ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ
ПЪРВИ ИНИЦИАТИВИ НА НОВООБРАЗУВАНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ (1934 – 1940)
ПЪРВАТА ИНИЦИАТИВА
Първата инициатива на Съюза е свързана с разгласяване на събитието. С тази задача най-вероятно се заема „съюзният секретар“ Васил Бакърджиев, „нащракал“ и този път „на пишуща машина“ (навярно в споменатото вече „адвокатско бюро“) не едно, а цели три съобщения. Първото от тях се появява върху страниците на столичния вестник „Слово“ в броя му от 26 юни. „На състоялото се на 23 т. м. общо годишно събрание на Съюза на филмопроизводителите – гласи текстът, озаглавен „Из живота на филмовите деятели“, – се взеха няколко важни решения, които имат голямо обществено значение. Така, например, съюзът се преименува в Съюз на филмовите деятели в България. С това се цели да се привлекат за членове на съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали, артисти и др., за която цел съюза в скоро време ще изпрати специални покани. Констатирано е, че за изтеклата година са снети около 80 културни филма, 60 пропагандни и 1 постановъчен. Съюза е влязъл в връзка с Дирекцията за обществена обнова и е предложил услугите си да допринесе нещо чрез филми към програмата на дирекцията. Избра се управителен съвет в състав: председател Васил Гендов, подпредседател Ал. Вазов, секретар В. Н. Бакърджиев и чл. съветници: В. М. Пошев и С. А. Симеонов, проверителен съвет – председател Борис Грежов, секретар Ст. Петров и М. Балкански“.[1]
На другия ден – 27 юни (четири денонощия след датата на „годишното събрание“) – в. „Мир“ отпечатва два други текста. „След дълги проучвания – гласи първият, озаглавен „Кинопропаганда“ – Съюзът на бълг. филмопроизводители, който между другото има за цел да подпомогне задачите на родните училищни институти, а също и военното възпитание в армията чрез филми, е връчил в Дирекцията на общ. обнова изложение. Съюзът се основава на една от точките на правилника на Дирекцията за използуване и филма като пропаганда“[2]. В същото издание, в същата рубрика „Новини и съобщения“, на същата страница, непосредствено до първото известие, е поместено и второто, озаглавено „Разни“: „Секретарят на Съюза на бълг. филмопроизводители, г. В. Бакърджиев ни съобщава, че съюзът няма нищо общо с някаква лотария, обявена в името на фонд „Бълг. нац. филм“[3]. Този фонд е неизвестен на съюза и никой филмов деятел не членува другаде освен в съюза“.[4]
ДВЕТЕ СЪОБЩЕНИЯ ВЪВ В. „МИР“ ОТ 27 ЮНИ 1934 г.
ВТОРАТА ИНИЦИАТИВА
За нея свидетелства в мемоарите си Васил Бакърджиев, който обрисува мероприятието като „организирането на импозантен кинобал с богата атракционна програма“. „През следващите дни – спомня си той – Увеселителният комитет разви трескава дейност. Изпратихме множество покани до видни столичани, комисиите тръгнаха да търсят християнско милосърдие, предлагайки билети на банки, фирми и търговци […]
Балът имаше замайващ успех. Нощта беше прекрасна. Десетки лампиони осветяваха градината с разноцветни светлини. Масите бяха заети с отбрана публика. Коксовете на прожекторите съскаха. Камерата на Константинов скрибуцаше сред общия шум. Като председател на Съюза Гендов държа прочувствена реч. След като изясни целите и задачите на Съюза, отправи апел за подкрепа от страна на обществеността и държавата. Речта предизвика всеобщ възторг, спонтанни ръкопляскания, смесени с гъргоренето на киноапарата. Между многото почитатели на седмото изкуство Константинов засне и желаещи да участвуват в български филм.
След програмата се развихри веселие. Под златните воали на светлините хвърчаха серпентини. Като нощни пеперуди летяха конфети. Звуците на оркестъра примамваха към танци. Голяма изненада предизвика за публиката прожектирането на заснетия филм. Хората наблюдаваха с удивление своите движения и усмивки на екрана. Под пъстрите светлини на лампиони и гирлянди присъствуващите извиха кръшни хора“.[5]
Нощта на бала е била „прекрасна“, „десетки лампиони“ са осветявали „градината с разноцветни светлини“, масите са били заети, председателят на Съюза Васил Гендов е държал „прочувствена реч“, предизвикала „всеобщ възторг“… С четири думи: „Балът имаше замайващ успех“ – уверява Васил Бакърджиев, забравяйки да спомене дребни подробности като кога и къде се е провел той!
Още по-съществена е информацията, че на тържеството „присъства“ кинокамера, която работи, „скрибуца“, „гъргори“… Оказва се, че операторът Христо Константинов заснема на филм не само учредителите на Съюза, но и много други „почитатели на седмото изкуство“, които уважават празника, присъствайки на него. Онзи Христо Константинов, който уж отказал да стане член на съюза – първоначално, но впоследствие кандисал – навярно при втория опит?
ВАСИЛ ГЕНДОВ (ВЛЯВО) И ХРИСТО КОНСТАНТИНОВ (В СРЕДАТА) ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ ПРЕЗ 1920-ТЕ ГОДИНИ
ТРЕТАТА ИНИЦИАТИВА
Източникът на подробностите за нея отново е Васил Бакърджиев, по-специално – онази част от неговите мемоари, озаглавена „53. Фелдфебелската логика на генерала“, описваща посещението на поредната съюзна делегация този път при ген. Пенчо Златев (1883 – 1948), осъществено в периода 22 януари – 21 април 1935, когато бившият кавалерист е министър-председател на България. Генерал Златев е активен деец на Военния съюз, един от „превратаджиите“, които, доверявайки се сляпо на фелдфебелската максима: „Щом мога да командвам рота, значи мога да управлявам и държава“, се втурват към етажите на властта, отдавайки предпочитание на по-високите. При новата ситуация висшите или запасните офицери продължават още по-интензивно да изпращат своите популистки, националистически и реваншистки послания, които изненадващо се радват на популярност. „Тази позиция – уверява Бакърджиев – водеше началото си от Деветнадесетомайския преврат, когато призоваваха сплотеност около трона и залъгваха народа с изграждането на ново общество – от индустриалеца до работника, от земеделския стопанин до банкера – което да се ползва от еднакви права и блага“. Тези обещания очевидно са обнадеждили някои от кинематографистите, защото „въпреки съмнението в удовлетворяване на нашите въжделения, Съюзът реши да направи нови постъпки за разцвета на родното киноизкуство“.
Един хубав ден Васил Гендов, Васил Бакърджиев, Борис Грежов и Александър Вазов прекрачват прага на премиерския кабинет…
„Генералът със златни пагони и отличителни знаци, имаше лице квадратно като тухла – спомня си Бакърджиев. – Тухлата рече:
– Здравейте, юнаци! – загледа ни като новобранци, очаквайки да извикаме в един глас: „Здраве желаем, господин генерал!“, и понеже това не стана, рече: Стой свободно! – седна в коженото кресло. – Казвайте от какво се оплаквате!
– От нищо не се оплакваме – рече Вазов. – Може ли да седнем?
– Пред висшестоящото началство се стои прав – оправи посивелите си щръкнали мустаци. – Добре, разрешавам да седнете. С това нарушавам войнишкия устав, ама нейсе. Я, сега да чуя за какво сте дофтасали?
– Господин генерал – подхвана Гендов, – години наред правим постъпки пред правителствата за развитието на нашето киноизкуство, които оставаха без последствие. Поднасяме ви извадки от устава, които разкриват ясно благородните цели на Съюза.
– Аз чета извадки само от войнишкия устав – каза генералът.
– В изложението, което поднасяме, излагаме подробно наши искания – Грежов подаде трите листа. – Смятаме за възможно удовлетворяването на такава молба.
– Слушай, юнак – рече генералът, – изложение се прави до вещевия склад. Добре, ще го прегледам набързо.
Запрелиства молбата, устните и мустаците му се размърдаха. След малко остави изложението, заразхожда се.
– Тази работа, юнаци, сам не мога да реша. Трябва да се разгледа от Генералния щаб, искам да кажа от Министерския съвет. Не ми е ясно какво се иска. Никъде не се говори за войнишката дисциплина, нищо не споменавате за чинопочитанието […]
Вазов запита смело.
– Не бихте ли могли, господин генерал, вие лично да вмъкнете пасажи за войнишката дисциплина, полковото знаме и разните фанфари?
– Оставете ме на мира, юнаци. Аз съм само един храбър фелдфебел. Където ме постави негово величество, там отстоявам позицията. Щом мине някоя и друга година, преминавам в запаса. Тогава ми се обадете.
ГЕН. ПЕНЧО ЗЛАТЕВ КАТО МИНИСТЪР НА ВОЙНАТА (19 МАЙ 1934 – 21 АПРИЛ 1935)
Гендов се намеси.
– Умоляваме ви да вземете присърце нашата молба, господин генерал.
– Вижте какво, юнаци, аз не разполагам със свободно време. Дайте молбата в архивата да се заведе. Архиварят ще уведоми началникът на службата, началникът, от негова страна, ще ми обясни работата, аз, от своя страна, ще докладвам на Генералния щаб, той пък ще го внесе за разглеждане в парламентарната комисия, парламентарната ще го предложи на сесия в Народното събрание, след като негово величество даде своята благословия.
– Не е ли много дълга процедурата – обади се Вазов.
– Такъв е реда, юнак. Така постановява конституцията… Сега, сбогом и довиждане, юнаци, ако има нещо, пак се обадете. Вашата молба ще запазя като имущество на вещевия склад.
На излизане Грежов предсказа:
– Ако този фелдфебел в генералска униформа продължава да управлява, ще превърне държавата на вещеви склад.
– Цялата държава е мухлясала – рекох.
– Не бива да губим надежда – намеси се Гендов. – Някога работите ще се оправят.
Дните, седмиците, месеците отминаха. Изложението потъна в прашните архивни папки. Надеждите отлетяха…“.[6]
ЗА ИСТИНАТА И НЕИСТИНАТА
Днес е лесно да „връзваме кусури“ на мемоарите и на Васил Гендов, и на Васил Бакърджиев, и на Симеон Симеонов… Да иронизираме техния възторг пред революционните идеи на Партията, водеща „непрекъсната и непримирима борба с проклетия фашизъм“, да вземаме на подбив възвеличаването на обаятелните, вечно усмихнати, добродетелни и честни комунистически вождове и идеолози, в чиито препоръки българските кинаджии се вслушват, да се „умиляваме“ пред яростната защита на кинематографията, изградена „по съветски образец“, на преклонението пред величието на „съветските филми“, които „извисяват духа на човека, облагородяват неговата душа, разкриват светли хоризонти“…
Днес е лесно…, но не бива да се забравя епохата, в която мемоарите са писани. Васил Гендов довършва „Трънливият път на българския филм 1910 – 1940“ в края на 1940-те, Васил Бакърджиев нахвърля своите „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“ през 1950-те. В ръкописите си и двамата умишлено подминават „нелицеприятни“ събития и факти, преиначават други, неглижират трети… Както се казва – „плащат дан на времето“, в което всяко позвъняване на входната врата е могло да означава привикване „за справка“, безкрайно лагеруване в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) и дори „безследно“ изчезване!
Васил Бакърджиев никога не е членувал в БКП, основаваните от него през годините филмови студии, организации и кооперации винаги са били „национални“ и поради това в очите на „народната власт“ той е „националист“, ерго – „фашист“. Затова и почти всяка глава от неиздадената си книга той започва с политкоректен „преамбюл“: „Комунистическата партия водеше непримирима борба с проклетия фашизъм. В неравния двубой властвуващата глутница хвърляше яростно полицейските пълчища. В затворите изтръгваха огнените езици на комунистите, разстрелваха честни хора, палеха бедняшки къщи“; „Комунистическата партия воюваше. Вместо да се вслуша в гласа на народа, Кобургът го залъгваше със смяна на правителствата и назначаване за министри на удобни и послушни слуги“; „Нахлуването на хитлеристките пълчища в страната донесе неописуеми злини на народа. Комунистическата партия развя знамето на революцията“; „В условията на непоносим терор Съюзна делегация трябваше да посети министърът на просветата Атанас Бояджиев“…
ДВЕ СТРАНИЦИ ОТ РЪКОПИСА НА ВАСИЛ ГЕНДОВ „ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА БЪЛГАРСКИЯ ФИЛМ 1910 – 1940“ И ЕДНО ПОЯСНЕНИЕ КЪМ НЕГО
Също безпартийният Васил Гендов започва ръкописа си с посвещение: „Този си труд, за който посветих 12 години в събиране, издирване и систематизиране на всички данни около развитието на българския филм, посвещавам на първия велик български държавник, който бащински протегна ръце към лутащото се в безпътица и мизерия Българско филмово изкуство, безсмъртният строител на нова България – другарят Георги Димитров“.
Мемоаристите опитват да флиртуват с „народната власт“, величаят комунистически вождове, на места дори сервилничат… Всуе! Те си остават „бивши хора“ (по класификацията на Държавна сигурност, чийто „клиент“ Гендов е), част от „капиталистическото минало“, гнила интелигенция, несигурни елементи със съмнителен „класов произход“, филмите им са „буржоазни“ и „политически неосъзнати“…
ИЗЛОЖЕНИЕТО
Истината, както често се случва в живота, се оказва доста по-различна. Тя лъсва с цялата си сила върху страниците на официален документ – навярно „трите листа“, които Борис Грежов подава на ген. Златев, открит в Централния държавен архив (ЦДА) от проф. Александър Янакиев (1955 – 2015) и обнародван за пръв път в главата „Законът за кинематографите“ на книгата му „Синема.bg“ (2003).[7]
Оказа се, че многократно споменаваното в тази статия изложение бива съхранено до наши дни. Онова изложение, свързано с поредната съюзна инициатива, за която информира и в. „Слово“: „Съюза е влязъл в връзка с Дирекцията за обществена обнова и е предложил услугите си да допринесе нещо чрез филми към програмата на дирекцията“, и в. „Мир“: „След дълги проучвания Съюзът на бълг. Филмопроизводители […] е връчил в Дирекцията на общ. обнова изложение. Съюзът се основава на една от точките на правилника на Дирекцията за използуване и филма като пропаганда“.
ПЕТКО ПЕНЧЕВ (ОТ 1931 ДО 1944 ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДРУЖЕСТВОТО НА СТОЛИЧНИТЕ ЖУРНАЛИСТИ, УЧАСТНИК В ДЕВЕТНАДЕСЕТОМАЙСКИЯ ПРЕВРАТ, ПЪРВИЯТ РЪКОВОДИТЕЛ НА ДИРЕКЦИЯТА НА ОБЩЕСТВЕНАТА ОБНОВА), ПОЛК. КРУМ КОЛЕВ (ВОДАЧ НА ВОЕННАТА ЛИГА, ЕДИН ОТ ГЛАВНИТЕ ОРГАНИЗАТОРИ НА ДЕВЕТНАДЕСЕТОМАЙСКИЯ ПРЕВРАТ) И ПОДДИРЕКТОРЪТ НА ОБНОВАТА ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ (ОТ ЛЯВО НА ДЯСНО)
Главната дирекция на обществената обнова е държавна институция, създадена след Деветнадесетомайския преврат с наредба-закон (Указ № 16 от 7 юни 1934). Пряко подчинена на министър-председателя, тя осъществява възгледите на новата власт за изграждането на тоталитарно общество в България, поема ръководството на цензурата и проправителствената пропаганда, осъществява контрола върху пресата, радиото, кината, театрите и публичните събрания. Нейни директори са: Петко Пенчев (юни–септември 1934), полк. Крум Колев (септември–октомври 1934), Петър Попзлатев (октомври 1934 – 1 юли 1935), когато откровено недемократичната дирекция престава да съществува, а дейността ѝ се поема от Министерския съвет.
Тъй като текстът на изложението (навярно претърпяло варианти и модификации през годините) е едно от малкото свидетелства за дейността на Съюза в този ранен период, ще си позволя да го цитирам изцяло:
„ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОПРОИЗВОДИТЕЛИ
София, Клокотница 31
Господину Вл. Полянов, поддиректор на Дирекцията за Обществена Обнова, копие
Господина Министър Председателя, Господина Министра на Народната Просвета и Господина Директора на Обществената Обнова.
Т у к.
ГОСПОДИН ПОДДИРЕКТОРЕ,
В миналото до 19 Май 1934 г. Съюзът ни, обединяващ в себе си Българските кино режисьори, оператори снимачи, художници, лаборанти и др. български поданици, е връчвал свое изложение, както това направи и на Вас, с което е молил да се обърне внимание на неговите искания и с което се е целяло да се допринесе само полза за Държавата, без тя да даде нито стотинка срещу нашите искания. Дължим да заявим, че Съюзът ни прави изключения от всички организации в страната – да не иска никакви субсидии и помощи – напротив, желае безплатно да продоволства училищните кина с филми и да служи безвъзмездно на Държавата.
За най-голямо, обаче, съжаление, по липса на съзнание, компетентност и разбиране, нашите искания са оставали само архив. Във Ваше лице, Господин Поддиректоре, Съюзът ни е сметнал, че ще намери отговорния фактор, който ще обърне най-сериозно внимание на исканията ни. Ние Ви заявихме – СЪЮЗЪТ ЖЕЛАЕ ДА СЛУЖИ НА НОВАТА ДЪРЖАВА.
До този момент Съюзът ни е в пълно неведение относно съдбата на Българския Национален филм. Управителния съвет, след като изслуша доклада на делегатите си и поставяйки на преценка Вашите думи, заявявайки, че не вярвате на това, което говори делегацията, следователно не вярвате на цял един Съюз, ние безспорно ще трябва да Ви помолим от висотата, която заемате, да поставите на преценка следните наши искания, които ний вече един път Ви връчихме. Ние Ви молим тази преценка да бъде направена пред една комисия, в която да участвуват и наши представители. До тогава ние ще смятаме, че Вий все така ще отхвърляте компетенцията на Съюза ни.
Ние се чувствуваме задължени от името на Съюза, представляващ кино бранша и борейки се за каузата на Българския Национален филм, да Ви помолим за последен път да се определи становището към Съюза ни и да му се даде подобаващото място. Иначе ние ще недоумяваме, защо нашите искания стоят като разглеждащи се ад Календа Грекас [Ad Kalendas Graecas – буквално означава „на гръцките календи“, т. е. – никога, „на куково лято“, защото гърците не са използвали календи[8] в летоброенето], защо нашето предложение Съюзът ни да дава годишно по 250 културни филми на стойност 2,500,000 лв. безвъзмездно на Дирекцията за Обществена Обнова и училищните кина не се възприема с една експедитивност срещу нашите искания? Кой Съюз е готов тъй безвъзмездно да сътрудничи на новата Държава? И това срещу какво – срещу регламентирането на чл. 6 от закона за Кинематографите, който до сега е бил само една фикция и не е задължавал кината да играят културни филми.
В заключение на нашето изложение, Господине Поддиректоре, ние Ви молим час по-скоро да се разреши този важен за филмовото дело у нас въпрос, защото не можем да пропуснем един цял сезон.
Ние се ласкаем да вярваме, че в Вашето лице, все още ще се намери отговорния фактор. Ние не искаме да изгубиме вярата и надеждата, че днес, когато новата Власт издигна в лозунг компетентността, ще се вслушате в мнението и исканията на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОПРОИЗВОДИТЕЛИ.
С ПОЧИТАНИЕ:
Председател Секретар
[следват подписите на Васил Гендов и Васил Бакърджиев, удостоверени от печат, върху който е гравирано официалното наименование на организацията – Съюз на българските филмопроизводители]“.[9]
Организация, която ясно заявява: „СЪЮЗЪТ ЖЕЛАЕ ДА СЛУЖИ НА НОВАТА ДЪРЖАВА“, на „фашисткото правителство“, на „проклетия фашизъм“… Няма бабаитлък, няма революционни фрази, няма „съветски образци“… Съюзът е сметнал, че в лицето на поддиректора Владимир Полянов (1899 – 1988)[10] е намерил „отговорния фактор, който ще обърне най-сериозно внимание на исканията ни“.
Нещо повече – „през 1935 година по почин на тогавашната Дирекция на обществената обнова се свиква конференция на филмовите дейци, на която те правят своите предложения“, уверява Иван Фичев. А предложенията са „следните“:
„а) въвеждането на държавен монопол за внос и износ на всички филми;
б) със средствата, реализирани от монопола и входните билети от кинотеатрите, да се създаде производствен ФИЛМОВ ЦЕНТЪР, който да бъде на разположение на Съюза на филмовите дейци в България;
в) предварително одобряване на сценариите от Съюза“.
„Естествено – заключава Иван Фичев, дългогодишен (1948 – 1958) секретар и член на ръководството на Съюза, тези предложения на филмовите дейци, направени в едно време, когато фашизмът минава в настъпление за укрепване на буржоазно-капиталистическата власт, не се приемат“.[11]
„Те предлагат – анализира текста на изложението проф. Янакиев, имайки предвид Васил Гендов и Васил Бакърджиев, – доколкото може да се разбере от контекста на малко обърканото им писмо, членовете на съюза да продуцират и произвеждат ежегодно 250 късометражни филма, които по силата на споменатия чл. 6 от закона да се прожектират задължително в частните киносалони. За сметка на това същите филми ще бъдат предоставени безвъзмездно на училищните кина. Този малко фантастичен план предвижда ежегодното влагане от страна на кинематографистите на 2 500 000 лв. (средна себестойност – 10 000 лв.). Не е ясно как шепата наши кинаджии биха могли да произвеждат по 250 филмчета. Гендов и Бакърджиев правят примамливи предложения и декларации […], но въпреки тяхната щедрост очевидно Полянов не се поддава на фантастичните предложения – той заявява, че не вярва на делегацията, която го е посетила. Неадекватните искания и предложения на Гендов и Бакърджиев осуетяват възможността новото управление да направи нещо реално за приложението на разпоредбата на закона“.[12]
ИЗЛОЖЕНИЕТО ОТ СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОПРОИЗВОДИТЕЛИ – ЕДНО ОТ МАЛКОТО СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ДЕЙНОСТТА МУ В ТОЗИ РАНЕН ПЕРИОД
Така или иначе двамата остават в историята на българското кино не само с творчеството си, но и с прозаичния факт, че по волята на Съдбата стават едни от учредителите на Съюза на българските филмопроизводители (Съюза на филмовите деятели в България).
ПЕЧАТЪТ НА СЪЮЗА С ГРАВИРАНОТО ВЪРХУ НЕГО ОФИЦИАЛНО НАИМЕНОВАНИЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА
ЧЕТВЪРТАТА ИНИЦИАТИВА
Още през същото лято „Съюзът на бълг. филмопроизводители съобщава, че е образувал комитет, комуто е възложена задачата да събере всички данни по изработването на български филми от 1911 год. насам. Комитетът за сега ще събере тези данни, за да може през февруарий 1935 год. да чествува 25 г. от първия бълг. филм. Умоляват се всички, които са участвували в български филми, или имат някаква връзка са тях, да изпратят адресите си на секретаря г. В. Н. Бакърджиев, ул. „Клокотница“ 31, София“.[13]
След месец и половина в. „Народен театър“ („двуседмичник за драматично, оперно и филмово изкуство“, излизал с известни прекъсвания от 1929 до 1943) огласява: „През идната 1935 г. се навършват 25 години от първия български филм. Неуморният артист Васил х. Гендов поставя през 1910 г. началото на филмовото производство в страната с филма „Българан е галант“. По тоя случай, Съюзът на филмовите деятели в България, възнамерява през първата половина на идната година да отпразднува най-тържествено тази 25 годишнина, като издаде за целта юбилеен сборник и устрои една кино-вечер, посветена изключително на българския филм през изтеклия период от време“.[14]
Прави впечатление, че дори секретарят на Съюза – Васил Бакърджиев, очевидно предоставил адреса на фирмата си „Сердика филм“ – София, ул. „Клокотница“ 31, като адрес за кореспонденция с обществената организация, използва и двете наименования – Съюз на българските филмопроизводители (старото) и Съюз на филмовите деятели в България (новото).
СЪОБЩЕНИЯТА В „МИР“ (14.VII.1934) И „НАРОДЕН ТЕАТЪР“ (2.ІХ.1934)
Над „началото на филмовото производство в страната“, поставено с игралния „Българан е галант“, също витае някаква „двойственост“ – то е ситуирано ту в 1910, ту в 1911 г.? Въпреки това става ясно, че тъкмо появата на кинокомедията, „първия български филм“, бележи това начало, което се предвижда да бъде отбелязано „най-тържествено“ през „първата половина“ на 1935 г.. Посочен е и виновникът за събитието – „неуморният артист Васил х. Гендов“.
По това време Васил Гендов е възвеличаван като пионер, ветеран, величина от първи разряд. И с право – до 1937 г. той заснема 11 игрални филма, една четвърт от родната продукция на този вид кино! За авторитета му сред „браншовиците“ свидетелства и фактът, че „неуморният артист“ бива единодушно избран за председател на Съюза и през 1933, и през 1934.
ПЕТАТА ИНИЦИАТИВА
За визита при поредното официално лице във връзка с връчването му на „подработено“ от Съюза „прошение“ – мисия, която този път бива „лично“ изпълнена от Васил Бакърджиев, свидетелства самият той в главата „63. Посещения при банковата горила“ на мемоарния си ръкопис „Случки, спомени и преживелици около нашето кино“.
„С пламването на световния пожар икономиката се затегна – започва Бакърджиев своята история, ситуирайки я времево непосредствено след началото на Втората световна война. – Народната банка взе решение да ограничи вноса на сурова филмова лента, причисли този вид стока към внасяните от чужбина луксозни предмети. Оскъдицата породи черната борса. Съюзът подработи прошение за изменение на решението, като възложи да го поднеса лично на управителя на банката. След съответния ритуал на бюрокрацията секретарката ме въведи в просторния кабинет на Добри Божилов[15]. Нисичък, дебел и черен като охранена горила, управителят се губеше зад огромното дъбово писалище. Раменете му стърчаха нагоре, сякаш под сакото му имаше напъхани женски възглавнички. Главата и ръцете му бяха космати. Набързо прецених, че от седемтях смъртни гряха най-добре е запознат с лакомията, леността и похотливостта. Чешейки се постоянно под мишниците, горилата проучваше някакви книжа. Силно впечатление правеха късите мустачки, надвисналите като кадели вежди над черните неспокойни очи. Изведнъж ме загледа, сякаш беше готов да прибегне до груба сила, ако види, че нещо не върви както трябва.
– Ела насам, ела насам! Хайде, идвай! На кой Съюз беше секретар?
– На Съюза на филмовите дейци.
БЪЛГАРСКАТА „ГОРИЛА“ ДОБРИ БОЖИЛОВ БИВА НАЙ-ТОПЛО ПОСРЕЩНАТ ОТ ТОГАВАШНИЯ ВЛАСТЕЛИН НА СВЕТА – АДОЛФ ХИТЛЕР (10 НОЕМВРИ 1943).
Поднесох изложението, което разгледа отдолу-отгоре и остави на писалището. С мънкането „много добре, много добре“ надигна дебелото си туловище, извади от близкото барче бутилка коняк и две чаши. Подаде пълната чашка.
– Седни тука да се разберем. Хайде, наздраве! С какво се занимава всъщност вашия Съюз?
Седнахме в кожените кресла около малка масичка. Обясних целите и задачите на Съюза, разясних исканията в изложението.
– Досега пропадаха всички начинания на Съюза за разцвет на българското кино. Правителствата не обръщаха внимание на неколцината труженици, които разпиляват младост, сили и средства за родното киноизкуство. Искаме доставката и разпределението на суровата филмова лента да става със знанието, съгласието и разрешението на Съюза. Свободната продажба дава възможност на хитри закупчици да вършат черна борса. Не се съмняваме в бързите действия в тази насока.
Горилата се замисли, почеса се под мишниците.
– Чакай да се разберем.Че имаме ли нашенски филми? Не съм видял нищо.
– Не посещавате кинотеатрите.
– А, да ги нямаме такива. Аз съм голям почитател на киното. Много обичам филмите с нежни артистки и съблазнителни балерини. Очарован съм от онази… как се казваше…, ха, кажи го де, върти ми се из устата. А, сетих се, акъла ми взема Марлене Дитрих. Ама крак вади, не ти е работа! Всеки, който вижда на екрана такава нимфа, прищява му се да я съблече толкова, колкото да не слънчаса…
Чукнахме чашките. Осени ме скрита радост. Изложението ми се видя осъществимо. Горилата отново се почеса.
– Ами че нейните гърди струват милиончета. Да си кажа правичката, и аз бих разтворил касата, готов съм да ѝ дам банковите дивиденти, ако ми падне такова божество. Ти си млад, не ги разбираш тия работи. Всеки съпруг е готов да бърникат из джобовете му и тършуват из портфейла, без да каже дума, само и само жена му да се превърне в леглото на съблазнителна красавица.
С намерението да не накърня самочувствието му, казах предпазливо.
– Доколкото знам, вашата съпруга е прекрасна и изящна жена.
Кръстоса ръце под мишниците, почеса се.
– Отбягвам преяждането с домашен хляб […]
Я, кажи на колко възлизат харчовете за един български филм…
Обясних стойността твърде неопределено, същевременно се оплаках от тежките условия, непосилни задължения и измамите на кинотъргашите. Със самочувствието на човек, овластен да слага парафите, горилата тегли резолюция в подкрепа на нашите искания. В следващите дни уведомихме писмено фирмите вносителки за решението на банката. Търговците отхвърлиха привилегията, заплашиха с прекратяване на доставките. Съюзът нямаше средства за откриване на свое представителство. Отделните членове не разполагаха с капитали, банките отказаха кредит за такава налудничава приумица. По законите на капиталистическата математика се предадохме като войници, останали без боеприпаси“.[16]
СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ИВАН ФИЧЕВ И СП. „КИНОПРЕГЛЕД“
„През 1940 година – продължава своя разказ за ранните инициативи на Съюза Иван Фичев – филмовите дейци отново повдигат същите искания пред тогавашния министър на просветата проф. Йоцов и енергично настояват да се предвиди място и за тях като „Филмова секция“ в проектираната Камара на народната култура. В законопроекта обаче предвидената секция е премахната с мотивировка: „Филмът не представлява изкуство“[17]. Охарактеризираното като „енергично“ настояване ще да се е случило в периода от 11 април 1942 г. до 1 юни 1944 г., когато проф. Борис Йоцов[18] е министър на народното просвещение.
ПРОФ. БОРИС ЙОЦОВ Е ДИРЕКТОР НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР (1936 – 1937) И МИНИСТЪР НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ (1942 – 1944), КОГАТО Е НАПРАВЕНА ТАЗИ ФОТОГРАФИЯ, ПОКАЗВАЩА ГО ДА ПОЗДРАВЯВА ГИМНАЗИСТКИ, СТРОЕНИ НА ПЛОЩАДА ПРЕД ХРАМА „СВ. АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“.
Косвено свидетелство относно съществуването на Съюза по това време (до 1940), а и за авторитета, с който някои от членовете му са се ползвали в обществото, предлага сп. „Кинопреглед“. В периода на своето излизане (1936 – 1939) то е почти единствената „специализирана трибуна на прогресивната кинообщественост у нас“[19]. През 1937 г. редакцията на „Кинопреглед“ организира анкета за значението на киното, в която участват писателите Людмил Стоянов, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров, Гьончо Белев. Авторът на интервюто, озаглавено „Добри Немиров за значението на киното“, подписал се с инициалите „Б. Г.“, се обръща към именития писател със следната поредица от въпроси: „Господин Немиров […], Вие бяхте председател, ако се не лъжа, първият председател на кино-любителите в България[20]. Вие сте писали и сценарии. Доколкото ми е известно, сте и почетен председател на Съюза на филмовите деятели в България. Ето това накара редакцията да ме прати най-напред при Вас […] Г-н Немиров, какво е вашето мнение за заслугата на филма към..., да речем, …към човечеството?“.[21]
ТАКА ИЗГЛЕЖДА ИНТЕРВЮТО С ДОБРИ НЕМИРОВ ВЪРХУ ВТОРАТА СТРАНИЦА ОТ СП. „КИНОПРЕГЛЕД (№ 12, 20.III.1937).
Задаването на този многословен и тромав въпрос би трябвало да се прости на интервюиращия, защото той засвидетелства факт, доказващ, че са се намерили български интелектуалци, откликнали на споменатите от „Слово“ „специални покани“, целящи да „привлекат за членове на съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали, артисти и др.“. Информацията, че Немиров е бил по това време „почетен председател на Съюза на филмовите деятели в България“, която писателят не отрича, не е за пренебрегване, като се има предвид фактологическата оскъдица, отнасящи се за съюзната дейност през 1930-те. Четиридесет години след публикуването на интервюто режисьорът Яким Якимов екранизира повестта на Добри Немиров „Бедният Лука“ – акт, символизиращ приемствеността на демократичните идеи от различните поколения кинематографисти.
Първите години след учредяването на Съюза на филмовите деятели в България не са най-„деятелните“, но изложените дотук факти свидетелстват за отделни прояви на основателите му – плеяда достойни жреци на Десетата муза, с чиито биографии сп. КИНО ще запознае своите читатели в следващия брой.
Забележка: Цитатите от информационните източници, отбелязани в библиографията със звездичка (*), са според 20-томния алманах „Сборник материали из историята на българското кино, поместени в периодичния печат, излизал в България през периода 1890 г. до 9.ІХ.1944 г.“ (Пловдив, 1976 – 1978), чиито съставители са Костадин Костов и Магда Костова (Портфейл БНФ).
Бележжки под линия:
[1] Из живота на филмовите деятели. – Слово, г. XIII, № 3624, 26.VI.1934 г., с. 4.
[2] Новини и съобщения. Кинопропаганда. – Мир, г. XL, № 10183, 27.VI.1934 г., с. 2.
[3] Българската национална филмова студия (БНФС) или „Национал филм“ е основана през 1933 г. като „просветно дружество“ с председател майор Владимир Стойчев (1892 – 1990), секретар Любомир Николов Шишеджиев (1907 – 1973) и главен делегат Ванков. Тя е „начинание на скромни и добри граждани, любители на филмовото изкуство“, а нейната „благородна задача е да организира националното българско филмово производство“. Програмата на БНФС е амбициозна: редовно производство на български културни, научни и игрални филми; създаване на „филмова библиотека“ (национална филмотека); построяване на филмова студия... От 1935 (най-вероятно) неин подпредседател е Димитър Ризов, авторът на статията „Българското национално филмово производство“ (Илюстровано кино, № 11, 1937, с. 2), предлагаща интересна информация: „БНФС, макар и още незакрепнала, при липса дори на собствени средства, преди още да получи резултатите от разиграната лотария, предприе през 1935 г. година снимането на военни филми в София, Пловдив, Русе, Шипка и другаде, при различни бойни и други празненства на гарнизоните… В началото на 1936 година бе снет първия звуков кинопреглед на БНФС, в който бяха дадени много сполучливи снимки от Богоявленския парад в София, ски състезанията за подготовка на тима за Олимпиадата, пожарната столична команда, зоологическата градина, мотрисата на БДЖ, циркулираща София-Банки. Това бе въобще първият кинопреглед у нас, който мина с успех почти в цялата страна, дето за първи път се показа българската армия в нейната масова мощ. Зимните снимки от Витоша, особено някои от тях, бяха отлични. За голямо съжаление, досега това начинание, колкото и сполучливо, не се продължи, защото се яви задачата да се снеме един голям художествен филм“. Този филм е „Страхил войвода“ (1938), заснет и режисиран от хърватина Йосип Новак (1902–1970), с „ръководител на продукцията“ – Димитър Ризов.
[4] Новини и съобщения. Разни. – Мир, г. XL, № 10183, 27.VI.1934 г., с. 2.
[5] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 137 – 139.
[6] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 162 – 164.
[7] Янакиев, Александър. Синема.bg. Титра, София, 2003, с. 156.
[8] Календи (Kalendae) – първият ден на всеки от 10-те месеца на римския календар. При лунния календар календите съвпадат с новолунието. От думата произлиза наименованието календар (kalendarum).
[9] ЦДА, ф. 177, оп. 2, а. е. 570, л. 50.
[10] Владимир Полянов е литературен псевдоним на Георги Иванов Тодоров (1899 – 1988) – писател, театрален режисьор и културен деец. Виден представител на българския експресионизъм (наричан от критиката „диаболизъм“), член на литературна група, към която принадлежи и младият Светослав Минков. Дебютира със сборника разкази „Смърт“ (1922). Романът му „Слънцето угаснало“ (1928) е обявен за „фашистки“ от комунистическия философ и академик Тодор Павлов. След Деветнадесетомайския преврат оглавява отдела за литература и култура на новосъздадената Главна дирекция на обществената обнова.
[11] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973 г., с. 34.
[12] Янакиев, Александър. Синема.bg. Титра, София, 2003, с. 156.
[13] Новини и съобщения. Българският филм. – Мир, г. XL, № 10197, 14.VII.1934 г., с. 2.
[14] 25 годишнината на българския филм. – Народен театър, г. І, № 12, 2.ІХ.1934 г., с. 2.
[15] Добри Божилов (1884 – 1945) – финансист и политик от периода на безпартийния режим. През 1902 г. завършва търговската гимназия в Свищов, след което става чиновник в Българската народна банка (БНБ). В тази институция заема различни постове – член на Управителния съвет (1922 – 1935), подуправител (1924 – 1935), на няколко пъти изпълнява длъжността управител, а от 1935 до 1938 г. официално е ръководител на БНБ. Той е финансов министър в няколко правителства, а в периода 1943 – 1944 г. става и министър-председател на България. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. от комунистическия режим.
[16] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 211 – 213.
[17] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973 г., с. 34.
[18] Борис Йоцов (1894 – 1945) – учен (славист), професор при Софийския университет, член-кореспондент на Българската академия на науките, юрист, литературен историк, критик и политик. През 1940 – 1942 г. е главен секретар на МНП, а през 1942 – 1944 г. – негов ръководител. Макар че цял живот е бил безпартиен, след Девети септември 1944 г. той е осъден на смърт от Първи върховен състав на т. нар. Народен съд. Разстрелян е в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. в района на Централните софийски гробища. Тялото му е захвърлено в обща яма, образувана от бомба, паднала по време на бомбардировките над София. С Решение № 172 на Върховния съд от 26.VIII.1996 г. присъдата му е отменена.
[19] Хитров, Дончо. Филмовият периодичен печат в България преди Втората световна война 1930 – 1939 г. – Кино и време, № 8, 1974 г., с. 50.
[20] През есента на 1926 г. неколцина интелектуалци основават Съюза на приятелите на филма с цел той да спомогне за правилното разбиране на филма като изкуство. Сред учредителите са: проф. Асен Златаров, писателите Добри Немиров, Елин Пелин, Чавдар Мутафов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Стилиян Чилингиров, Ангел Каралийчев, художниците Александър Божинов, Иван Милев, Дечко Узунов, Иван Пенков, продуцентът и журналистът Димитър Азманов (подпредседател), редакторът Пантелей Карасимеонов…
[21] Б. Г. Добри Немиров за значението на киното. – Кинопреглед, г. I, № 12, 20.III.1937 г., с. 2.
