ЯНА СТЕФАНОВА
НОМИНИРАНИЯТ ФИЛМ „МАЕСТРО“. СЪЩЕСТВУВА ЛИ ГРАНИЦА МЕЖДУ ЖИВОТА И ИЗКУСТВОТО?
Възможно ли е да съществува една единствена дума, която да определя същността ни? Има ли граница между живота и изкуството? Дали ще съжаляваме за съзнателните избори, които правим?
Разказвайки за диригента и композитор Ленард Бърнстайн и брака му с актрисата Фелисия Монтеалегре, филмът „Маестро“ на Брадли Купър поставя някои от тези въпроси. Брадли Купър е режисьор и изпълнител на главната роля, а актрисата Кери Мълиган е в ролята на Фелисия. Мая Хоук е Джейми – една от дъщерите на двойката. Продуцентският екип е впечатляващ – Мартин Скорсезе, Стивън Спилбърг, Фред Бърнър и други. Сценарият е писан от Брадли Купър в партньорство с Джош Сингър. След „Роди се звезда“ това е втори режисьорски опит за Брадли Купър и публиката очакваше с интерес да види неговия прочит на живота на знаменития музикант. Самият Купър прекарва дълго време в подготовка за филма – в продължение на шест години се учи да дирижира, за да може да изпълни една от ключовите сцени в „Маестро“. Споделя, че от малък е запленен от диригенти и тяхното изкуство, дори е пожелал диригентска палка като подарък за Коледа. Едно от нещата, които го впечатлява при Бърнстайн е, че той дирижира с всяка фибра от тялото си, китките са само проводник на това, което извира дълбоко от него. В „Маестро“ Брадли Купър и целият екип са се водили от максимата, че за да се създаде изкуство под каквато и да било форма, трябва любов и разбиране към обекта, за когото разказваш.
С номинация за най-добър драматичен филм „Маестро“ бе сред ключовите претенденти на наградите „Златен глобус“. Брадли Купър се бори за най-добър филмов режисьор и най-добър драматичен актьор, а Кери Мълиган бе отличена с номинация за най-добра актриса в драматичен филм. Уви, филмът не бе удостоен със статуетка, но животът на Ленард Бърнстайн, пресъздаден на екран, е тема, която вълнува и заслужава внимание.
В първите кадри на „Маестро“ виждаме Ленард Бърнстайн на около 70 години, свирейки на пиано сегмент от свое произведение като част от интервю и споделя за влиянието, което вече починалата му съпруга е имала върху живота му. В следващата сцена сюжетът се разгръща чрез събитието, което изстрелва 25-годишния Ленард Бърнстайн на световната сцена – дебюта му като диригент на Нюйоркската филхармония в Карнеги Хол. Плод на щастлива случайност, която ще се окаже съдбоносна за цялата му кариера. Епизодът, в който получава обаждане да замести болния Бруно Валтер, показва енергията, която бушува в него и задава темпото на целия филм. Вдигането на завесата загатва усещането за живот като на сцена и задвижва въображението на зрителите. В началото камерата е неподвижна, а действието се разгръща в обсега ѝ. Веднага след това тя следва екзалтирания спринт на диригента към Карнеги Хол. Това са и два от основните похвати, използвани в лентата. В унисон с характера на главния персонаж камерата и монтажът, особено в първата половина на филма, пресъздават радостно, понякога главозамайващо изживяване. Бърнстайн е насочен винаги напред, към следващата цел, към следващата композиция.
Когато Ленърд и Фелисия се запознават, композиторът отдавна вече е авторитетно име в музикалния свят. Сцената, в която за първи път се появява героинята на Кери Мълиган, създава усещане за ретро холивудско кино. Тя слиза от автобуса и изплува от тъмнината под звуците на композиция от „В града“. Определят Монтеалегре като светлината в живота на диригента и във филма това е загатнато още с появата ѝ. Първият им разговор е сякаш основен мотив от живота на Бърнстайн – възможно ли е да бъдем определяни като личности по един единствен начин? Според него категорично не. Вярва, че за да оцелееш в света, трябва да притежаваш много и различни качества. Именно дуалността на Бърнстайн е водеща сюжетна линия в „Маестро“. От една страна е професионализмът – като диригент той може да бъде шоумен, раздаващ се за оркестъра и за публиката, живеещ за тяхното обожание, от друга – той съществува интровертно като композитор, далеч от останалия свят, музицирайки. Според авторите на филма диригентът е склонен към емоционални полярности. Понякога е погълнат от замаяно въодушевление, а друг път от мрачно отчаяние. Може да бъде едновременно общителна публична личност, а в следващия момент да изпадне в дълбока депресия.
Съчетавайки черно-бели и цветни кадри, филмът преминава през различните етапи от живота и връзката на Бърнстайн и Монтеалегре. Представени като отделни фрагменти, те сглобяват картината на живот, отдаден на музиката и сцената, в който неизменно и все по-често се прокрадват сенки. Брадли Купър споделя, че в процеса на снимане е било важно киното да се усеща като спомен, като представа за определени времеви периоди. С избора на цветове и цялото ретро усещане, което филмът носи, този ефект е постигнат. А благодарение на елегантен монтаж границата между личния живот и сцената е размита. Затова и част от епизодите с Бърнстайн и Монтеалегре са като фантастична поредица, наподобяваща представление. Сцена, показваща репетиции за филма „В града“, прелива в танц на Ленард и Фелисия. В следващия момент отново виждаме двойката, притихнала в собствената си компания.
Отношенията между Ленард и Фелисия са сърцето на филма, но неизменно присъстват и много други герои, които движат действието. За да може историята на дългия им съвместен живот да бъде разказана, в определени моменти виждаме двойката в контекста на случилите им се събитията, сякаш фокусът е извън тях самите. С лекота „Маестро“ се разхожда из отделни случки от живота им, а напрежението се засилва с напредъка на годините и… преминаването на лентата в цвят. Другата същност, дуалността, на която е подвластен Бърнстайн, започва да взима превес над брака им. Фелисия се омъжва за него с пълното съзнание, че бъдещият ѝ съпруг има хомосексуални влечения. По думите на героинята на Кери Мълиган, тя иска да му даде свобода да бъде себе си и да твори. Според филма и близки на семейството, двамата са изпитвали силна любов един към друг и бракът им несъмнено е бил истински.
Ленард Бърнстайн е личност с богат обществен живот и изборът да бъде показан в контекста на личния му живот е риск. Зрителите са въведени в пространството на един на пръв поглед необичаен брак, но той в някаква степен е като всеки друг. За създаването на филма Брадли Купър черпи вдъхновение и от книгата на дъщеря им Джейми. Някои от епизодите са пресъздадени по нейни спомени. Един от тях е спорът на Ленард и Фелисия в Деня на благодарността. Виждаме Фелисия до прозореца, обгърната от светлина, в нападаща позиция и Ленард, който се чувства виновен. Снимайки в широк кадър без прекъсване, камерата е свидетел на разрастващото се напрежение. Героинята на Кери Мълиган е бясна, но и осъзнава, че сама е направила съзнателен избор преди години. По думите на Джейми тази сцена е универсална. Всеки родител или дете може да се припознае в нея. Всяко семейство е имало онзи грандиозен скандал, в който думите са изречени единствено с цел да наранят. Макар Фелисия да е силна и самостоятелна личност, и почти винаги с Ленард да са равнопоставени в кадър, се разкрива и другата гледна точка, а именно, че тя е в неговата сянка, но въпреки това филмът не оставя съмнение, че връзката им е много силна.
Другият главен герой неизменно е музиката и често тя служи дори за саундтрак в епизоди от личния им живот. Да, извънбрачните отношения на Ленърд са повод за разрив в брака им, но Фелисия успява да го нарани чрез тежки думи по повод интимността на творческата му работа. Тя знае истината за него отвъд очевидното. Знае кое го прави слаб и кое е горивото в живота му. Има различни теории за това кога артистите са най-плодотворни. За някои това е мрачният им период. Ленард Бърнстайн не е сред тях. Той може да твори единствено когато „лятото пее в него“. А когато лятото не пее, не може да прави музика и сърцето му е изпълнено с гняв.
Друг период във филма, който силно е повлиян от книгата на Джейми, е болестта на Фелисия. Тя се появява, след като двамата вече са се наранили, но постигат примирие. Връзката е сложна, но все още има огромна любов между тях. В края на дните ѝ виждаме Монтеалегре като жена, познала любовта, яростта и съжалението. Тази жена избира любовта и тя е в думите ѝ към Джейми – това, от което се нуждае всеки човек, е да бъде добър към другите.
Към финала „Маестро“ се връща към 70 годишния Бърнстайн, който споделя, че въпреки всичко лятото все още пее в него. Все по-рядко, но пее. Подчинен на музиката, животът му продължава. Фелисия му липсва и винаги ще бъде част от него. Виждаме я в един от последните кадри от филма – усмивката ѝ е с любов.
Музиката е животът на Ленард Бърнстайн, но „Маестро“ е и филм за човека Бърнстайн. Благодарение точно на този филм виждаме един живот като избухваща симфония, ярък и изпъстрен с багрите на всичко, което съдбата може да поднесе.
Не е нужно да можем да обясним красотата на музиката или изкуството. По думите на самия Ленард Бърнстайн, с които започва „Маестро“: „Произведението на изкуството не отговаря на въпроси, то ги провокира, а същественото му значение е в напрежението между противоречивите отговори“.
