АНАСТАС ПУНЕВ
Рожденият ден на Дейвид Боуи е същински празник на изкуството, а „Moonage Daydream“ на Брет Морген идва като подарък за всичките му фенове с прожекция на 8 януари в Дом на киното. Филмът е точно онова, което Боуи заслужава, защото подхожда на самия него като натюрел – емоционален, изменчив, леко объркан и хаотичен, но направен с много любов. Негативните рецензии всъщност казват много повече от позитивните, защото обикновено идват от онзи тип меломани, които държат на биографичното и хронологичното, или пък си имат любим етап от кариерата на Боуи, който не е достатъчно сериозно засегнат във филма. Именно отказът от стандартния биопик е проникновението на този филм, тъй като за разлика от всички ленти, изтъкани от интервюта на съвременници и приятели, тази се опитва да води действието от гледната точка на своя главен герой, без отражение и без чужди гласове. И дори да не е най-пълната картотека от информация за Боуи, то със сигурност е много близо до отговора как такъв артист изобщо е решил да погостува на нашата планета.
Брет Морген избира да посвети филма си на нещата, които британецът е направил, а не на наследството му или влиянието върху поп културата, които изглеждат второстепенни пред желанието му да се трансформира. В това отношение режисьорът действа като диджей и амбициозно заявява, че колажът от образи и думи зависи изцяло от неговата преценка, а не от каноните на историографията. Думите са съпроводени от най-подходящата музика за целта, което превръща изживяването в нещо комплексно – то не е трибют, защото изразните средства и особено монтажът са твърде кинематографични, за да се сведе до фенска изповед, но и не е твърде отстранено от своя обект, тъй като играе директно със сетивата и представите ни за него. Въпреки че архивната стойност на „Moonage Daydream“ е забележителна и всеки ще научи нещо ново, Морген не се свени да комбинира по-непознатите кадри с някои от най-известните интервюта с Боуи през годините, воден единствено от желанието да обясни неговата уникалност.
Колкото и вълнуващ човек да е Боуи, основното достойнство на филма е, че говори за видимия Боуи, за изцяло артистичните му изяви като „колекционер на личности“, без да ги обяснява с нестандартния му личен живот. Така би желал самият Боуи, който е известен с това, че запазва мистерията около себе си и дори успява да се скрие от публиката в последните години от живота си. Добро потвърждение, че тази мистерия е неизменна част от образа му, е случайната история за популярността на алтер егото му Зиги Стардъст – резултат от една съвсем невинна употреба на поредния костюм, която се оказва решаваща за 70-те години и, както се забелязва във филма, изобщо не е била умишлено търсена.
За недоволните от филма може би липсват комплименти от хора като Боно, но Дейвид Боуи, противно на опитите да бъде наричан „баща на глема“ или „кръстник на алтернативната музика“, е преди всичко обърканият хамелеон, който сменя прически и дрехи със същата динамика, с която сменя влиянията или партньорите си и най-чудното е, че в основата на този иконичен свръхчовешки образ е един много приземен мъж, който така и не се взима насериозно.
Както и преди е ставало дума в тази рубрика, Адам Къртис също като Боуи въплъщава артистичната свобода, макар и по диаметрално противоположен път. Журналистът от BBC използва най-дълбоко заровените телевизионни архиви, за да направи буквално от нищо нещо – струпването на кадри ражда заразен наратив, който е много труден за оборване. „Russia 1985 – 1999: TraumaZone“ е името на новата осемчасова поредица на Къртис, която отново се разпространява свободно в интернет и дори няма нужда от субтитри, тъй като британецът се е ограничил до съвсем семпли надписи между кадрите без никакъв задкадров коментар. Липсата на легендарния му глас ще смути и обърка в началото, но около средата на осемте часа безпощадното замеряне с образи и връзки между тях ще доведе до познатия хипнотичен ефект от предишни негови документални филми като „Хипернормализация“.
Темата този път е развитието на руската държава през годините от перестройката до идването на власт на Путин, като основната теза, която се налага в осемте епизода, е, че в Русия никога не е имало истински шанс за демокрация. От своя страна Путин е представен като неизбежен апотеоз на процесите, започнали в началото на 90-те години – насилствените опити за шокова терапия в икономиката, довели до рязко забогатяване на малцина и тотална мизерия на огромни части от населението, но е не по-малко логично продължение на авторитаризма и дворцовите битки, присъщи на тази държава от векове. За хората, които демонизират руския президент и навярно биха очаквали филмът да покаже някакъв велик заговор, Къртис е подготвил изненада. Путин се появява едва в последните десет минути, сякаш от нищото, за да се потвърди неговият инцидентен характер, докато конституционната криза от 1993 г., наивната вяра на Горбачов и неадекватните решения на Елцин са далеч по-обилно представени като предвестник на руското управление от началото на XXI век.
Позицията на Къртис може да се оспорва, но никой не може да отрече, че в свят на политическа коректност и прекалено усложняване има нужда от автори, които не се срамуват от опростенчество – особено когато част от тезата им е, че опитите за проповядване на плурализъм се използват ловко от статуквото за удържане на позициите му. Нормално е социалистите да гледат критично, защото не са съгласни с тезата за провала на социализма чрез руския пример, а пък „модерните“ хора да смятат натрапените аналогии с актуалната политическа бъркотия в западния свят за прекалено манипулативни. Най-добрата защита срещу тези атаки е, че режисьорът е по-малко журналист, отколкото може да се очаква от собствените му заявки, и истинският му фокус е върху отделни хора и образи, превръщащи тази тъжна хроника в нещо сюрреалистично.
Със сигурност всеки би откроил различни сцени, които блестят независимо от посланието на филма и дори изглеждат твърде странно, за да се повярва, че са автентични. За някого това биха били двамата мъже, които в отчаянието си ровят гробове на немски войници от Втората световна война, за да открият нещо за крадене, за други ще е не по-малко отчаяната двойка, която снима домашно порно, за да изкара някоя рубла, докато комитетът по съставяне на текст на новия химн е толкова забавен и абсурден, колкото само животът може да бъде. Най-впечатляващи са обаче героите, които се появяват няколко пъти в хода на осемте часа и носят със себе си още по-ударната емоция, че всичко е едно гигантско повторение. Перестройката е обяснението за икономическата криза, а тя от своя страна – за провала във войната в Чечня, като през цялото време няма алтернатива нито на бруталния грабеж, нито на смазването на индивидуалните свободи и така до момента, в който войната в Украйна изглежда не по-малко безумна и същевременно предрешена от същите тези процеси. Тези изводи не са нови или оригинални, но никога не са били изразявани чрез толкова чисти дози кино.
„Moonage Daydream“ може да бъде гледан през януари в Дом на киното.
„Russia 1985 – 1999: TraumaZone“ може да бъде гледан свободно в интернет.
