ДЕЯН СТАТУЛОВ
„Просто не те харесвам повече“, казва Колм (Брендън Глийсън) на Падрик (Колин Фарел), когато последният го пита защо не иска да отиде с него в местната кръчма. „Вчера ме хареса…“. Страданието е причинено пряко. Следват поредица от музикални повторения на комични диалози в кръчмата и селото, докато последвалите събития не започнат да придобиват кървави измерения, до степен на абсурд.
Всеки зрител, който познава или се е докосвал до творчеството на Мартин Макдона, знае и очаква сюжет, който може да достигне до крайности. Това го знаят и неговите родители и затова рядко режисьорът споделя идеите си с тях, защото всеки път ги травмира с история, която става все по-зловеща, и рано или късно всичко завършва с кръв.
БРЕНДЪН ГЛИЙСЪН И КОЛИН ФАРЕЛ В КАДЪР ОТ ФИЛМА „БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН“, © SEARCHLIGHT PICTURES
Обикновено при подобен тип истории, драматургичната конструкция води до класическата схема, в която обикновени герои са поставени в необикновени, екстремни събития и обстоятелства. Но почитатели на Макдона знаят, че при него всичко започва внезапно, ударно и безкомпромисно. А в „Баншите от Инишерин“ режисьорът-драматург стига по-далече дори от предишните си филми. Едно дългогодишно приятелство не просто е подложено на изпитание, но и стига отвъд границата на живота и смъртта. А „пушката на Чехов“ не само е закачена на сцената (екрана) и не е само една. Тя гърми през цялото време. При това не само буквално от отсрещната страна на острова, спусъкът натиска и всеки един от героите. Първи е Колм, а последен е бившият му най-добър приятел Падрик. Колм е музикант – той остарява и иска да използва остатъка от дните си творчески, вместо да седи в кръчмата с Падрик и да си говорят глупости. Затова той решава да зареже приятеля си внезапно и по най-груб начин.
Животът в малкото населено място е почти замрял, спокоен. Жителите са унесени в скучната си, монотонна и еднообразна работа, а местната кръчма е социалният отдушник. Прилича на блатисто езеро, в което отдавна никой не е хвърлял въдица. Това е изолираният остров Иниширин, с който ни запознава Макдона още в началото на филма – прекрасни пасторални пейзажи на фона на българката народна песен „Полегнала е Тодора“. В тази сплотена провинция всъщност много неща не са наред и те изплуват на повърхността с развитието на разказа, провокирани от бруталния и необичайния разпад на едно приятелство. Грубото отхвърляне на Падрик от Колм започва като малък разрив и ескалира в пълномащабна война, която съперничи на конфликта отвъд малкия остров. Звукът от стрелба само подчертава спокойствието на това изолирано кътче земя, където хората вършат това, което винаги са правили. Остроумният и оригинален сценарий на Макдона улавя ритъма, ритуалите и дребнотемиeтo на провинциалния живот. Колм хвърля камък в заблатения живот на селото, когато отбягва Падрик, предизвиквайки верижна реакция, която разкрива всички видове напрежения сред жителите. Получава се забавна и остра смесица от абсурдна черна комедия и драма, която понякога е неудобна за гледане и донякъде жестока.
МАРТИН МАКДОНА И КОЛИН ФАРЕЛ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА „БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН“, © SEARCHLIGHT PICTURES
В ирландския фолклор „Банши“ е дух, „жена от приказната могила“ или „жена-фея“, който възвестява смъртта на член на семейството, обикновено чрез писъци, вайкания или остри крясъци. Те звучат едновременно като вой на вълк, крясъци на изоставено дете, стенания на раждаща жена и писък на сова. Ирландци, чули отдалече плача на Банши, твърдят, че той е толкова силен, че разлюлява тревата. Когато чуе плача на Банши, човек трябва бързо да уреди земните си дела. Вероятно за Колм това време е дошло. В този филм въплъщението на Банши е стара жена, която на острова пренебрегват като безобидно създание без пророческа сила, но с развитието на събитията във филма нейните предупреждения стават реални. Г-жа Маккормик е смесица от шекспирова вещица и клюкарка, която е имала очи и уши за всеки селянин и неговите добре пазени тайни. Нейните предсказания невинаги са точни, но тя има аура от мрак, който бавно се настанява в селото.
Макдона разказва притча като уестърн. Дуелът е обявен без връщане назад. И все пак основната тема тук – болката от отхвърлянето – е толкова близка до универсалната, че веднага става близка и споделена. Умоляващите черти в лицето на Фарел сякаш са създадени, за да предадат всяка сянка на болка и объркване, и Макдона ги кара да работят в едър план, докато героят преминава през етапите на скръбта по начин, едновременно забавен и сърцераздирателен.
Филмът на Макдона се развива в исторически контекст, на фона на католическо-протестантската враждебност в Ирландия. Годината е 1923. Съседи, които някога са били познати и приятелски настроени, сега враждуват. Малкият (личен и локален) конфликт пряко кореспондира с този на времето и епохата. Жителите на измисления остров Инишерин са някак отстранени от конфликтите и се чудят как хората, които някога са живели в хармония, могат толкова лесно да стигнат до крайност. Едва доловима обида се превръща в антагонистични кавги между двойката, като Колм избира да си отреже пръста, за да катализира твърдата си позиция, че вече не иска да общува с Падрик. Ескалацията на насилието върви ръка за ръка с бавното изтичане на времето в този особен, отдалечен остров. Парадоксалното е, че всъщност героят би трябвало да си пази пръстите, като иска да създава музика, но в същото време, може би за него, безполезността на всичко това става все по-очевидна. Падрик е невинен и „мил“, но тъгата и яростта, които Колм постепенно внася в живота му, го променят. Косвено той също е засегнат от войната. Сега вече в изблик на ярост може да убие човек, нещо, за което преди не би си и помислил. Има една ключова сцена, която дава възможен отговор на един от многото въпроси във филма. Колм признава на свещеника, че страда от отчаяние, което е пряко свързано с войната. Приема, че може да умре всеки момент. Обсебен е от композирането на музика, с която да бъде запомнен, още едно доказателство за страха му от смъртта. Всичко, което вече има смисъл за него, е приносът, който човек прави за света. Войната го променя и той е погълнат от неизбежната мрачност на съществуването. Той е убеден, че Падрик е твърде наивен, за да прекара последните си дни с него. Или иска да сложи край на приятелството им, знаейки, че краят му е близо и това е начин да направи раздялата по-малко болезнена.
Филмът изследва как промяната в икономическото и политическото развитие се отразява върху героите. Екзистенциалната криза, преживяна от Колм в резултат на старостта и началото на войната, постепенно се трансформира в екзистенциално нихилистично мислене (отрязване на пръсти). Страдание е белязало всеки от героите. Близките до Падрик се отдалечават от него. Дните на мързеливи разходки и безсмислени разговори в кръчмата са отминали.
КОЛИН ФАРЕЛ И БРЕНДЪН ГЛИЙСЪН В КАДЪР ОТ ФИЛМА „БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН“, © SEARCHLIGHT PICTURES
На този фон, всеки кадър улавя красотата на разкошни девствени пейзажи, уникалността на природата. Но това стилно изображение подсъзнателно внушава усещането за разочарование и самота, внушава размисъл за нашата човечност. „Баншите от Инишерин“ е филм на потискаща тъга и екзистенциално отчаяние, усещане, което се подсилва и чрез визуалния ключ – снимане от долен ракурс, кадри от нисък ъгъл, вдъхновени от уестърните на Джон Форд и Серджо Леоне. Като стилистика Макдона се родее с Куентин Тарантино или братя Коен, които градят филмите си до степен на заплашителен абсурдизъм. Но мрачният тон и разкъсващото остроумие не пречат на историята и нейните запомнящи се герои, защото режисьорът следи за искрите на човечност, които не престават да тлеят дори и в най-жестоките и безмилостни сцени от филма. Всичко това се съчетава с прекрасен и силен екип от актьори, в чиито персонажи съжителстват черния хумор, реалната и екзистенциална болка.
Как завършва всичко това? Режисьорът директно сравнява приятелската вражда с продължаващата война. Хората никога не могат да останат незасегнати, след като войната ги раздели.
Любопитен факт е, че през Средновековието с думата „банши“ ирландците наричат и богинята на войната. Войната, която променя умовете и душите и която бушува на отсрещния бряг и днес, сто години по-късно.
На отсрещния бряг на Черно море.
