ИВАН ДИМИТРОВ
Когато говори за битието си на романист, аржентинският писател на свръхкратки романи Хорхе Луис Борхес веднъж определил пред списание „Ню Йоркър“ творчеството си като „бележка под линия на Борхес“: „Мен цялата тази кахърна психологичност ме изморява. Аз си останах пристрастен към приключенските романи: хайде в морето да правим нещо, да се хвърлим в приключения!“. А друг път шеговито подмята: „Синът ми след всяка моя нова книга пита: „Какво си пушил пък сега?“. Грешка. На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение“.
Нещо подобно прави Елена Алексиева в новия си роман „Вулкан“: тръгва на приключение, става пират, после дете, прави пакости и пого, хулиганства, гърми и трещи, та пушек се вдига. Или казано по-цивилизовано, отвоюва нови и нови пространства на свобода като писател и веднага се втурва и влетява в тях, за да даде свобода на героите си. И да види какво те ще сторят с тази свобода. Как ще се развихрят.
Сигурно това е една от причините „Вулкан“ да е полифоничен роман, да разкрива своя свят чрез екстравагантните си герои в една паяжина от осемнайсет глави, в която те се редуват да разказват преживелиците си – външни и вътрешни, далечни и близки. Вероятно на немалко читатели ще се стори, че с този подход романът стои леко разпиляно, но това им дава и повече възможност да се включат по-активно в процеса на четене и да си го сглобят. А и от колко време – наистина колко много време – романът не е нещо, което задължително трябва да бъде от „а“ до „я“.
Главните герои до един са архетипни. Дъщерята, която търси баща си, израснала без родители – косматото, болно от рядко заболяване момиче Милена. Жертващата се за дъщеря си никога неприсъстваща майка, която живее чак в Австрия, за да събере пари за нейното лечение, като работи при артист, повален от Алцхаймер. Неподозиращият, че има дъщеря баща. Един лечител-хирург, дръзнал да се изправи срещу реда на природата, повален от лудостта. Изгубилият се в бунта си творец – пънк поетът Сатан Пирдопски. И (уж) мъдрата жена, врачката Афродита. Романът има огромен комичен заряд, така че се среща и една нестандартна пикарескова двойка от мастити новобогаташи, един уж поамериканчен и един баш български, като този, който се пада „горницата“ (уж поамериканченият) излиза извън обичайното си всекидневие, за да преоткрие себе си. Но и двамата кроящи смел план за още по-голямо забогатяване, чрез производство на електроенергия от лайна. Проект, който с подкрепата на правителството ще се разрасне до гигантски бъдещ лайнян хъб на територията на родината, препратка към сатиричната инсталация „Ентропия“ от 2009 г. на художника Давид Черни, в която България беше представена като турски кенеф.
Действието във „Вулкан“ се развива в наши дни, но е пропито с духа и дъха на 90-те, нито само заради мистериозната и вече потънала в забвение ъндърграунд легенда Сатан Пирдопски, оставила след себе си единствената си апокрифна и почти неоткриваема самиздат стихосбирка „Микроб“, нито само заради придобилите ореолите на бизнесмени мутри, нито заради жестокото гастарбайтерство, нито заради врачката. Сякаш това придава болезненото усещане на българите, че пъпът на всяко зло и добро по нашите географски ширини е хвърлен в 90-те.
Водещата тема на романа е трескавото търсене на идентичност чрез бягането от себе си и чрез неприемането на себе си като съвременен човек в най-различните негови измерения: като чисто физическото бягство, като духовното такова, като капсулирането, сляпото и деструктивно вглеждане в миналото си, като отчуждението от тялото, от живота. Като отчаяното впускане в друг режим на съществуване, хем толкова различен, хем толкова същият. Като изтърканото клише, че където и да се опиташ да избягаш, ти винаги си си ти. И че единственият начин да се стигнеш е да спреш и да се изчакаш. А за да се приемеш, трябва да се научиш да вдигаш всичките си чаркове – и положителните, и отрицателните – и да ги носиш със себе си.
Във „Вулкан“ има иронично намигване и към „новото нормално“, към псевдожурналистиката, към селските амбиции. Има очакване на неоткрита, направо митична планета, която трябва да подреди наново света. Има мистичен разговор с демон от будистката космология. Има го и цялостното творчество на Сатан Пирдопски. А главата, в която е включено то („Радикална херменевтика“), представлява една оголила зъби в усмивка сатира на тази част от литературознанието, заплела се необратимо в кълчищата на метаезика си и превърнала се в индианеца на Джим Джармуш от „Мъртвецът“, чието име е Никой, защото говори гръмко, а не казва нищо.
В духа на 90-те се оказва и че Сатан Пирдопски не е просто творец. Или както пише в „Радикална херменевтика“:
„В този смисъл понятието „творбец“ не трябва да бъде разбирано като механична съвкупност от двата неразривно свързани елемента „творба“ и „творец“, а следва да бъде възприето от литературната наука като пореден радикален пробив в нейния критически бастион, като дългоочаквано овеществяване на постиженията на родната критическа мисъл в измерения, значително надхвърлящи тези на традиционните, световно признати литературно-философски школи, а защо не и в крайна сметка като революционен обрат не просто в научния апарат, но в самата наука, своеобразен про-свет в глобалния литературен мрак. Поради горните причини – и вече в духа на едно напълно новаторско експериментално литературознание – настоящата работа за пръв път прилага понятието „творбец“ в анализа на неразривната цялост, съставена от личността на Сатан Пирдопски и неговите произведения (назовавани тук така единствено и само за улеснение на преминаването към новия терминологичен апарат)“.
А после цялостното му творчество бива прилежно категоризирано и анализирано:
„С изключение на „Комунизмът си отиде“, произведенията в тази група („Комунизмът като сексуална дистопия“, бел. авт.) датират от най-ранните години на своя автор – тоест от времето, когато той все още не се е конституирал като автор, камо ли като творбец. Хронологически те могат да бъдат отнесени към горния курс на техникума по рудодобив, с други думи, към период, в който Сатан Пирдопски все още не съществува. Какво тогава съществува в художествения свят на героя, след като не съществува самият той? В неговия външен кръг, този на непосредствено заобикалящата го реалност, очевидно властва деформиращата стихия на тоталитарния строй:
Вчера ме боля душата,
днеска ме боли гъзът.
Аз роден съм в комунизма –
да живей, живей трудът!
При това деформацията е толкова бърза, крайна и безмилостна, че единствената ѝ константа е болката – деформираща, но също и деформирана. С превръщането на „вчера“ в „днес“ „душата“ се превръща в „гъз“. Процесът е травматичен и необратим, за което свидетелства и подигравателната прослава на труда в поантата на четиристишието“.
Във времена, в които дори повечето радикални жестове представляват един специфичен вид конформизъм, една леко по-врещяща игра на сигурно, Елена Алексиева не се страхува да тръгне след историята, да изненадва себе си, да не знае какво предстои, какво ще се случи. И да се смее. Заразяващо. По начин, който във всеки един момент казва, че няма нищо по-сериозно и по-свободно от смеха.
