АНАСТАС ПУНЕВ
36-ото издание на Киномания ще бъде запомнено с обичайната си стабилна и разнообразна селекция, ловко лавираща между гръмкия „фестивал на фестивалите“, отделни нови (предимно френскоезични) бисери и други тематични удоволствия, както и подчертано представителна класическа секция – за съжаление, отчасти вдъхновена от най-неприятните скорошни поводи.
Големите премиерни заглавия, за които се говореше най-много в дните на Киномания, бяха „Семейство Фейбълман“ на Стивън Спилбърг, „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона и „Идиотският триъгълник“ на Рубен Йостлунд. Общото между всички е здравата им драматургична основа, но и отличния емоционален баланс – на моменти сантиментални или комични, а в други – смъртно сериозни. Макар филмът на Йостлунд да събира най-противоречиви отзиви от трите, успехът му на церемонията на Европейската филмова академия за пореден път потвърди, че шведът в най-голяма степен е европейският режисьор, който може да върне дори българските зрители обратно в киносалоните, което е видно и от разпродадените билети за прожекциите му.
„Идиотският триъгълник“ е свръхсатирична социална критика, която подобно на „Форсмажор“ и „Квадратът“ се интересува най-вече от човешката психология, но в унисон с нарастващата амбиция и популярност на Йостлунд, отива още по-далече с ясното намерение да служи като хроника на целия съвременен свят, и то без да губи своя хумор. Тази напълно неприкрита целенасоченост заслужава комплименти на фона на струящото лицемерие в киното, още повече че филмът носи много категоричен и все по-разпознаваем почерк сред морето от еднообразие. Същевременно той се опитва да бъде твърде много, без да има необходимия материал (а и време) за всичко. Сатирата срещу света на свръхбогатите и тяхното преяждане в буквален и преносен смисъл е безспорно силна и забавна, но на моменти граничи с карикатура, което води до обратен ефект. Психологическите наблюдения са общо взето верни, но твърде очевидни, като за Йостлунд особено значение изглежда има финалната част от филма, когато бедните и онеправданите се оказват във властова позиция и започват да злоупотребяват по същия начин, както е злоупотребявано спрямо тях преди това. Въпреки искреността на това послание, то е твърде директно отражение на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг.
Ако има наистина съвършена сцена в „Идиотският триъгълник“, това е разговорът в началото на филма между Йая и Карл (Шарбли Дийн и Харис Дикинсън), докато спорят кой трябва да плати сметката. В типичния за „Форсмажор“ стил екранното време се разтваря в пълно противоречие с конвенциите, а първосигналните реакции на двамата казват толкова много за тях, колкото и едно корабокрушение не може, при това без дидактизъм, а понасяйки се на крилете на нелепостта. Когато този подход на Йостлунд, вдъхновен от предозирането с интернет клипчета и мемове, вземе превес, „Идиотският триъгълник“ е брилянтна човешка трагикомедия. Когато обущарят погледне по-високо от обувките, резултатът е по-скоро половинчат.
Музикалната програма на Киномания също заслужаваше определено внимание. Артисти като Дейвид Боуи, Ленърд Коен и Сезария Евора дават подходящ материал за кино, но само ако има кой да го оформи. Докато „Moonage Daydream“, филмът на Брет Морген за Боуи, е феерия в прекрасен излишък (повече за него в културния афиш към броя), „Сезария Евора“ на Ана София Фонсека е далеч по-скромен в изразните средства, но това не го прави по-неубедителен.
Точно обратното – починалата през 2011 г. изпълнителка на морна е проследена в най-непринудени ситуации от личния ѝ видео архив, за които тя самата никога не е и предполагала, че ще бъдат използвани за филм. Само в този изненадващ формат може да забележим разликата между артистите „с човешки облик“ и човек като нея, който дори не се възприема като артист. Сезария Евора е абсолютният антипод на всичко звездно, но не само – филмът показва как в нейната световна известност няма никаква логика. Тя е не просто едра черна жена от затънтено и бедно място в Африка, и не използва нито един от тези факти като път към звездите, а най-вероятно не е чувала термина „женско овластяване“. Така филмът се превръща в своеобразна ода на щастливата случайност, но и опит за десакрализиране на таланта. Ако досега „босата дива“ е звучало като красиво прозвище, филмът показва, че дивата е била боса единствено защото хората в Кабо Верде не обичат да носят обувки, особено когато нямат пари.
Трудно може да се открие друг подобен филм, който да разказва толкова искрено, без да се спестяват неудобните детайли – за проблемите на Евора с алкохола и цигарите, за тежкия ѝ характер, но и без изобщо да се губи пълната картина на живота ѝ, включваща стигащия до наивност хуманизъм и грижа за хората около нея, както и историческото ѝ значение за целия остров. Усилията на Фонсека в това отношение са не просто дългогодишни, но са довели до един разказ, който държи на кохерентността на историята, а не на хронологията на реалния път на Сезария. Бедността в Кабо Верде е представена сред кадри от някои от най-великите ѝ концертни изпълнения, така че едновременно да се даде контекст, но да не се търси лесното социално послание.
Както вече стана дума, класическата програма на Киномания беше безспорният фаворит на публиката, като филмите: „Дискретният чар на буржоазията“, „Теорема“ или „Моята нощ с Мод“ не се нуждаят от реклама (въпреки че си позволихме такава в нашите афиши). Един от по-странните, но не по-малко сполучливи избори беше „Страст“ на Жан-Люк Годар, който бе селектиран редом с „Особняците“ – може би най-гледаемата лента на починалия тази година режисьор.
„Страст“ е част от 80-тарския „прероден“ Годар, който зарязва маоизма и открива силата на видеото не без помощта на съпругата му Ан-Мари Миевил. Към този момент никой не очаква от него да се отнася любезно към малкото му останали зрители, или по думите на Ален Бергала – вече не са останали живи режисьори, с които да се сравнява, да ревнува или да има какво да открадне от тях. Въпреки това филмът е своеобразен мост към миналото и Новата вълна – не само защото е първият заснет с Раул Кутар от петнайсет години насам, но и защото могат да се открият явни сходства с „Презрението“. Отново става дума за филм, посветен на снимането на филм, като освен появата на Мишел Пиколи (макар и в по-различна роля), тук са и досадните продуценти, и обърканият творец, неспособен да реши проблемите в личния си живот.
Тази метафикция действа като нещо подобно на сюжет на филма (макар такъв в действителност да няма), но и като обяснение за липсата на сюжет. За голяма част от публиката това звучи претенциозно, но всъщност има нещо силно ободряващо (а и иронично) при мисълта, че Годар е успял да заснеме филм, който се води изцяло от идеята за режисьор, който иска да прави кино и не успява, защото, по собствените му думи, няма как да напише убедителна история, докато не я изживее – а самият филм представлява това изживяване на историята му. Разбира се, тази идея е украсена с вечното съмнение на французина относно манипулацията в киното (героите често стигат до предела на брехтианството и си напомнят какви са правилните реплики на екран), а не липсват и препратки към всички други изкуства. Централният мотив във филма са опитите за възпроизвеждане на класически картини на Дьолакроа, Гоя и други като нещо много скъпо и необяснимо като проект, но въпреки това смътно наподобяващо амбицията на самия Годар. Освен като още един документ, отразяващ неповторимия му стил, „Страст“ е и достоверен филм за началото на 80-те години. Режисьорът протагонист се връща в Полша, за да помага в борбата на „Солидарност“, а след него от местната фабрика се присъединяват героините на Хана Шигула и Изабел Юпер, което само по себе си няма как да не усмихне от дистанцията на времето.
Френското кино изпъкваше и в рамките на своеобразния минифестивал на френския филм. „Брат и сестра“ на Арно Деплешен с участието на Марион Котийар събра най-сериозен зрителски интерес. С типичната си ненатрапчивост изпъкна новият филм на Миа Хансен-Льове „Една хубава утрин“. По подобие на „Островът на Бергман“, но най-вече „Бъдещето“, датчанката е взела и рециклирала най-хубавото от френското кино – генетично заложения му екзистенциализъм и спокойния ритъм, зад който обаче избуяват дълбоки емоции и любов във всичките ѝ вариации. Леа Сейду пък е също толкова красива в уязвимостта си, както Вики Крипс или Изабел Юпер в предходните два филма на Хансен-Льове. В амплоато си на Сандра – самотна майка, разположена между света на болния си баща и забранената любов с женен мъж, тя е едновременно навсякъде и никъде и е сред най-интересните женски персонажи напоследък.
Големите изводи от филма не се крият в критичните моменти от фабулата, а някъде между тях, когато опитите на Сандра да подреди живота си се разпиляват, а моралните дилеми се разгръщат по обичайния тежък начин. Който очаква изненадващи обрати или особено оригинален сценарий от „Една хубава утрин“, ще остане разочарован, но ефектът от привидната лекота на този тип кино, който те връхлетява едва накрая като вирус, е неповторим и изисква много неблагодарна и скрита работа най-вече с актьорите. Когато става дума за „slice of life“ тип филми, посветени на абсурда на ежедневието, дори модни икони като Котийар в „Два дни, една нощ“ могат да изглеждат неузнаваемо, и това се отнася в пълна степен за Сейду. Облечена в дънки и с къса коса, тя е лишена от цялата си съблазнителна красота, но останала без нея, успява да се превърне в главен герой в собствения си живот.
