиран съм върху употребата на цвета и се стремя да достигна до сърцевината на сцената, с помощта на камерата. Драматургично важна е и промяната на сезоните във филма, която се отразява в настроението, атмосферата и тоналността на изображението. Ритъмът, в голяма степен, се състои в търсене на баланс в противоречието между движение и застой.
Една от изобразителните референции, които имах в главата си, беше филмът на Бела Тар „Сатанинско танго“. На пръв поглед той няма нищо общо с нашия филм – може би, защото е далеч по-съзерцателен, но отделни кадри от него ми служеха за вдъхновение през цялото време, тъй като носят в себе си толкова емоции, постигнати изцяло с визуални средства.
Близостта във филма е многопластова, дълбока и недоизказана. Как успяхте, заедно с младите актьори, да я уловите и пресъздадете по толкова красив и деликатен начин?
Много от работата се случи по време на кастинга, който беше доста продължителен и в който се включи целия креативен екип на филма, семейството ми дори – изборът на актьорите не бе еднолично и самотно решение.
Мисля, че още в първия момент, в който Еден и Густаф се срещнаха, веднага се усети, че има енергия в отношенията им. Беше видимо, че могат да си партнират добре. По това време правихме кастинг в групи от десет деца, с които работихме целодневно. Те двамата си помагаха и искаха да се справят заедно по най-добрия начин – което беше точно противоположно на класическото разбиране за йерархията, в която всеки се опитва да доминира и да води. Когато забелязахме това в тях, то ни зарази и решихме, че ще продължим да работим с тях в следващите шест месеца.
В този период на кастигна имаше две концепции, които ме вълнуваха и исках да направя така, че да съществуват заедно: контролът и свободата. Любопитно е, че всъщност тези две идеи не се противопоставят толкова една на друга, колкото се допълват. Контролът се изразяваше в това, че Еден и Густаф познаваха добре сценария – знаеха всичко, което се случва. Но аз исках да го прочетат само веднъж. След това започнахме да си говорим в период от половин година. Задавах им въпроси, но никога не им давах отговори, което беше често доста фрустриращо за тях.
Когато успяха да си изградят свои отговори на всичките тези въпроси, се превърнаха в креативни съучастници в изобретяването на героите си. Стъпка по стъпка, те успяваха да изграждат персонажите си, така че те едновременно да продължават да принадлежат на нас, сценаристите, но все повече започваха да принадлежат и на тях самите. Почувстваха, че могат да предлагат, да променят и да трансформират написаното и това беше важно за изграждането на автентичността, която присъства на екрана. Ключово беше, че им представихме камерата не като натрапник, а като приятел и партньор. Тя трябваше да присъства от самото начало в процеса на репетициите, за да могат децата да се адаптират към нея. Искрено съм благодарен, че намерих тези двама млади мъже, които имат невероятен талант и емпатия.
* * *
КИНО И ПОЛИТИКА
КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА ПРЕДСТАВЯ ОТКЪСИ ОТ ИЗКАЗВАНИЯТА В ЕВРОПАРЛАМЕНТА НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА НОМИНИРАНИТЕ ФИЛМИ ПО ВРЕМЕ НА ЦЕРЕМОНИЯТА ПО ВРЪЧВАНЕТО НА LUX AUDIENCE AWARD НА 27 ЮНИ 2023.
Емин Алпер, режисьор на филма „Изпепеляващи дни“: За мен е огромна чест нашият филм да бъде част от тази селекция. Това, което ме накара да заснема този филм, е нарастващият авторитаризъм в моята страна Турция. След почти всички избори, точно както е представено във филма, изпитваме травматични чувства, защото виждаме, че възходът на авторитаризма, корупцията, разрушаването на върховенството на правото, погазването на човешките права и лошото управление на икономиката, не оказват влияние върху популярността на онези, които са на власт. За съжаление, всеки път манипулацията на гласоподавателите се реализира чрез представянето на малцинствата (най-вече кюрдите и LGBTQ+ общността) като заплаха за мнозинството, което затвърждава предразсъдъците в крайно разделеното общество, а опозицията се асоциира с терористи и предатели на нацията. Това се постига чрез непропорционалната сила на пропагандата, благодарение на монопола над медиите, от който е много трудно да се излезе. Трябва да намерим начин да спрем този ирационален модел на авторитаризма. Трябва да сме силни, разумни, солидарни и смели, за да премахнем тази заплаха над свободата ни. Иначе бъдещето пред нас, не само в Турция, но и в цяла Европа, ще бъде мрачно. Нашите фундаментални права, свободи и цивилизацията, сама по себе си, ще бъдат застрашени. Трябва да действаме веднага.
Лукас Донт, режисьор на филма „Близо“: Ние сме безкрайно щастливи да бъдем част от тази селекция от пет филма, които по свой собствен начин говорят за нас, хората, за нашите парадокси и моменти, в които успяваме да удържим цялоста си; за копнежа по интимност, магичност и места, в които да изградим себе си, и които толерират различието. Благодаря на всички европейци, които гледаха тези филми. Да успеем да се свържем чрез филма с всеки отделен зрител е нашето истинско желание като творци. Taзи церемония идва в странен момент за нас, тъй като наскоро две прожекции на филма в България бяха спрени, поради протести. В София, хора с обидни за LBGTQ+ общността плакати, влизат в киното и правят снимки на посетителите на прожекцията. Поради съображения за сигурност се е наложило прожекцията да бъде отменена. Във Варна, само няколко дни по-късно, се е повторила същата ситуация. Мислите ми са с българската публика, която се е опитала да види филма, но е била възпрепиятствана. Какво е да живееш в европейска държава, в която гледането на филм за приятелство между момчета, неочаквано се оказва опасно? Мислите ни са и с унгарската публика. През юни 2021 г. унгарският парламент прие закон, с който цензурира LBGTQ+ общността в страната. Този антиLBGTQ+ пропаганден закон забранява представянето на куир тематика навсякъде, където може да има деца. По радиото и телевизията не се излъчва нищо, което засяга тези теми преди 22:00 часа. Целият екип на филма „Близо“ иска да изрази пълната си подкрепа към Европейската комисия, която реши да изправи Унгария пред Европейския съд, тъй като този закон върви срещу европейските норми и ценности. Бихме искали да се обърнем към Европейската комисия с предложение да обмисли и предприеме сходни действия срещу италианския министър председател Джорджа Мелони и нейните изказвания срещу LBGTQ+ общността. Човешките права са универсални, неотчуждими, неделими, взаимозависими и взаимосвързани. Обръщам се към всички зрители и всички деца, които искат да гледат филми, чиито истории ги репрезентират – ние стоим до вас, защото всяко човешко същество има право да разбере кой е и какъв иска да бъде, без значение къде се намира. Мислим за вас, изпълнени сме с надежда и гордост.
Карла Симон, режисьор на филма „Алкарас“: С този филм обрисувам конкретно място и конкретна агрикултурна работа. Това всъщност е работата на моите родители – те отглеждат праскови в Алкарас, малко селище в Каталуния. Винаги съм мислила, че земеделската работа, извършвана от семейства, е най-старото занятие в света. Струва ми се, че точно сега това занятие се намира в опасност, заради ниските цени, налагани от големите компании, но и заради климатичните промени, които предизвикват катастрофални последици в последните години. Намираме се в момент, в който трябва да запазим идеята за работа в малки общности, в която хората се отнасят с уважение към земята, а и по този начин земеделските райони няма да се обезлюдяват напълно. С моите чичовци често се шегуваме, че има огромно сходство в начина, по който те се грижат за земята, а ние правим независимо кино. Винаги първо трябва да се посади семенцето – в нашия случай това е идеята. Тя трябва да се полива, да се полагат грижи и да се борим със заплахите, докато най-после се появи плода. Понякога ми се струва, че независимото кино също се намира в опасност, и в Европейския парламент, и чрез LUX AUDIENCE AWARD, се опитваме да защитим, както правенето на кино, така и работата, извършвана от малки общности.
Съни Пелес, актриса от „Идиотският триъгълник“: Петте номинирани филми отразяват житейското разнообразие и правото на избори, в защита от дискриминация. Нашият филм разказва за сблъсъка между различни социални класи. Ролите, които играем, се занимават с насилието, унижението, властта и парите, но филмът не съди нито бедните и богатите, нито добрите и лошите, нито справедливите и несправедливите. В своя хумористичен, противоречив и поетичен стил, филмът ни позволява да осъзнаем, че като хора ние сме еднакви в нашата сърцевина. Оставени сме да почувстваме надеждата, че въпреки всичките ни грешки, можем да бъдем по-добри. Понякога просто трябва да отидем на кино. Нямаше да стоя тук пред вас, ако не беше прекрасния, гениален и уникален режисьор и сценарист Рубен Остлунд. Той казваше, че най-любимата му част от работата е с нас, актьорите, и ни насърчаваше да бъдем смели и да се проваляме, за да бъдем истински. Тогава настъпват неочаквани моменти, в които надскачаме себе си. Благодаря ти, Рубен. Благодаря и на продуцентите Ерик Хамендорф и Филип Бобер, както и на моите колеги актьори. Благодаря и на екипа, който организира тази прекрасна вечер, защото за мен и за всички номинирани е важно да подкрепяме демокрацията, а тази награда трябва да подкрепя всички онези филми, на които не се позволява да казват каквото мислят. Да живее киното!
Джoao Педро Родригес, режисьор на „Блуждаещ огън“: Тук съм с моя партньор Руи Гуера да Мата, сценарист и сценограф на моите филми. Пристигнахме вчера в Брюксел директно от Киев, където бяхме поканени на първия куир филмов фестивал в Украйна, който има чудесното име „Sunny Bunny“. „Sunny Bunny“ беше проведен за първи път символично по време на окупацията на Русия в Украйна. Това не значи, че ситуацията в Украйна по отношение на LBGTQ+ е добра. Фестивалът получи много заплахи в социалните мрежи. В деня на откриването, в близост до киното, на уличен стълб се появи стикер, на който пишеше, че хомофобията е нормална, след което трима души бяха арестувани. Миналият петък, пет минути преди края на прожекцията на нашия филм, се чу аларма за настъпваща въздушна атака. Помислихме, че прожекцията ще бъде прекъсната, но зрителите останаха, за да догледат филма, имаше смях и аплодисменти. След което хората напуснаха киното – трябваше да отидат в бомбоубежища. За съжаление, нямаше Q & A. Същата вечер в 22 часа отново се чу аларма – този път причината беше ракета, изстреляна от руснаците, която удари жилищен блок. Трима загинаха, а няколко души бяха ранени. Чухме експлозиите от нашия хотел. В Украйна нашият филм нямаше как да бъде показан, ако не беше фестивалът „Sunny Bunny“. Но, благодарение на номинацията за LUX AUDIENCE AWARD, нашият филм беше субтитриран на езика на всяка държава, членка на Европейския съюз, и беше показан във всичките двайсет и седем държави. Демокрацията и гражданските права са крехки и трябва да се борим за тях всеки ден.
* * *
ФИЛМИТЕ: ТЕМИ И ПОСЛАНИЯ
ГЕРГАНА ЦЕКОВА
ПРЕДСТАВЯ ПЕТТЕ ФИЛМА, НОМИНИРАНИ ЗА LUX AUDIENCE AWARD.
Наградата на публиката LUX AWARD е учредена през септември 2020 г. от Европейския парламент и Европейската филмова академия, с подкрепата на Европейската комисия и веригата „Europa Cinemas“, и е едновременно наследник на Наградата на зрителите на Европейската филмова академия и на приза LUX на Европейския парламент, който се присъждаше от 2007 до 2019 г. Номинираните филми се превеждат на всички официални езици на Европейския съюз и се прожектират в държавите-членки преди гласуването. Наред с популяризирането на европейското кино, наградата цели да повиши разбирателството и сближаването между отделните страни чрез даване на видимост на наболели социални въпроси. След промяната на статута на наградата през 2020 г., тя първо е присъдена на документалния „Колектив“ (2019) на Александър Нанау, а през 2021 г. я получава „Quo vadis, Аида?“ (2020) на Ясмила Жбанич.
На 27 юни наградата бе връчена за трета поредна година. Сред претендентите бяха пет филма от миналата 2022 г.: „Алкарас“ (Alcarràs), „Изпепеляващи дни“ (Burning Days), „Близо“ (Close), „Идиотският триъгълник“ (Triangle of Sadness) и „Блуждаещ огън“ (Will-o'-the-Wisp). Филмите бяха прожектирани за пръв път пред българската публика в рамките на 27-ия София Филм Фест през март. Зрителите имаха възможност да дадат своята оценка за филмите онлайн до 12 юни. При финалното класиране се взе предвид и оценката на членовете на Европейския парламент, която има същата тежест като тази на публиката, като за тазгодишните награди са подадени около 45 хиляди гласа.
„Алкарас“ (режисьор Карла Симон) разказва за семейство, чието препитание е застрашено след смъртта на собственика на земята, където се намира овощната им градина, и намерението на неговия наследник да я продаде за по-доходоносен бизнес със соларни панели. Сниман в едноименния град в Каталуния, „Алкарас“ представя преломен момент в живота на едно семейство, но и сигнализира за нещо по-универсално – за отминаването на една епоха от живота на хората. Ценностите на патриархалното общество – удовлетворението от изморителния физически труд на открито, храната, отгледана в естествени условия, отношенията между хората, основаващи се на честно дадена дума и спазено обещание, семейната сплотеност, започват да отстъпват пред всепоглъщащото желание за печалба, ефективност и механизиране на работата. Ролите във филма са поверени на натуршчици от местността, което придава особена автентичност на толкова вълнуващ и тревожещ разказ.
„Изпепеляващи дни“ е увлекателен трилър на режисьора Емин Алпер, показващ как корупцията и желанието за власт в турската провинция задушават всеки опит за промяна към по-добро. Емре (Селахатин Пашалъ) пристига в малкото населено място Яниклар, за да заеме поста на прокурор. Героят е изпълнен с решителност да бъде справедлив и непоклатим към всеки опит за манипулации и злоупотреба с власт. Независимо от неговата предпазливост, Емре бива въвлечен в интрига, която изправя самия него пред въпроса, доколко може да бъде неутрален съдник на случващото се и която може да му коства кариерата и дори живота. Филмът е красиво заснет с драматични кадри на природни пейзажи и епизоди, в които героят на Пасали се опитва да си припомни събитията от съдбовна вечер в Яниклар. Монтажът и музиката подсилват напрежението в тази драматична история.
„Идиотският триъгълник“ (режисьор Рубен Йостлунд) разглежда въпросите за социалното неравенство и доколко съществуващият социален ред би бил устойчив на катастрофални промени в заобикалящата ни среда. Карл (Харис Дикинсън) и Йая (Шарлби Дийн), които разчитат основно на външния си вид в поприщата им, съответно на модел и инфлуенсър, са поканени на круиз за свръх богати. След неочаквано силна буря двамата, заедно с малка група оцелели, се оказват корабокрушенци на плажа на непознат остров. Докато на кораба е ясно разграничението между богатите пасажери и обслужващия персонал, на привидно необитавания остров социалното разделение се оказва неприложимо. Филмът е сатира, занимаваща се с въпросите за обществения строй, за същността на капитализма и социализма, за конфликтите между новобогаташите и наследствено богатите, за преимуществата на красотата и младостта и най-вече, доколко тези категории биха имали значение, ако устоите на познатото ни общество изведнъж се сринат. Това е най-високо бюджетният сред номинираните филми, удостоен вече със „Златна палма“ в Кан и носител на още редица награди, както и три номинации за Оскар.
„Блуждаещ огън“ (режисьор Жоао Педро Родригеш) е нестандартен поглед върху темите за хомосексуалната любов, климатичните промени, расизма, колониализма и ролята на монархията. На смъртното си легло крал Алфредо (Мауро Кошта) си спомня за младежките години, когато постъпва на стаж в пожарната и се влюбва в чернокожия Алфонсо (Андре Кабрал). Сюжетът е силно стилизиран, историята се развива почти като на сън. Това усещане е засилено от наличието на хореографирано танцово изпълнение, епизод, в който голи и полуголи пожарникари представят пози от класически картини, като не може да не се спомене и натуралистично пресъздадената интимна сцена между двамата главни герои.
На церемонията в Брюксел с отличието LUX бе удостоен „Близо“ на Лукас Донт. Филмът представя историята на 13-годишните Лео (Еден Дамбрин) и Реми (Густав Де Веле), чието приятелство се разпада заради хомофобските подмятания на новите им съученици, смутени от тяхната емоционална и физическа близост. Макар една от прожекциите на филма през юни в София и прожекция във Варна седмица по-късно да бяха отменени, след като станаха обект на протестни акции, „Близо“ не разглежда ЛГБТИ+ тематиката, колкото криворазбраната представа за мъжественост и как нарушената близост между подрастващите момчета може да има трагични последствия за психическото им израстване. Режисьорът и операторът умело боравят с топлите цветове, за да се създаде усещането за юношество, невинност, приятелство и близост, но в разгръщането на фабулата тези цветове ще придобият по-мрачни конотации. Изпълненията на младите Дамбрин и Де Веле, за които това е дебют, са силни и убедителни. Филмът е носител на „Златна палма“ от Кан миналата година и има номинация за най-добър чуждоезичен филм на тазгодишните Оскари.
Както е заложено в целите на наградата LUX, номинираните филми разглеждат различни социални въпроси, които привличат вниманието на европейската публика. Макар с различна тематика, жанр и поетика, всеки от тях умело и увлекателно въвежда зрителите в своята проблематика, без да звучи натрапливо или твърде поучително. Темите са универсални – подмяната на честния труд и традиции от желанието за лесна печалба, корупцията и злоупотребата с власт, несправедливостта на социалния строй и разпределението на доходите, климатичните промени и расизмът, и са също толкова актуални за българската публика, колкото и в останалите европейски страни. Докато „Идиотският триъгълник“ и „Блуждаещ огън“ предават своите послания чрез директни, понякога крайно натуралистични и шокиращи сцени, останалите филми разчитат на по-приглушена атмосфера – носталгичното звучене на последното нормално лято на семейство Соле в „Алкарас“, тъгата по изгубеното приятелство в „Близо“ и бавно разгръщащото се напрежение и загадъчност на „Изпепеляващи дни“.
Социалната ангажираност на филмите не взима превес над естетическите търсения на режисьорите. Всеки от филмите има своя специфична стилистика, като най-отчетливо се открояват „Близо“, „Изпепеляващи дни“ и по-авангардният „Блуждаещ огън“. Жанровете на номинираните филми – от комедийно-сатиричните „Идиотският триъгълник“ и „Блуждаещ огън“ през драматичните „Близо“ и „Алкарас“ до трилъра „Изпепеляващи дни“, показват само част от многообразието на европейското кино. Сред тазгодишните предложения няма представители на документалното и анимационното кино, романтичния и научнофантастичния жанр; липсва и отразяване на женската тематика.
Моят фаворит сред номинираните филми и съответно този, който оцених най-високо, е „Близо“ на Лукас Донт. Филмът дълбоко ме впечатли със своята нежна и деликатна палитра не само по отношение на визуалното, но и при изграждането на взаимоотношенията между двамата главни герои. Основните мотиви в сюжета – за израстването, загубата на приятелството и детската невинност, осъзнаването на строгите социални ограничения, резонираха в мен най-силно, в сравнение с темите на останалите номинирани филми. Неразбирането, което филмът срещна в България, още повече засилва неговата значимост и навременност. В реакциите на втори план прозира и друг проблем – за свободата на изказването и изкуството, за цензурата на творчеството, с които страната ни за жалост има горчив опит от не толкова далечното минало. По време на церемонията за присъждане на наградата LUX в Брюксел режисьорът Лукас Донт спомена събитията в България и какво означава в държава-членка на Европейския съюз човек да не се чувства в безопасност да гледа филм за приятелството и близостта между две момчета.
Прожекциите на „Близо“ у нас се явиха като своеобразен лакмус за обществото и всъщност затвърдиха опасенията на филма – че автоматичното омаловажаване и отхвърляне на невинната близост между момчетата, на първосигналното им обвързване с романтични чувства и последващите присмех и дискриминация, са тревожни сигнали и изключително вредни за подрастващите. Докато във филма героят на Лео трябва да преживее лична трагедия, за да осъзнае това, нека се надяваме, че за нашето общество този път няма да е толкова болезнен.
