ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА

ЗА УСПЕХА НА БЪЛГАРСКИЯ РЕЖИСЬОР ИЛИ 24 ОСНОВАНИЯ ДА БЪДЕ ОБИЧАН ОТ ЗРИТЕЛИТЕ

В киното от кого, ако не от режисьора, се очаква да бъде личност, който е отговорен за качествата на един филм и в най-висша степен негов автор. В киното ТОЙ Е. Но как изглежда режисьорът-образец не според елитарните стандарти на критика и фестивали или професионалните критерии на колеги, а според народната любов и признание?

Предвид празника на българското кино, ще дам примери от него – поне сме изгледали де що има филм. Ако в момента някой не е в час с българското кино – значи просто не се интересува. Защото медиите ни облъчват до премала с родна продукция – и на голям екран, и на малък, и в интернет, и по фестивали – родният пример е „на една ръка разстояние“.

Избрала съм две знакови фигури, съответно от по-стария (до 1989-а) и по-новия (след 1989-а) периоди, които само на пръв поглед може да изглеждат несравними – Иван Андонов и Николай (Ники) Илиев. Ще обясня защо точно тях: в последната засега представителна класация на БНТ „Лачените обувки на българското кино“ от 2015 г., мащабно разгърната чрез всенародно гласуване,  Иван Андонов има два филма в челната десятка „Опасен чар“ и „Вчера“. Само Въло Радев постига същото с „Крадецът на праскови“ и „Осъдени души“, но те и двата са екранизации и тема на друг разговор. Може да се каже, че сред зрителите, поне телевизионните зрители на български филми, Иван Андонов е най-успешният филмов режисьор – подчертавам „успешен“, за да не навлизаме в по-сложните естетически параметри на критическото мислене. А „Живи легенди“ на Ники Илиев се класира на 11-то място, най-високото за филм, произведен след 1989 г., тоест резултат на вот, който не е нито исторически, нито класически.

1. Първоначална отличителна черта за любимата личност – успехът. Успех не сред специалисти, а сред зрители. Измерен не в награди, а в гледания. Публиката да ги обича.
2. Успех, който носи популярност. Не е анонимен, нито отборен, макар киното да е екипна професия. И най-вече се отчита от медиите – в класации, в интервюта, в портрети, в участия. Вижда се на екран, разбираем е и докосва всеки.
3. Успех, който не идва веднага. Знаете ли кой е режисьорският игрален дебют на Иван Андонов? „Трудна любов“ (1974), където той играе и главната роля в любовен дует с Цветана Манева, по новелата на Вера Мутафчиева „Белот на две ръце“. Скромен резултат и полузабрава. Режисьорското начало на Ники Илиев също не е окуражаващо – „Кажи здравей на татко“ (2007), където изпълнява и главната роля (познато, нали?). Сценарият е на собствения му баща, театралният режисьор Бойко Илиев, по пиеса на актрисата Анна Петрова. Ефектът е същият – скромен резултат и полузабрава.
4. Трудолюбие. Вместо отказ и обезкуражаване от нeсполучливия старт, следва упоритост и последователност. При криза, житейска или професионална – отново гмурване в работа. Съчетано със западняшка стриктност и изпълнителност. Солидно количество филми – на възрастта на Ники Илиев някои негови колеги тепърва се борят за пълнометражен игрален дебют.
5. Прилично образование и уважение към знанието. Иван Андонов е завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ по време, когато още е нямало висше кинообразование. Той до смъртта си остава в съзнанието на близките си като известен ерудит с широка култура. Ники Илиев е завършил френската гимназия, което си е интелектуален избор за 90^-те години. И кинорежисура в НБУ – помня го като добър студент, съвестен и точен.
6. Семейството помага, макар и да не е очевидно. Както са го казвали през ХIХ век – нека момчето да е от сой. Иван Андонов е с известно потекло, дядо поборник в Априлското въстание и един от организаторите на Съединението. И с роднини по лагери, заклеймен в графата „буржоазен произход“, заради което е имал доста спънки в професионалното си и, представете си, партийно издигане. Ники Илиев има баща театрален режисьор, основна фигура в театър „Възраждане“. И популярна майка – проф. Мирослава Кадурина, дерматолог в „Ачибадем“, спонсор на филмите на сина си.
7. Реализация на актьорското поприще. За режисьора да започне като актьор съвсем не е задължително, но също помага. Веднъж да те запомнят, а после можеш и да продължиш, за да поддържаш популярността. Иван Андонов дебютира в „Години за любов“, но става любимец на публиката с „На малкия остров“ (1958) като Ученика. Следват много участия, сред които забележителни за мен са тези в „Отклонение“ и „Иван Кондарев“, но не са за подценяване и тези в „Инспекторът и нощта“, „Един наивник на средна възраст“, „Процесът“, „Мъже в командировка“. Ники Илиев започва в киното с епизодични участия в снимани в България екшъни, като в тях се издига до екранизацията по Борис Акунин на „Турски гамбит“. И си подбира роли в собствените филми – ако не главните, не и епизодичните, а специалните (с това поведение ми напомня Никита Михалков в късните години).
8. Разностранни изяви. Иван Андонов започва авторството първо с анимация и там натрупва опит и успех – „Пейзаж“, „Стрелбище“, „Есперанца“, „Мравка, истинска мравка“, „Мелодрама“. Съсредоточава се върху режисурата, но винаги е поддържал първата си страст, рисуването, има няколко самостоятелни изложби, а в последните си години прави само това. Ники Илиев още в 11 клас е водещ на предаването „Мело ТВмания“ по Канал 1. Омайваше ни от рекламите на модната агенция „Ексграунд“ като манекен, като през 2017 г. получи приза за най-стилни и успешни българи „БГ модна икона“; беше член на журито на популярния телевизионен формат „България търси талант“, сезон 4.
9. Красота или поне чар. С подчертана индивидуалност и аристократизъм. И двамата са високи, изискани, с меко и интелигентно излъчване. Разбивачи на женски сърца. Иван Андонов се отличаваше с изключителен тембър на гласа, Ники Илиев – с лъчезарно-притеснителна усмивка.
10. Пъстър личен живот – благодатен за клюки и нееднозначно тълкуване, пълен с измислици и интриги. Браковете на Иван Андонов (с актрисата Леда Тасева и Люба Маричкова, сестра на „щуреца“ Кирил Маричков), недомлъвките за афери с Цветана Манева, Невена Коканова, журналистката Аглая Коцева – разнищвани в медиите. При Ники Илиев – съмнения за незаконен син, което отрича. Звезден брак, приключил след шест години, със Саня Борисова, като него актриса в „Забранена любов“, манекенка и участничка във филмите му. Подхвърляния за отношенията му с Дарина Павлова, вдовицата на бизнесмена Илия Павлов, негова колежка в журито на „България търси талант“, а сега и с дъщерята на президента Дарина Радева, студентка в НАТФИЗ.
11. Ползотворен трудов процес – работят бързо и създават лека атмосфера на снимачната площадка. Всеки от техническия персонал в киното мечтае да е част от екипа им. Грижат се за подчинените си от кафето до заплащането – добри ръководители без недостатъците на чиновниците.
12. Работа в телевизията. Не подценяват медията и задължително минават през сериал. Иван Андонов снима „Дунав мост“ (1999) по време, когато сериалите се появяват инцидентно и го превръща в хит, противоречиво коментиран и дори оплюван, но популярен. Ники Илиев играе в „Забранена любов“ (2008 – 2011) – форматът е адаптация от австралийския вариант Sons and Daughters и немският Verbotene Liebe, но най-много черпи от сръбския римейк. Един от първите, които ще оповестят бума на българските сериали. А в момента се изявява като сърежисьор заедно с Мартин Макариев в „С рeка на сърцето“ по Нова телевизия.
13. Добро възпитание. Двамата са мечта за общуване – светски, радост за интервюиращите, но трудно се съгласяват да участват, любезни към зрителите, доброжелателни към непознати. Не се възгордяват и не говорят само за себе си, по-скоро интроверти.
14. Целеустременост. Знаят точно какво искат, борят се с нокти и зъби за него – но го постигат не с диктат и изостреност, а с харизма и мекота.
15. Акцент върху устойчивите модели на жанровото кино. Иван Андонов прави комедии („Самодивско хоро“, „Дами канят“, „Опасен чар“), но може да се справи и с филм за съзряването като „Вчера“ или с притча като „Бяла магия“. Моят любим негов филм е „Покрив“, който пък се вписва в традицията на миграционния цикъл и темата за еснафството. Ники Илиев се развива в романтичната младежка комедия („Чужденецът“, „Живи легенди“) с международно участие, което засилва („Нокаут или всичко, което тя написа“). С годините романтичната комедия се запазва, но от младежка се прехвърля върху перипетиите на средната възраст.
16. Уважение към изпълнителите. От личен опит и двамата знаят какво е да ценят актьорите си. Използват обичани и популярни лица, като им дават шанс и за малко нестандартност. Незабравим е Стефан Данаилов като инструктор-сваляч в „Дами канят“, Тодор Колев като измамник със стил в „Опасен чар“. Ники Илиев пък успява да включи европейски звезди като Кристоф Ламбер („Чужденецът“) и Микеле Плачидо („Живи легенди“) и да вдъхнови Башар Рахал, Орлин Павлов, Александър Кадиев извън телевизионно-водещите им или музикални прояви.
17. Адаптивност. Когато се търси комедия, те предлагат комедия, но не само. Ако трябва социален филм, ще се справят и с него. Иван Андонов снима „Мечтатели“ за Димитър Благоев и само година след това антиконформисткия „Вчера“. 90^-те години пък разчиства сметките си със социализма чрез „Индиански игри" и „Вампири, таласъми“. Ники Илиев покрива дефицита за положителни емоции в младежка среда сред средната класа – този социален слой, който най-добре познава. Адаптира се възрастово, но запазва позитивизма. Умее да преодолее и предизвикателствата на промяната – затова и не съм изненадана, че в сериала „С река на сърцето“ сменя жанра към семеен екшън.
18. Критиката не ги долюбва. При Иван Андонов има обвинения в политически конформизъм и липса на индивидуалност, хамелеонство в стила. При Ники Илиев се тръгва от пренебрежително надсмиване и се достига до заклеймяване в кичозност.
19. Колегите им режисьори също не са във възторг от тях и като резултат наградите им не са значими – повече на публиката и на второразредни фестивали в чужбина. А комисиите по-често ги отхвърлят на своите сесии.
20. Чудесно усещат обаче какво търси публиката – и услужливо ѝ го предлагат. Имат определена ориентация към масовия вкус. Отношенията им с аудиторията са на „споделена любов“. Никога не си позволяват надменност или незаинтересованост към нея. Прекрасен ход от тяхна страна е действието да се пренася в провинцията. Там жителите и без това се чувстват ни риба, ни рак и един уважителен реверанс към техния бит и душевност ги спечелва моментално. „Дами канят“, „Самодивско хоро“, „Покрив“, „Черешова градина“, „Дунав мост“ – все живот в периферията, с чеховския копнеж към големия град. Иван Андонов, родом от Пловдив и космополит, проявява свръх заинтересованост и уважение точно към онези, които по произход, манталитет и положение са най-далече от него. Ники Илиев запраща героите си в Лещен и Балчик със същата лекота, с която ги запокитва в Париж, Монако и Ница, а после ни потапя в Пловдив, утвърждавайки го за културна столица на Европа. Сега на дневен ред е Видин.
21. Усредненост, стигаща понякога до безличност. Нито един компонент на филмите им не се откроява особено: няма впечатляваща визия и операторски решения, изобретателна режисура или друг белег на незабравима творческа индивидуалност. Репликите, които се помнят, примерно от „Опасен чар“ за куче-касичка и т.н., са писани от друг (Иван Андонов работи по сценарии на Георги Мишев, Николай Хайтов, Константин Павлов, Свобода Бъчварова, Владо Даверов). Ники Илиев в момента има шанс да работи не по собствен сценарий, а по такъв на писател (Георги Тенев) и специализиран екип.
22. Мейнстрийм и масов вкус. Нищо общо с арт киното и елитарността, няма екзистенциални лутания и философски дебати, авторското кино им е чуждо.
23. Оригиналността не е приоритет. Преклонение пред добре разказаната история, при която гледането с пуканки и кока-кола няма да е проблем, между шопинг и вечеря fast food в някой мол.
24. Филмите почти нищо няма да загубят, ако се пуснат на телевизионния екран, на монитора на компютъра, дори на телефона – нито визията, нито детайлите са толкова нюансирани и неуловими.

Естествено, че така предложеният наръчник с параметри, които помагат или не достигат на един режисьор да се превърне в звезда и модел за подражание, е спорен, но се надявам, че може да бъде сюжет за малък размисъл сред колегите режисьори.

Така описаната личност е идеална за любимец, но дали ще се обърнете към нея с Маестро или Мастър?